Любен Каравелов

„Богатият сиромах“, Повест

Литературен клуб | страницата на автора | българска литература

 

VI.

 

 

          Георги Пиперков и Спиро Трантарът седели като всякога на миндерлъкът и разговаряли се живо и горещо. Георги махал сърдито с ръката си, удрял дясното си коляно, повдигал веждите си, подсмърчал, тупкал левия си крак о одърът и скърцал зъбите си, а Спиро му гледал в очите кочешки, чесал тилът си и старал се да успокои приятелят си. Из всичко се видело, че кир Георги е погълнал някоя горчива пахка, която не е могла да се смеле даже и в неговият всемелющи стомах.
          - Трябва да се помисли - говорил Спиро и сукал мустакът си.
          Георги не отговарял; той само мърждил челото си, хапал устната си и разговарял се сам със себе си, чегато се приготовлял да каже нещо съвсем необикновено.
          - Трябва да се помисли! - повторил Спиро.
          - Какво ще да се мисли? Аз ти казвам, че работата е вече свършена. Аз ще да я дам на Ненча Тютюнджията и щото бъде, да бъде. Дошел отзарана и ми се разлигавил, че не желае да слуша никого и че ще да живее по своята воля! Гледай ти него! Хей, мой синко, ще да заиграеш ти ръченица пред бая си Георгия! Аз зная кой те учи, но трябва да се почака още малко... Митхад паша е майстор и да коли, и да беси, и да затваря. А Мария? - Мария ще да прави това, щото каже баща й. Тъй е то. Всичко трябва да се поклони пред Георгия Пиперкова, всичко... Или ще да слуша бая си Георгия, или ще да бъде обесен на кривата върба. Марийо! - извикал Георги с всичкият си глас.
          Марийка влязла, запряла се посред стаята и погледала на баща си с такъв поглед, с какъвто гледа агнето на своят джелатин. Тя видяла пред себе си онзи зловещи и кръвожадни поглед, който е приследувал още от самото й рождение; но не уплашила се, защото сърцето й било пълно с други усещания. Когато Георги видял своето дете, то лицето му приняло по-човеческо виражение. Той бил уверен в силата на своята деспотическа власт; но не пожелал да я употреби всичката пред покорните и пред безпомощните.
          - Марийо - рекъл той, - аз ще да те дам за жена на Ненча Тютюнджията. Слушаш ли? Не ща аз вече да моля вагабонтите да ми бъдат зетьове! Чичо ти Спиро ще иде да повика бая ти Ненча, а ти иди да се облечеш малко по-хубавичко.Хайде, върви.
          Марийка стояла като каменна пред баща си и не решала се да проговори ни бяло, ни черно но очите й блестели като елмаз, а долната й устна треперала като от треска. Не преминали нито пет минути, а това момиче - което в продължението на петнайсет години било безответна робиня на своите домашни деспоти - добило свой характер и приготовило се за отчаяна борба. Марийка изправила главата си, погледала на баща си с презрение и проговорила:
          - Доста сте си играли с мене... И родителската власт трябва да има свои граници!
          Когато из гърдите на тая величествена жена излезли тия думи, то в нейният поглед било нещо велико, нещо съвсем човеческо. А знаете ли отде се е появила тая енергия и от кого се е научила Марийка да оцени своята личност и своето човеческо достойнство? Нейната енергия се е появила от това, защото тя е обичала горещо и защото бащините й тиранства са били крайно големи. Любовта, която не признава на страх, ни препятствия, ни яки прегради, я е научила да се бори юнашки за своите лични права, а бащиният й деспотизъм я е научил да бъде твърда в своите решения. Ако да не би била любовта, то Марийка би преклонила коленете си пред бащината си воля и нейните сили би погинали безследно за всякога; тя би изпълнила волята на баща си, подала би ръката си на Ненча Тютюнджията и угаснала би още в първата своя зеленина. Само любовта, чистата и свещената любов, дава на човека самостоятелност, якост и енергия; само душевното богатство накарва човекът да излезе из грубият домашен живот и да отблъсне от себе си хорските суеверия