Любен Каравелов

„Богатият сиромах“, Повест

Литературен клуб | страницата на автора | българска литература

 

II.

 

 

          Русчук е още млад и зелен град; а старците говорят, че плитката вода не повдига големи вълни. Разбира се, че старешкото изречение няма никакъв смисъл, защото Русчук и неговите валийски чиновници стърчат като пирамиди пред очите ни. Русчушките вълни биват до такава степен големи, щото кораблекрушенията са станали съвсем естествени явления. Когато Христос е рекъл, че „първите ще бъдат последни, а последните първи“, то той е мислил да създаде Русчук и да го направи столнина на България. Ако искате да чуете истината, то аз трябва да ви кажа, че Русчук прилича на столнина така също както и Митхад паша на Херкулеса. А ако искате да добиете вярно понятие за тоя град, то трябва да се изкачите на някоя джамия и да погледате на неговите кочини и на неговите скелети, които се наричат верноподаници на дебелата сянка. Пред очите ви ще да се покаже твърде шарена картина. Двоекраки животни, които принадлежат на различни народности, в различни облекла и с различни физиономии, припкат по улиците и тъпчат нещастната земя; кал и боклук до колени, а къщя полуразвалени, дрипави и нещастни - каквото е и самото население. Такава е столнината на България, която разпространява образование и напредък до Балканът и до софийските полета - а Русчук е миниатюра от Цариград. Турската империя е твърде чудна държава; турското население е безобразно смешно; а Русчук е извънредно създание. Турците са до един Марси, Турция е военен лагер, туркинята е подойница, а Русчук е турско купище. Разбира се, че при подобно положение на работите раята е длъжна да се отличава твърде ярко от своите победители и господари. Българите приличат на мокри кокошки, между които се перчат турските мисири, за да ги кълват постоянно по главите. А чорбаджиите? - Българските чорбаджии се намират в такова неопредело положение, щото аз свободно мога да ги нарека н и щ о. Чорбаджиите така също, както и турците, се разхождат между мокрите кокошки горделиво и самонадеяно, държат главите си високо и гледат всекиму право в очите; но тия твърде добре знаят, че ръцете им са кървави до лахтите, че съвестта им е обременена със страшни престъпления и че наближава Христовото пришествие, следователно тяхната сила е призрачна. За честните, за живите и за големите души Русчук е тесен, Русчук е убийствен, Русчук е непривлекателен. Ние твърде често обвиняваме русчушката младеж, че тая младеж дреме, че тя не знае що прави, че тя се разваля все повече и повече; но ни веднъж не сме си задали такъв един въпрос: от що и от какво произхожда всичкото това? За младите и за живите личности в Русчук остава само едно спасение - да идат в лозята, да се напият като копачи и да подъхат чист въздух. Хайдете и ние да идеме в лозята.
          Бил гроздобер. Слънцето пекло твърде силно, но божиите създания не обръщали внимание на неговата топлота - и работили. Пчелата брънчала и събирала мед, врабчето търсило червечец или пшеничено зърно, гаргата яла грозде, а българинът постил и работил за коремът на своят господарин. Всичко се намирало на своето място. Едно селско юначе водило своите сиви волове, които теглили една натоварена кола; а след тях припкали няколко боси момичета, които пели, викали и веселили се като на сватба. Аз и досега не мога да разбера, защо се радват младите и невинните души и когато им е тежко, и когато им е весело? Българката пее и когато работи ангария, и когато тъче чуждо, и когато умре баща й, и когато жени синът си; но нейните песни приличат на плач, който къса сърцето на части. Но както и да е, а момичетата пели и веселили се; веселила се и всичката природа освен едно младо момченце, което седяло под орехът в едно лозе. Недалече от това момче спал под орехът един побелял вече старец, който имал дълга сива брада и който бил облечен в покъсани потури и в излизан от времето контош. Старецът бил запасан с бял пояс, в който бил втъкнат габровски нож, с бяло чиренче и с алена капия; а под главата му се намирала рошава овча шапка. Близо до това място, под черешата, седяло друго едно момче, което имало веселичко и хубавичко като есенна ябълка лице и което гледало насам-нататък твърде живо. Това момченце нямало повече от двайсет години, но било облечено твърде разкошно - видело се, че то не е знаяло още как се печелят парите. Дълго време младото момченце гледало на своят замислен другарин и най-после станало, отишло при него, хванало го за рамото, разклатило го насам-нататък и извикало:
          - Хей, Смиле, що си се замислил като сираче на помен? Който те погледа, той трябва да си помисли, че гемиите ти са потънали в Черно море... Хей, засмей се или и аз ще да заплача като кукувица!
          - Остави ме, Иванчо, не весели ми се. Остави ме да си помисля... Тежко ми е - казал Смил.
          - Дявол да те вземе! Гледай да не станеш и ти философин. Ако да би били сега коледни пости, то аз би си помислил, че те е давил нощеска каракончо. Стани да идеме при момичетата и да ги попитаме що носят. Стани!
          - Махни се оттук! Дай ми мира!
          - Няма да те оставя!... Да видиме какво щеш да ми направиш!
          - Остави ме, Иванчо, моля ти се. Бъди човек.
          - Ако ми се молиш, то аз съм длъжен да те оставя... А я ми кажи ти, защо си се замислил? Не баба ти ли те е била, че си гонил петелът и той е разбъркал с краката си преждата й? Не баща ти ли те е дънкал, че си настъпил лулата му? Не майка ти ли те е измлатила, че не си отишъл на Св. Трифон в черкова? Кажи ми де?
          - Остави ме, Иванчо, или аз ще да помисля, че ти си или луд, или пиян.
          - Да те не е изпсувал някой турчин? - продължил Иванчо и смеял се от всичкото си сърце.
          Смил погледал на своят другарин сърдито и сериозно; очите му блестели, а долната му уста треперала като листо.
          - Който се шегува не навреме, той е добиче, той е безсловесно животно - рекъл той и плюйнал.
          Смилчо помислил малко, повдигнал нагоре рамената си и рекъл:
          - Ние цели петстотин години сме само дремали и шегували сме се! Стига вече. Трябва да помислиме малко по-човечески и да разгледаме своят мъченически живот. Що сме ние: хора ли сме, или сме бездушни тъпани, които едно време се окачваха в Цариград пред вратата на хановете? Когато някой желал да повика одабашията, то той удрял по тъпанът и будил го. А турците и ден, и нощ тъпат по нашите гърбове, а ние все още спиме и нехаеме! Нас бият, а ние се смееме; нас бесят, а ние се шегуваме; нас безчестят, а ние се хвалиме със своята нравственост; нас псуват, а ние благодариме; по нас тъпат, а ние обръщаме към тъпанаринът и здравата страна... Християнско смирение, което има овчи характер!
