Любен Каравелов

„Богатият сиромах“, Повест

Литературен клуб | страницата на автора | българска литература

 

IV.

 

 

          В една из богатите русчушки къщя било весело и щастливо. В тая къща, на миндерлъкът, преминувал своите „мазни и дебели“ дни Георги Пиперков, т.е. един от щастливите и угоените чорбаджии, които мислят само за своето шкембе. На същият миндерлък седяла госпожа Георгевица, която била суха, висока и тънка жена. Между Георгия и Георгевица седял нашият стари познайник Смил и разгледвал шарките на пиротският килим, който покривал всичкият одър. „Нашите българи и до днес още не могат да шарят... Няма симетрия!“, мислил Смил, ако тоя въпрос и да го занимавал не повече от ланският сняг. Георги пушил чубукът си и нищо не мислил; а Георгевица не могла да реши: петелът ли да заколи за утре, или черната кокошка. Влязла Марийка, донесла сладко на един поднос, подала най-напред Смилу, а после на баща си и на майка си. Майката бутнала с ръка подносът и климнала си главата; а това означало, че тя няма намерение да яде напразно от онова сладко, което чини цели пет парички. Георгевица била една от ония жени, против които викат и слугите, и слугините, и техните собствени деца. „Тоя свят никак не може да се наяде; все е гладен и жеден“, бъбрала постоянно Георгевица и подавала обгризените кости на слугите си. „Стрина Георгевица е чисто злато - мислил Спиро Трантарът, - а моята делва изпива по три оки вино и по една ока мастика на денят. Ако би била стрина Георгевица моя жена, то аз би станал по-богат и от Сапатуча. Умните хора трябва да си търсят мирни и послушни жени; а аз съм вземал такъв един арнаутин, който ми не дава ни да охам. Аз я познах още после венчилото, но нямаше какво да правя. Когато излазяхме из черковата, то аз настъпих фустанът й, а тя се обърна към мене, погледа ме сърдито и рече ми: „Отваряй си очите! Или си сляп?... Иди после това и вземай дебел българин!“ „Боже мой! - си помислих аз. - Тая жена няма да мирува. Попадна се, кир Спиро!“ Из всичкото това се види, че госпожа Георгевица е рядко създание, което с достойнство украшава короната на кир Георги.
          Когато Смил изял сладкото и когато изпил кавето, то се обърнал към Георгия и рекъл му:
          - Аз би желал да остана и занапред учител... Защо съм се учил, ако не разделя своето знание с моите едноутробни братия?
          - А аз ти казвам да оставиш тия лудости и да гледаш за джебът си. Учителството не храни. Учители стават само чапкъните и нехранимайковците. „Аз искам да стана апостол и да отварям очите на простият народ“, казваш ти; а аз те уверявам, че простият българин обича не ония, които му помагат, а ония, които го бият и които му заповядват. Ако искаш да заслужиш между народът чест и почитание, то гледай да го уплашиш и да го накараш да трепере от твоя поглед. Но да оставиме това. Аз съм забележил, че ти се събираш с градските чапкъни и ходиш по подозрителните кэщя. Варди се! Кажи ми ти, защо ходиш в къщата на Стойча Голият и защо се събираш с Ивана? Не знаеш ли ти, че Стойчо е един от ония хора, от които бяга всеки домакин и всеки честит търговец? Стойчо едно време беше хайдутин и едвам спаси главата си от въжето; а ти ходиш в къщата му и ядеш хлябът му! Ако искаш да се веселиш, то гледай да си избереш по-добри другари, защото е срамота от хората. Аз те обичам и затова ти казвам в очите твоите погрешки. Гледай да се изправиш! Онзи ден аз говорих с Митхад паша. Тоя човек е твърде честит. Гледай да му се харесаш, ако искаш да станеш човек и да бъдеш щастлив. Митхад паша ще да те направи чиновник и ще да ти даде добра заплата.
          - Не накарвайте ме, г. Георги, да бъда онова, което не е за мене и за което нямам никакви способности. Оставете ме да си бъда учител и да си живея мирно и спокойно. Вие и сами твърде добре знаете, че нашият народ презира турските чиновници и затваря пред тях вратникът си; а мене е най-драгоценна народната любов и народното внимание - рекъл Смил.
          - Ако е така, то аз трябва да потърся друг ергенин за момичето си. Моят зет трябва да бъде не вагабонтин, а честен гражданин и добър стопанин на къщата си.