и предразсъдки. Разбира се, че у нас гледат на жената съвсем с друго око, нежели на мъжът. Когато енергията се появлява у мъжът, то тя се похвалява; а когато се появлява у жената, то й се дава страшно име. Чегато достойнствата и нравствените проявления на човекът припознават различие между мъжът и жената! Кажете ми сега, има ли из вас такъв един човек, който би вземал от земята камък, за да го хвърли на такава една любов, която полага и душата си за другиго? Но както и да е, а Мария усетила в сърцето си такова едно движение, което дава на хората право да се наричат човеци и да се отличават от овцете.
          - Аз ще да взема Смила, пред когото съм се заклела, че ще да го обичам до гробът - рекла тя.
          - Какво ми казваш ти? Какво там бърбориш? - извикал Георги и позеленял като гущер.
          - Аз ти казвам, че Смил ще да бъде мой мъж - проговорила Мария тихо.
          - А аз ти казвам, че по-напред ще да те закопая жива в земята, а после вече ще да ти дозволя да бъдеш жена на онзи бунтовник - казал Георги и скръцнал зъбите си така, както скърцат ненамазаните врата.
          - Ех, Марийке, Марийке! Така ли се слуша баща? - проговорил Спиро внушително.
          - Ти по-добре би направил, ако би научил своите деца - отговорила Мария.
          - Еди, брате Спиро, и повикай Ненча - казал Георги и лицето му се изкривило от яд.
          След половина час Спиро се върнал заедно с Ненча, които намерили и Мария, и баща й в същото положение, в което ги оставил по-напред Спиро.
          - Добър ден - казал Ненчо и погледал ухилено към Марийка.
          Ненчо Тютюнджията бил един от ония хора, които посвещават всичкият си живот за пари и които употребляват всичките позволителни и непозволителни средства за тяхното добивание. Тоя човек бил малък, мършав, гърбав и кривоглед. Неговата коса и неговите мустаки били гъсти и черни; а главата му била устроена твърде чудно: тя приличала на такава камилавка, каквато носят гръцките калугери. Ако гореказаните коса и мустаки да би порасли на някой висок и гиздав шоп, то би били на своето място; но тия гъсти кории, които покривали главата на това малко човече, производили на човекът тежко впечатление. Всеки, който би погледал на това чудовище, би трябвало да каже: „Ето ти съвсем ненормално явление! Или гората ще да изсъхне без храна и без материална сила - за такава гъста кория са потребни големи пространства и плодовита земя, - или човекът ще да отслабне от тая кичеста гора, за която е потребен изобилен тор и жизнени сокове“. И наистина, чудно било да погледа човек как страшните корени от дългите и гъстите косми расли дълбоко по това маймунско лице, което било изпито от жадност за пари и от различни други болести. Когато тая маймуна седнала, то Георги се обърнал към Марийка и рекъл й:
          - Ела и целувай ръка.
          В това време Ненчо извадил из джебът си една кърпа, в която били везани два елмазени пръстена и едно ривце с маргатар. Тия неща му били заложени преди няколко години от един из многоменяемите русчушки паши за 130 лири.
          - Ела, Марийке, да ти дам един богат дар - рекъл той. - Аз съм ги купил много скъпо. Хилядо жълтички чинят!
          - Закачи ги на своята собствена шия - рекла Марийка и погледала с голяма ненавист към своят нови младоженец.
          - Ако ти се не харесват, то аз ще да ти дам други, които са десет пъти по-хубави.
          В това време влязла стрина Георгевица, приближила се до миндерлъкът, погледала на пръстените и на герданът и нейното завистливо сърце затреперало от жадност.
          - Ах, каква е тая хубост! Ах, каква е тая големина! - ахала тя и въздишала като цигански мях. - За колко си го купил, кир Ненчо? За колко жълтици е купено герданчето? Аз мисля, че тия чинят повече от двесте жълтици.
          - За петстотин и триесет жълтици съм ги купил - отговорил Ненчо горделиво и погледал още веднъж в очите на Марийка.
