Любен Каравелов

„Хаджи Ничо“, Повест

Литературен клуб | страницата на автора | българска литература

 

XI.

 

 

          После смъртта на Раковски хаджи Ничо мислил, че е изкопал българското възрождение заедно с коренът му и че той отсега ще бъде самодържец над целия български народ, но бил излъган в своите надежди. Българското движение приличало на онзи змей, за когото разказват бабешките приказници, че когато царският син му отсякъл едната глава, то на нейно място порасли три. Раковски само орал, а неговите последователи захванали да сеят и да жънат. Но хаджи Ничо не губил надеждата си, той бил уверен, че със своето богатство ще да изплува отгоре над всяко едно нещо, като зехтин над водата - и печелил. Когато хаджи Ничо намирал някой бездетен българин, който имал повече парици, то като хирург вземал със себе си своите сечива, т. е. вземал доктора Плоча, Геклеска и владиката и правил визита на богатият идол. Българинът посрещал българските големци, радвал им се и не знаял къде да ги дене, а хаджи Ничо и неговата компания гледала на бъдещият благодетел с такива щастливи и радостни лица, които приличали на мокро кадифе.
          Захващал се разговор. Най-напред захващал да говори сам хаджи Ничо и говорил умилително, жалостиво, патриотически и сладкогласно.
          Трябва всеки човек да мисли за отечеството си, за земята си и за градът, отдека е той родом. Всичко на тоя свят е смъртно, всичко се изгубва и отива на вятърът, само доброто, което направи човек на своето отечество, се не изгубва никога. Аз познавах твърде много българи, които оставиха големи пари; а дека се дянаха тия пари? - Изядоха ги равратните им синове и дъщери, разпиляха ги роднините им изхарчиха ги епитропите им и изгубиха ги унуките им. Всичко, всичко е смъртно на тоя свят! (Хаджи Ничо въздъхнал.) Ах, щастлив е тоя човек, който още при животът си направи някое добро, щото да може сам с ръката си да събере плодовете от това добро. Който направи черкова, училище, болница и други богоугодни заведения, той само може да каже, че е направил добро нещо на земята и за душата си - неговото име ще да се слави во веки веков.
          - А колко пари трябват, за да се направи една хубава черкова? - пита старият българин.
          - Около десет хиляди жълтици, заедно с мястото - казва хаджи Ничо.
          - Но аз нямам десет хиляди жълтици, аз имам само шест хиляди.
          - Ах, това е лесна работа! Дайте вие шест хиляди жълтици, па и ние между себе си ще да събереме още четири и всичко ще бъде свършено.
          - Но мене ми се иска да направя сам една черкова и на престолът й да бъде написано „Тутор и приложник Тричко“.
          - И това е лесна работа! Ние можеме да дадем шестте хиляди жълтици с лихва и когато тия се увеличат до десет хиляди, то тогава вече да изградиме черковата - казва Ничо.
          И така, парите се давали в ръцете на хаджи Нича, процентите расли, Тричко умирал, черковата очаквала своето съществувание, а хаджи Ничо все печелил и печелил.
          Един из старите българи поискал да даде пари за черкова и училище, но тия да се направят при животът му. Хаджи Ничо му вземал парите и захванал да търси място, на което да бъде изградена черковата и училището; той намерил едно прязно място, купил го, главил майстори, но все чакал нещо си и не захващал зданието; а когато българинът захванал да пита Нича защо той не гради черковата, то Ничо намерил причина да се скара със сайбият на мястото... и повлякъл с него такъв дълъг съдебни процес, щото не само един стар българин би умрял от старост, дорде той да се свърши, но и сам хаджи Ничо имал време да остарее и да побелее.
          Когато хаджи Ничо не бил в състояние да убеди старите българи, за да направят черкова и училище, то владиката се вземал за своята обязаност. Тоя фанариотски архиерей дотолкова изпекъл фанариотският занаят, щото ни един старец и ни една бабичка не можели да се противят на неговата воля, а особено тогава, когато той захващал да им говори за страшният съд Христов, за пътуването на блажена Теодора по митарствата и за земното нищожество на човекът.
          А когато и светият отец не можал да направи нищо, то тия важни дела приимали на себе си доктор Плоча със своите медицинарии и г.Геклеско със своите закони.
