Любен Каравелов

„Хаджи Ничо“, Повест

Литературен клуб | страницата на автора | българска литература

 

V.

 

 

          В една от букурещките болярски улици стърчала стара и голяма къща, в която живели седем чифутски семейства, кундурджия немец, една перачка, един влах площальон из Трансилвания и два българина, които продавали в Букурещ пазарджишки, кипърски и солунски продукти, т. е. ориз, лимони и маслини. Освен тия живи същества, в тая къща, на долния кат, се намирали три дигеня, една механа и една друга квартира, в която проводили дните си твърде съмнителни хора. Тая къща като всяко нещо била някога си нова и хубава. В нея царствувала разкош и интриги, в нея се решавали големи и важни политически въпроси; а сега тя вече остаряла и като всяко старо нещо била оставена от господарите си без особено внимание: господарите й я виждали и радвали й се само тогава, когато събирали кириите. Най-напред разрушителното време я разлюляло настрана, а после някак си я разширочило и заровило нейното основание дълбоко в земята; като сухи старчески очи гледали нейните многочислени прозорци, на които отдавна вече лютите и мокрите зимни виелици и есенните дъждове и бури поизмили и по-изветрили вапцаните някога си техни черчевета. По покривът и по стрехите расла вече тревица: високите и почернели комини се полуразвалили и представяли удобно местенце за гаргите и за врабците, за да вият своите гнезда... Мрачно и сурово изгледвало това черно здание, което изображало из себе си - тъжно подобие - на глух и сляп човек, който е вече жив умрял, и когото нищо човеческо не докача, нищо го не весели и нищо не безпокои: стои той като гробница на кръстопът и напоминава със своето съществуване, че в тая нищожна развалина преди време кипял живот и вълнували се страсти... Около тая развалина се градили нови къщи, събаряли се старите - по повелението на градското управление, - пробивали се улици, градът расъл, а тая къща стояла навъсена и не унищожавала се, не падала. С насмешка гледали на нея новите къщи, но тя не чувала и нехаела. Около таз къща расли големи дървета, плесен и гъст бурен царствували навсякъде, и всичко изображало старост и гнилост. В тая къща живеел наш хаджи Ничо, който сега не е вече карловски дигенджия, а всемирни търговец.
          Бил вечер и слънцето захождало. Букурещките улици оживели и хората се разшавали после дневната горещина. Комическата пиеса вървяла подръка с тежката драма, самоуважающата се и самонаслаждающата се подлост вървяла с разбитият и изгубеният за всякога живот; страшливият офицер тъпкал калта заедно с изпитият и полумъртвият солдат; нечистият селянин и нерешеният возар вървели след всемирната жена, която била облечена като Помпадур, тлъстият поп и шарлатанолицият грък-болярин вървели по дирята на нещастният селянин, който отивал да купи на децата си за пет бана обуща... Говор, смях, глупави речи, белила и червенила, дълги копринени шлефи, бъбренета, фъфлене, предумванета, беззащитна ропот, плашливо дъхане, силна и глуха кашлица и предсмъртни пъшканета са съединявали в един страшни концерт и издавали разнородни звукове под това ясно небе. Разкошен е Букурещ, а по-разкошни са неговите дами и кавалери. Разкошеството у грубите и неразвитите народи се заключава в празния блясък и в лъжовната позлата; разкошеството у здравите, развитие и свободните народи е доведено до една такава точка, която облеснява живота на човека, дава му средства да се не занимава с празни занятия и чува здравето му; разкошеството във времената на падението служи само на пророкът, на празната разточителност. Букурещката аристокрация се намира в последната категория.
          Между уличните люде вървяла и бързала една млада девойчица, която на нищо не обръщала внимание и нищо я не интересувало. Тая девойчица била хубавичка и гиздавичка. Големите и черните й очи, които били ту замислени, ту изведнъж принимали безпокойни и тревожни поглед, гледали право, невинно и искрено; дългичкият й с малки гърбец нос бил действително прекрасен; не много тлъстите й устни представяли страстна натура; копринената, черната и къдрата й косица била голяма редкост, а всичките тия неща съставяли голямо украшение на тая и без това хубава главица. Бой тя имала средни, била добре развита, но тялото й било слабо и болезнено. Някакво си предивременно утомление и умореност се видели на лицето й, в снагата й, в ходът й, в обръщането й - тия свойства тя получила наследство от своето горчиво прошедшее; ако тя и да се веселила, както и другите хора, ако и да се смяла безгрижно и детски, но в нейната веселба и в нейният смях почти всякога звънтяла тъжна и унила нотица. Но най-прекрасната нейна хубавина била усмивката й - тиха, нежна и безконечна добра, - в нея се скривала душа любяща и открита за всичко, щото било добро и истинско хубаво; тя била готова на всякакви жертви и на всякакви борби и нещастия, и...