          - Целувай ръка и вземи даровете - казал Георги още веднъж на Марийка.
          - Никога Мария няма да бъде жена на тая гърбава маймуна - рекла Марийка и изскокнала из стаята.
          Един от европейските мислители говори, че безверието, даже откритото отрицание на всичките божества, е много по-полезно за човекът, нежели грубото суеверие и безчовечните нрави и обичаи, които се освещават с всевъзможни религиозни обреди. Това е така. Всяко религиозно постановление може да бъде своето за човекът само дотогава, докато е то нравствено и човеческо: всеки един народен обичай намира съчувствие между човечеството само дотогава, докато отговаря на човеческите наклонности; най-после, всяко народно проявление се уважава от хората само дотогава, докато облекчава животът на онзи народ, комуто то принадлежи. Аз мисля, че само чистотата и свещената истина е способна да намери отзив във всяко време и у всяка народност. Да приведа един пример. Шарл Вандло е написал една „знаменита“ картина, която има такова съдържание: Сара довожда Авраму своята робиня Агар и съблазнява своят стари мъж да легне с нея на едно ложе. Агар е изображена полугола, хубавица и привлекална. Тая хубава жена се старае да възбуди сладострастие; Сара възхвалява нейните прелести, а старият патриарх като всеки възточен сластолюбец многозначително сочи с пръстът си към мекото ложе. Ако всичкото това може да се нарече религиозна нравственост, то трябва да се одобри и патриархалността на нашите бащи, които гледат на децата си като на свои роби и робини и които управляват съдбата им по своята собствена воля. Кой може да одобри действията на Георгия Пиперкова? Кой може да обвини Марийка и нейната решителност? „Всеки син и всяка дъщеря са длъжни да се покоряват на своите родители, да им не противоречат и да изпълняват волята им. Самата религия осъжда непокорните и непослушните деца. Ако някое дете не послуша бащините си съвети, то това дете ще бъде нещастно през всичкият си живот“ - говорят моралистите. Разбира се, че тия мъдри изречения приличат на гореказаната религиозна картина. Ако бащата или майката да би се ръкодили в това отношение по здравият разум или по внушенията на родителската любов, то би било съвсем друго нещо; но ние знаеме, че множество честити родители избират за децата си не другари и не човеци, а богати идоли, които опропастяват рожбата им и които обарят свещената свобода на всяка една човеческа личност.
          Когато Марийка излязла из стаята и когато оставила своят нови младоженец да показва на майка й своите скъпоценни дарове, то размишляла така: „Това не може да бъде... Това никога няма да се случи... И аз съм човек... Намерете ми барем една жена, която би могла да обича такава една маймуна. Мога ли аз да послушам баща си и да стана жена на тоя вампирин, който няма нищо човеческо? Не мога. Нека ме убият... “
          В това също време сухата кашлица на гърбавият урод и отвратителният глас на кир Георгия дошли до ушите на това невинно момиче и разтреперали всичкото му тяло.
          Нещастна е съдбата на българската жена! Аз мисля, че българинът робува толкова столетия само за това, защото е робиня майка му. Робинята ражда и възпитава само робове. Българската жена прескача през прагът на мъжът си само за това, за да приеме тежките къщни работи и да наслади животът на своят деспот. Най-голямото щастие на тая жена се заключава в телесните наслаждения на мъжът й. Подобен живот е горчив, тежък и убийствен! Аз жалея българските жени и желая им по-добро положение и по-човечески живот, защото желая доброто и на бъдещият исторически живот на българският народ. Ако освободиме жената, то ще да освободиме и сами себе си. Но както и да е, а Марийка се намирала в незавидно положение: баща й бил един от ония хора, които не търпят никакви противоречия; а майка й гледала повече на даровете, нежели на зетят си, комуто давала своето дете.