          - Аз ще да се попремисля малко и после ще да ти отговоря - рекъл Смил и станал да си иде.
          - Помисли си и отговори ми по-скоро, защото Митхад паша очаква и моят отговор. Чуй ме, Смилчо! Послушай ти бая си Георгия и няма да се разкаеш. Ти си умен, богат и здрав човек; а ако е така, то скоро ще да станеш пръв човек в градът ни. Остави ти училищата и читалищата по дяволите. Каква полза имаш ти от тия училища и от тия читалища? Ако би тия училища или тия читалища имали по-големи доходи и ако би касата им била в твоите ръце, то аз и сам би ти казал да бъдеш народолюбец.
          - Не ща аз чуждото, а още повече общественото богатство, което е събрано пара по пара и над което текат народни сълзи. Баща ми остави такова богатство, което аз не мога да изхарча, дорде съм жив. Не трябва ми повече.
          - Но ти ще да имаш жена и деца, за които трябва да се харчи твърде много. Колкото един човек има повече, толкова за него е по-добре. Парата и маслото не развалят на човекът стомахът.
          - Прощавайте - рекъл Смил и излязъл из стаята. В онова време сърцето на това честно момче било готово да се разкъса на части; но различни причини го заставляли да мълчи, да търпи и да гълта горчиви хапове. Когато Георги му разказвал за употреблението на училищните и читалищните каси, то Смил бил готов да скокне, да го хване за гушата и да го удави; но Марийка преминала под прозорците и укротила разсърденият лев. Марийка чакала Смила при вратникът, за да му каже „лека нощ“ и да го попита за своята собствена съдба.
          - Добро или зло? - попитала тя.
          - Зло, Марийке, зло. Баща ти иска да ме направи подобен на себе си; той иска да убие моята честност и моята съвест, иска да ме унизи пред светът и пред тебе, иска да унищожи чистотата на сърцето ми и тогава вече да ми подаде ръката ти. Аз те обичам повече и от животът си, но не мога да приема неговите условия. Честта се жертвува; а съвестта се не продава. Из всичко се види, че аз трябва да се откажа от тебе и да търся щастие на друго място. Поседях у вас половина час и сърцето ми е наранено на десетина места от бащините ти стрели; а ако остана ден или два във вашата къща, то трябва да се опростя и с животът си. Прости ме, Марийке! Аз не съм за тебе и ти не си за мене...
          - Не оставяй ме, Смилчо! Избави ме! Не оставяй ме в ръцете на майка ми и на баща ми... Аз не съм за тях и тия не са за мене. Баща ми е развален човек, а майка ми мисли само за мангърите и за огризените кости. Вземи ме и избави ме от тая къща и аз ще да те обичам повече и от себе си. Кажи ми да скокна за тебе в Дунавът, и аз ще да скокна.
          - Но баща ти няма да ми позволи да те взема дотогава, дорде не оставя училището и дорде не стана чиновник при Митхад паша; а това не може да бъде. Смил ще да остане честен човек до смъртта си.
          - Ако станеш турски чиновник, то и аз те не ща - рекла Марийка, а из очите й потекли едри сълзи.
          Марийка говорила от чисто сърце. Това момиченце расло и порасло само, без любов към своите родители и без участие ни от една страна. Марийка гледала около себе си и нищо повече не могла да види освен болезнената фигура на майка си и развратното лице на баща си. Тя страдала заедно с майка си, но не можала да й помогне и да я извади из тинята; майка й сама желала своето унижение; тя била така възпитана. Майка си Марийка обичала, но обичала я с оная жалостива любов, с която обикновено майките обичат своите глупави и физически обезобразени деца, които са бездарни, глупави и обезобразени даже и пред техните родителски очи; а баща си тя просто ненавиждала.
          - А какво щеме сега да правиме? - попитал Смил.
          - Прави каквото знаеш, а аз ще да изпълнявам твоята воля. Баща ми иска да ме даде тебе, защото си богат и умен. Аз чух какво той говореше с майка ми: „Това момче има голямо богатство, следователно аз ще да употребя всичките си сили, за да го направя свой зет“, каза той. Гледай, Смилчо, да ме извадиш оттука, а после прави каквото знаеш. Аз съм готова да побягна с тебе и да оставя и Русчук, и родителите си.
          Марийкините думи били свършени с една сладка целувка.