          Един из богатите българи не пожелал да прави черкови и училища, но поискал да остави един доход от 10,000 гроша, из които да се възпитават млади българчета в Европа. Хаджи Ничо вземал и тия пари и нито българчета изпращал да се учат в странство, нито помагал на ония ученици, които се учели в Букурещ. Когато един из българите добил една такава дързост, щото попитал негово величество кир Нича - защо той злоупотребява хорските пари и не изпълнява волята на покойните завещатели, то Ничо му рекъл: „Аз мисля, че е много по-добре да се увеличи по-напред капиталът, а после да се изпращат момчета. Ние имаме сега пари само за две момчета, а ако увеличим капиталът, то ще имаме за пет или десет.“
          - А кога ще това да бъде? Вие може да поискате, щото да възпитавате сто момчета, а да се увеличи капиталът дотолкова, щото да могат тия момчета да се възпитават, вам трябват 1,000 години.
          - След двайсет-триесет годин - казал Ничо и позасмеял се.
          - Но да не мислите, че Ничо мислил да проживее още петдесет години и да дочака да види с очите си ония българчета, които ще да се възпитават на Тричкови пари? - Не, Ничо имал съвсем друго на умът си.
          В тая глава аз трябва още да кажа, че хаджи Ничо печели не само от старите българи, а и от правителството. Няколко родолюбиви българи молили преди няколко години румънското правителство да им помогне да направят в Търново болница. Румънското правителство се обещало да дава всяка година по 10,000 гр. и вносвало тая сума акуратно. Преминали пет години и правителството се надеяло, че неговите пожертвувания принасят на българският народ голяма полза, но било излъгано. Веднъж един търновец отишел при един румънски чиновник по работа си, и между другите разговори чиновникът попитал търновецът:
          - Как отива болницата?
          - Коя болница? - попитал търновецът.
          - Търновската.
          - Ние в Търново нямаме болница.
          - Не може то да бъде! Ние всяка година даваме из правителствената каса по 10,000 гр. за вашата болница.
          - А кому вие давате тия пари?
          - Хаджи Ничу.
          - Хаджи Ничо в Търново не е пращал никакви пари и не е правил никакви болници, той ви е излъгал.
          Чиновникът се зачудил, повикал у себе си хаджи Нича и попитал го:
          - Какво направихте с Търновската болница?
          - Ще да я направиме - отговорил Ничо, без да почервенее.
          - Но вие казвахте, че тя е вече направена и болните вече се лечат в нея?
          - Зданието беше малко и затова ние намислихме да увеличиме капиталът и да направиме голяма болница.
          - Правителството не желае вече да помага на Търновската болница, когато тя не съществува - казал чиновникът.
          - Ама ние ще да я направиме - отговорил Ничо.
          - Не сме ние дотолкова глупави, както вие мислите - казал чиновникът. - Ние искахме да помогнеме на сиромасите, а не да пълниме вашият джеб.
          После това произшествие някои българи нападнали хаджи Нича и поискали да знаят защо той не употребява хорските пари там, за дека са тия назначени, но хаджи Ничо им отговорил:
          - Дали ли сте ми вие нещо? Нека дойдат ония (мъртвите), които са ми дали своите капитали, да търсят от мене хесап. На вагабонти аз не съм длъжен да разказвам що съм намерен да правя!
          Но да не бъдат оскърбени и тия българи, които протестирали против Нича, и да не изнасят боклукът на сокакът, то Ничо пратил кир Михаля, за да ги успокои и да им наобещае златни гори.
          - Вие не знаете още що мисли хаджи Ничо - говорил Михальо. - Защо са вам черкови и болници? Пушки трябват, пушки. Почакайте малко и ще да видите какво ще да направи кир Ничо! Не мислете, че нему трябват вашите мангъри; той е богат като Демидов. Или за децата си и за жената си ги печели! Дебели са вашите глави.
          Българите се успокоявали и чакали големи неща от хаджи Нича, очаквали да видят легии, пушки и топове, но хаджи Ничо все печелил и печелил.

 

 

 

 

 

 

 

 

десета част | съдържание | дванадесета част

 

Електронна публикация на 14. октомври 2021 г.
Публикация в кн. „Събрани съчинения“, Любен Каравелов, том 2, Изд. „Български писател“, С., 1965 г.
©1998-2021 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]