          Девойчицата се запряла пред старата и голяма къща, погледала към прозорците, погледала си краката, погледала небето, погледала насам-нататък, въздъхнала два-три пъти и замислила се. А божият свят бил широк и пространен! Девойчицата погледала пак към прозорците и две едри сълзи й потекли из очите - само две. А лучезарните и пурпурните облаци в това време принимали такива фантастически форми, каквито са възможни само в приказките! Девойчицата погледнала и на това великолепно небе, но погледала с такава тъга, която съвсем хармонировала вечерната или нощната красота. Мислите й се бъркали в главата и тя проговорила:
          - Да вляза или да не влизам? Боже, дай ми разум, научи ме що да правя! Моят живот и без тия мъки е твърде тежък, така е той тежък, щото освен горчивини и страдания, аз нищо на светът не познавам! Но нищо!... Аз ще да се хвърля с главата напред против моята собствена воля и ще да се предам в ръцете му, па после щото бъде, нека да бъде... По-добре мечти и безумие, нежели хладни и нечовечески страдания!
          И девойчето влязло в къщата и потропало на вратата, която водила в квартирата на хаджи Нича.
          В това същото време, когато произходило всичко това, хаджи Ничо си готвил вечеря, т. е. пържил си джигер. Когато джигерът бил опържен, то Ничо взел едно парченце хляб, захванал с него да чисти тиганята и да го свива в устата си. Недалече от Ничо стоял Пахом Катранджият и чистил ориз за пилаф. Този ориз бил набран в онова време, когато Пахом помел дигенят и поотърсил чувалите, из които ориза бил отдална вече продаден.
          Когато Ничо калаисвал тиганя, то Пахом гледал на своят чорбаджия като керкенез, когато той гледал малките пилета или младите ластавичета, и мислил си:
          „Моят чорбаджия скоро ще захване да си яде и подлогите от цървулите. Гледай как олизва тиганята, чегато иска да я измие за велики пости. Проклет човек - и джигерът ще да изяде, и тиганята излизва, и пак е гладен. Ех, кога ли ще и аз да бъда богат като Нича! Когато аз бъда богат, то ще да ям все средата на лукът, а кориците му ще да давам на измекярите си, а пък когато се оженя - на жената си. Тоя проклети Ничо все яде на лукът средата, а мене дава лощунките. Завчера щеше да ме убие, че съм изял една литра халва и един самун хляб. „Я дай и мене малко хляб и малко халва“ - ми каза. „Няма веке“ - му рекох. „Как няма? Ти всичкият самун ли си оплескал?“ - казва. „Всичкият“ - му казах. „Да те отрови!“ - казва. - Лоша е нашата патка с потури, когато се тя разсърди“.
          Пахом Катранджият, който служил, както читателите вече видят, у Нича, наричал своя господар патка с потури, защото Ничо носил широки и карловски потури, жълт вълнен пояс, бяло либаде и карловска шубура, която имала на върхът голяма пъпка, а первазът й бил обшит с кадифе. Тая шубура била дотолкова корава, щото Ничовите уши били почти всякога залепени за главата му и приличали на дебела петура, из която немците си правят супа, а гърците - макарони. Под либадето Ничо носил шамаладжена антерия, която се закопчавала под брадата му с две петелки, които били украсени с две мерджанчета; освен това тая антерия била поръбена с такива тегелчета и с такива кенета, които приличали на симид.
          - Пахоме бре, я иди виж кой тропа на вратата! - казал Ничо.
          Пахомия отишел, отворил вратата, па скоро се върнал назад и рекъл:
          - Дошла е Маргьолица.
          - А-а-а! - казал Ничо, па оставил лъжицата, с която мислил да разбърка пилафът, и излязъл.

 

 

 

 

 

 

 

 

четвърта част | съдържание | шеста част

 

Електронна публикация на 14. октомври 2021 г.
Публикация в кн. „Събрани съчинения“, Любен Каравелов, том 2, Изд. „Български писател“, С., 1965 г.
©1998-2021 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]