          Когато Марийка излязла из стаята, то кир Георги се обърнал към Ненча и рекъл му:
          - Ти трябва да прибързаш със сватбата, защото аз яко-яко не обичам, когато една работа се влече недели и месеци. Чукай желязото, дорде е топло.
          - Да не си помислил, че ние имаме пари! - говорила стрина Георгевица. - От пет-шест години насам ние ядеме само готови пари. Времената са станали твърде лошави. Преди пет години селяните ни донасяха всичко, щото беше потребно за една чорбаджийска къща; а тая година ние не видяхме на дворът си ни едно селско агне, ни едно прасе, ни една мисирка, ни едно кошленце с яйце, ни една кокошка. Чорбаджият е длъжен да ходи по конаците и да оправя селските работи, а кравите, телците, агнетата и кокошките си се разхождат из селата и боят се да надникнат през чорбаджийските вратници! Не може вече да се живее! Аз казвам на бая ви Георгия да остави чорбаджилъкът и да се захване за друга някоя работа. Кир Михалаки е само епитроп на черковата, а живее сто пъти по-добре от нази които се наричаме вилает чорбаджилар. А я погледайте на школският епитроп. Жената му се облача като кокона, а касапинът му отрязва най-дебелото месо. Тъй е то!
          - Аз не ща много пари - рекъл Ненчо и погледал към стрина Георгевица така, както гледат калугерите към своите титори и приложници. - Направете сватбата, купете на булката всичко, щото й трябва: дайте й малко арашлък за „по-първите години“ - повече нищо не трябва.
          - Аз ще да направя сватбата от свои пари и ще да ви дам колкото мога, а там - както знаете - рекъл Георги.
          - Имаме и мъжки деца - казала стрина Георгевица жалостно и прехапала устната си, чегато се уплашила от своите собствени думи.
          - Вие ще да дадете не мене, а на своето рождено дете - рекъл Ненчо. - Когато младата невяста донесе из бащината си къща барем нещичко, то и хората я почитат повече. Мене нищо не трябва: аз съм богат, но и вие не трябва да се срамите пред хората. Кой е Георги Пиперков? Георги Пиперков не трябва да бъде по-долен от никого. Ради Мишинката се ожени за момичето на пиени Къля, а взема цели седемнайсет хиляди гроша! Днес и най сиромахът гледа да даде някоя пара на момичетата си. Защо ми е хубост и гиздост, когато кесията е без дъно? Парата украшава и мъжът, и жената.
          Ненчовите логически мисли произвели на слушателите му съвсем противоположни впечатления, както били противоположни и техните лични характери.
          „Това момче мисли така, както мисля и аз. Марийка ще бъде щастлива с такъв един човек, който умее да варди парата“, мислила стрина Георгевица.
          „Аз зная, че твоя милост е костилка; но и байо ти Георги знае какво прави! Уший си вулгия и приготви се да жънеш в Георгевата нива! Ако аз да би имал намерение да давам пари на зетьове, то би избрал за детето си не тебе, а някое хубаво, младо и гиздаво момченце“, мислил Георги.
          „Ако би аз бил баща на Георгевото момиче, то не би го дал на тоя гръбльо. Парата е сладко нещо! Когато умре моята и когато се успокои Георги чорбаджи, то аз ще да взема за жена стрина Георгевица. Такава жена е по-млечна и от швейцарските крави“, мислил Спиро.
          После един час всичко вече било свършено. Между Георгия Пиперков и между Ненча Тютюнджията съществувало пълно споразумение: сватбата била назначена след три недели; Георги се обещал да даде малко парици; а Марийка седяла в градинката си и проливала едри сълзи. Аз мисля, че България е видяла множество подобни сватби. Нека господ опази от подобна сватба всяко едно момиче!

 

 

 

 

 

 

 

 

пета част | съдържание | седма част

 

Електронна публикация на 14. октомври 2021 г.
Публикация в кн. „Разкази, повести, мемоари“, Любен Каравелов,
под редакцията на Георги Цанев, Изд. „Български писател“, С., 1973 г.
©1998-2021 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]