          В това също време кир Георги размишлял така: „Това момче няма да ми се изплъзне из ръцете. Аз отдавна вече търся за своето момиче добър ергенин - и намерих го. Мъжът на моя Марийка трябва да е богат; а Смилчо има около пет хиляди лири. Аз би намерил в Русчук още по-богат зет, но богатите са или стари хора, или вдовци. Освен това Смил може да стане човек твърде лесно. Ако би аз имал в младостта си пет хиляди лири, то досега би станал най-първият човек в турското царство... Ненчо Тютюнджията ми говореше говореше да му дам дъщеря си и да го направя зет. Това би било твърде добро нещо; но Ненчо има около петдесет години и около десет хиляди лири. Ако Смилчо да бъде човек, то може за двайсет години да направи повече от триесет хиляди лири. По-добре е да я дам на Смилча. Колкото за училището, то аз твърде скоро ще да му турна крак... Моят зет не трябва да бъде учител. Страх ме е само да ми не развали работата онзи стари дявол... Но нека е жив Митхад паша. Всичко ще да излезе добро“.
          - Отваряй и очите, Георги! - казала Георгевица на своят господарин и климнала му с главата.
          - Смилчо е наш - казал Георги и поухилил се така, както се хили конят, когато иска да ухапе някого.
          - Когато той стана да си иде, то аз рекох на Марийка да иде при вратникът, да го срещне и да си поговори с него.
          - Ти си голям майстор - рекъл Георги и ухилил се още повече.
          - Кой не желае доброто на своето дете? - попитала стрина Георгевица. - Ако съм я пратила, то съм я пратила за нейното добро. Какво тя иска от нас повече? Смилчо е и богат, и от добър корен. Баща му не харчеше парата напразно. Когато покойният живееше, то не даваше да се внасят в къщата му кисело мляко, солена риба, сирене и кисело зеле, защото тия гозби хабили хлябът. Умен човек беше Смилов баща. Дано и синът се изметне на баща си. Когато умираше, то рекъл на жената си да даде на поповете само по един грош и по една краловска кърпа: но тя го не послушала и дала им по сто пари и по един липискански пош... А Исус Христос е рекъл на християните: „жената да се покорява на мъжът си.“ На седем попа по сто пари и по една липисканска кърпа - са коджа пари!
          „Иди и печели, а когато умреш, то и поповете да те псуват!“, си помислил кир Георги и продължал с глас:
          - Остави ти това и кажи ми, приготовила ли си всичко, щото е потребно за сватбата? Аз искам да направя голяма сватба, защото съм богат и „почетен“ човек в нашият град.
          - А я ми кажи ти, кой ще да харчи за сватбата? - попитала Георгевица.
          - Аз ще да харч. Сега са настанали такива времена, когато ергенинът иска не да харчи и да дава, а да харчат и да взема. Минаха се вече старите времена, когато младоженецът си купуваше невяста.
          - Ние сме стари хора; а ако е така, то ще да направиме сватбата на децата си така, както са направили и бащите ни нашата. Нека харчи Смилчо, защото е по-богат от онази. Недей ти гледа какво прави светът. Когато дойде други път, то му кажи, че няма да похарчиш ни прибиена пара за сватбата му. Кажи му, че нямаш, че си изгубил, че са ти изяли хиляда жълтици. Слушаш ли?
          „Моята жена е добра за чифутски сарафин“ - помислил Георги.
          - Ако захванеме да харчиме и за сватбите на момичетата, то няма какво да оставиме на момчетата, които ще да ни гледат на стари години - продължала Георгевица. - Не давай ни една пара! Ако я вземе без пари, то хайде сбогом; а ако каже, че не ще да харпчи за сватбата си, то я дай на Тютюнджият. Няма да остане детето ни стара девица, защото е хубавичко и гиздавичко. Не давай пари. Ти трябва да помогнеш на момчетата, за да си отворят дюкяни и да станат хора. Тъй, Георги, тъй!