          - А какво ти мислиш да правиме? Ако си кротък, мирен и послушен, то можеш барем да живееш; а ако захванеш да върлуваш и да се не покоряваш, то и въжето е готово - рекъл Иван.
          - Ако природата не ти е дала ръце, то ти е дала зъби, с които можеш барем да ухапеш неприятелят си; но ние нямаме още онова, щото е потребно и на хората, и на животните - ние нямаме мозък, нямаме смелост, нямаме сърце, нямаме човечески понятия, нямаме храброст...
          Старецът шавнал с кракът си.
          - А знаеш ли какво говорят нашите старци? - Времето ще да дойде и само... А бабичките казват: „С рогатият да се не бодеш, с краставият да се не бориш, а с турчинът да се не караш“.
          - Старците и бабичките са приготовили достойни за уважение унуки или достойни робове. Трябва да им се благодари... Ако би великият везирин имал в главата си зрял мозък, то той би трябвало да даде на всичките наши старци и бабички по едно джубе и по една кола плява. Ако на тоя свят да не би се раждали робове, то деспотите и тираните би трябвало да станат „милосърдни сестри“.
          - Стига си бъбрал - рекъл Иванчо и подсвирнал си. - Аз ще да ида при момичетата да си попееме и да се повеселиме... Аз не съм философин... Който е болен, нека се лекува: а комуто е мъчно, нека търси спасение. Ако цял един народ търпи и живее, то и Иванчо трябва да търпи и да живее. Да ида при момиченцата...
          - Иди, Иванчо, иди! Когато някой побие петелът, то той се качва на плетът и кукурига - това е за него голямо утешение: а ти предпочиташ да бъдеш петел, нежели заец. Иди при момичетата и покукуригай.
          Смил се сърдил и късал в ръцете си орехова шума.
          - А защо се сърдиш, Смиле? Ако аз приличам на петел, то ти приличаш на наш Караман. Когато тато побие Карамана, то той си отмъщава на някой стар хасър или на вратникът. Кажи ми, защо късаш шумата? Ако ти са криви турците, то орехът не е ни крив, ни длъжен.
          Смил побледнял още повече и проговорил тъжно и сърдито:
          - Истина казваш! Когато мечката е окръжена със зайци, то тя захваща и сама да се бои от кучетата и от ловчият; а ако тя бъде окръжена само с мечки, то ни кучетата, ни ловчият не са опасни за нея.
          Старецът си отворил едното око.
          - Това е истина - рекъл Иванчо малко по-сериозно. - Но я кажи ми ти, какво би направили мечките, ако ги обиколят няколко стотини ловчии и няколко хиляди кучета?
          - Тия би се борили с неприятелите си до последната капка кръв, защото от тяхното мъжество зависи почти всичко - техният живот, тяхната чест и тяхното съществование. Животните имат по-големи достойнства или по-голямо самоуважение; тия имат по-велика душа и по-широко сърце; тия защищават и себе си, и децата си по-добре и по-храбро, нежели ние. Ако ти закачиш на свинята прасето, на котката котето, на кучката кушлето и на кравата телето, то трябва да вардиш кълките си: а наш Петко гледа твърде равнодушно как отнимат честта на дъщеря му, как турчат момченцето му и как безчестят жената му и надее се само на бога.
          Когато Смил говорил това, то покрай тях преминала цяла купчина момичета, които вървели из пътят весело, които пели и викали и които не мислили за човеческите нещастия. Иванчо погледал към момиченцата, поклатил насам-нататък главата си и рекъл:
          - Ти, Смиле, преувеличаваш страданията на нашият народ. Я погледай на тия гълъбчета как се веселят, как гукат и как подскачат! Кажи ми де, видиш ли барем една капка неудоволствие на лицата им? Видиш ли барем един бръчкул на тяхното червено-бяло образченце?
          - Това е така, но в тия песни се намират повече сълзи, нежели радост - казал Смил. - Над гробищата растат всякакви цветя. Нашият народ е дотолкова як, невинен и добросърдечен, щото и най-големите нещастия не могат да убият неговите радости. Щом нещастието премине през главата ни, то ние захващаме да пееме своята тъжна песенчица, която повече прилича на погребално пение... Бъдещето е наше, както са наши и надеждите.
          - А на кого се той надее, Смиле?
          - На мене, на тебе, на Ивана, на Драгана, на себе си. Денят се приближава - тежко на неприятелите ни! Аз вече видя пътеводната звезда; а тая звезда непременно трябва да ни доведе до щастие.
          Старецът станал, погледал насам-натам и проговорил:
          - Звездата е вече близо; но ти не трябва да се сърдиш, не трябва да викаш и да обвиняваш другите. Всеки из нас желае доброто на отечеството си... Бъди, мой синко, по.умен, по-търпелив и по-безпристрастен. И Иванчо има свое право... Аз съм проживял на тоя свят твърде дълго време и видял съм цели милиони щастия и цели милиони нещастия. Моята съдба ме е хвъргала от едно място на друго, из един край в други и из едно царство в друго. Когато московците преминаха през Стара планина и упътиха се към Едирне, то аз мислех, че нашият ден е вече настанал, и бунтувах народът; но нашият ангел още спеше от дългият. Когато московците заключиха мир, то аз бях принуден да ида след тях и да спася главата си. В Русия аз претърпях големи мъки: глад, студ, сиромашия и всякакви беди. После това аз ходих в Сърбия, в Черна гора и в Гърция. Моята цел беше да се бия с турците и да търся против тях съюзници; но както ви казах по-горе, нашият ангел още спеше от дългият. Сърбия и Гърция бяха полусвободни; но Черна гора беше в състояние да ми даде всичко, щото търсеше душата ми.- Ако Черна гора да беше близо до България, то аз би останал да живея в нея и да изтреблявам кукумявките; но на сърцето ми лежеше като тежък камък нещастният български народ и поробеното наше отечество. Черна гора е гнездо на свободата, момченца! Черногорците не търпят турска миризма. Из Черна гора аз отидох във Влашко, поживях две години и после се върнах в Русчук, захванах да живея мирно и да робувам така също, както робуват и моите нещастни братия. Ожених се. Господ ми даде добра и хрисима жена, а още по-добра и по-хрисима дъщеря. Къщата ми от утринта до вечерта е пълна с веселие и с песни. Щом се пробудя, то в ушите ми звънти крехкият и милият глас на моето момиченце, което пее само моите любими песни:

 

    Слана е паднала, слана е паднала
    лете ми лете, лете по Гергьовден,
    та е усланила момци на планина,
    момци на планина, на Игликовина,
    та им замръзнали пушки гегалийки,
    пушки гегалийки, сабли дамаскийки...

 

          Весело бива човеку от тия песни, защото тия му напоминават нещо си, а в това също време тия го приготовляват за друг, по-добър живот. Такава е накратко историята на моят живот; а тая история е пълна и с добро, и със зло... Аз съм барем опитен, ако не повече... Те трябва да се сърдите, не трябва да се горещите, не трябва да викате и да кряскате, а да работите и да мълчите. Елате довечера у мене и да си поговориме за едно, за друго.
          И старецът отишъл към градът.
          - Тоя старец говори като Сократ - рекъл Смил.
          - Остави ти Сократа и да си вървиме дома - рекъл Иванчо и запял:

 

    Момиче, момиче,
    де гиди, мряна рибо,
    не стой срещу мене,
    изгорях за тебе,
    като лен за вода,
    босилек за роса.
    - Гори, либе, гори,
    гори, та изгори:
    моята мила майка
    първа ми душманка -
    на вода да ида,
    либе да си вида,
    и тя след мен дойде
    вода да налива -
    че сме изгорели
    сѐ за пуста вода.
    В градина да вляза
    цвете да набера,
    китка да увия,
    на либе да давам -
    и тя след мен дойде
    цвете да полива.

 

 

 

 

 

 

 

 

първа част | съдържание | трета част

 

Електронна публикация на 14. октомври 2021 г.
Публикация в кн. „Разкази, повести, мемоари“, Любен Каравелов,
под редакцията на Георги Цанев, Изд. „Български писател“, С., 1973 г.
©1998-2021 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]