          Момчетата, за които се грижила Георгевица, били така също далеч от майка си и от баща си, както и Марийка. Георги имал два сина, които се хранили със своят труд и които не обръщали внимание ни на бащините си съвети, ни на майчините си сълзи. На по-голямото момче името било Стоян, а на по-малкото - Цено. Българската пословица казва, че „крушката не пада далеч от коренът си“; а ние видиме, че в природата произхождат такива чудни явления, които са в състояние да унищожат всяко едно народно верование, всяко едно човеческо убеждение и всяка една мъдра пословица. Когато у нас се говори за някого, че той е от добър корен, то под тая дума разумяват, че той е из богата къща; а ние видиме, че синовете на богатите „дебелковци“ са до един чапкъни, пияници и нехранимайковци. „Чорбаджийският син става или хайдутин, или гайдарджия, или калугерин“, казва друга една пословица. Синовете на кир Георгия били из числото на ония хора, които нямат нищо общо ни с първата, ни с последната пословица, т.е. тия не приличали ни на родителите си, ни на чорбаджийските синове. Стоянчо презирал всяко богатство и смеял се на ония тлъсти шопари, които вдигали носовете си нагоре и които се хвалили с откраднатите жълтички; а Цено постоянно се сърдил на човеческите слабости и обвинял и сиромасите, и богатите. „Всеки човек е обязан да бъде честен и да уважава своите човечески достойнства; но в това също време той е свободен и може да прави със себе си щото ще и щото му се види за по-полезно. Природата е дала всекиму мозък, дала му е ум и разум, следователно всеки е длъжен да помага сам на себе си. Ние сме длъжни да помагаме само на слепите, на куците и на болните“, говорил твърде често Цено, а тая негова философия се не харесала ни на Стояна, ни на Смила.
          - По твойте думи, или по твоето мнение, и турците не са криви, когато ни колят и безчестят, защо тия са свободни да правят онова, щото щат, и да живеят така, както им се види за по-добре - говорил Стоян.
          - Разбира се, че не са криви. Крив е не онзи, който бие, а онзи, който дава да го бият. Природата е дала на волът рогове, а на човекът ръце и разум - говорил Цено.
          - Но тая съща природа накарва даже и животните да се съединяват и да защищават своите интереси против общите неприятели - говорил Смил.
          - Аз не казвам, че ние не трябва да защищаваме своите общи интереси; но не желая да ги защищавам аз и ти, а няколко милиона двуекраки животни да чакат наготово и да точат зъбите си за печено прасе. Когато интересите са общи, то трябва да ги защищаваме всички, а когато са частни, то всеки да гледа за гушата си. Ако би аз някога намислил да се боря за общите интереси, то би накарал най-напред баща си да поведе нашата чета, защото неговият интерес е най-тясно свезан с народният. Ако се освободи България, то баща ми ще да бъде първи, който ще да се бори за чорбаджилък, т.е. за своите собствени интереси. Видите ли сега какви са моите убеждения? - говорил Цено и смеял се от всичкото си сърце.
          Из гореприведеният разговор читателите ще видят, че между Смила и между негови бъдещи роднини е съществувала братска дружба, която е била свезана с тяхното развитие и с техните едноцелни идеи. Един ден Смил се разговорил с Цена, когото той обичал повече, и за своите намерения, или за своята женитба.
          - Сестра ми е твърде добро момиче, но тя няма никакво развитие; а тебе е потребна такава една жена, която да ти помага във всичките твои предприятия. Дядовото Стойчово момиченце е по-добро, ако и да е сиромашко - рекъл Цено.
          - Марийка е още млада; а младото може и да се развие, и да се поправи - рекъл Смил.
          - Аз обичам да се препирам и да разсъждавам, следователно, ако някога погреша, то припиши всичкото това на моята страст. Слушай. Жената никога не заборавя своето гнездо и своите женски наклонности. Никога любовта не може да я застави да се отрече съвършено от светът и от своите наклонности - даже и тогава, ако тя сама пожелае да се бори против тях и когато светът и нейните наклонности се изправят като твърда стена между нея и нейният любовник. Мъжът може да приеме известно направление и по-късно, но жената трябва да се възпита така или другояче от малка, от дете.
          - Не е то така - рекъл Смил.
          - Ще видиме - отговорил Цено.

 

 

 

 

 

 

 

 

трета част | съдържание | пета част

 

Електронна публикация на 14. октомври 2021 г.
Публикация в кн. „Разкази, повести, мемоари“, Любен Каравелов,
под редакцията на Георги Цанев, Изд. „Български писател“, С., 1973 г.
©1998-2021 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]