Любен Каравелов

„Хаджи Ничо“, Повест

Литературен клуб | страницата на автора | българска литература

 

IX.

 

 

          И така, хаджи Ничо все печелил и печелил, а хората му се радвали, търпели го и хладнокръвно гледали на неговите кражби. Българите всичко понасят: ненапразно нашите калугери и попове така много ни са говорили за търпението и смирението! Но колкото повече хаджи Ничо живял и богатял, толкова повече той ставал по-саможив, по-завистлив, по-шарлатанлив, по-крадлив и по-звероподобен; той желал да бъде навсякъде и във всичко първи и затова не можал да търпи ония хора, които знаяли повеч от него, и преследовал ги с всичките си сили. Но пред по-силните, по-влиятелните и пред тия, от които той имал интереси, Ничо бил кротък, умилителен и сладкодум. Веднъж няколко българина се оплакали пред едно сиятелство от Нича, но сиятелството се зачудило и рекло:
          - Това не е истина... Ничо е кротък като агне, а благостеви като протосингел.
          И наистина, хаджи Ничо бил кротък, благочестив и срамежлив, когато говорил с негово сиятелство, а негово сиятелство, като всяко сиятелство, обичало подобно чиновническо смирение, защото и то някога си имало такова също чиновническо смирение, когато то още живяло в Петербург и търсило мазно място. За да разберат читателите ни доколко големи били Ничовите смирения и срамежливост, аз трябва да им разкажа как хаджи Ничо говорил с негово сиятелство. Когато Ничо чувствувал на себе си погледът на негово сиятелство, той губил красноречието си после третат дума и захващал да си търка с длан челото или да си глади коляното и това той правил доттолкова неестествено и продължително, щото негово сиятелство, при всичката своя важност и високомерие, не можал да се удържи и да се не засмее. „Коляното ли ви боли?“ - питал той. „Не, не боли ме, ваше сиятелство, никак ме не боли; аз така... научил съм се...“ „А аз мислех...“ „Ах, не, ами аз така... не“. Разговорът се продължал, но нещастни хаджи Ничо ставал червен като варен рак и пот му чучурал от лицето; очите му били широко отворени, блестели и не шавали; той се старал да слуша и нищо не чул, устните му треперели като от треска, всичките сили на неговия бакалски ум се съсредоточавали на неговата злополучна ръка, която все продължала да търка коляното му: с една дума, в тая минута Пахомовото название патка с потури било на своето място.
          Но тежко ти от хаджи Нича, ако ти нямаш пари - той иска да му бъдеш мекере, да му слугуваш, да му се кланяш, а той да седи като начумарена Стойка в конторът си, да си дращи едно-друго, да не обръща на тебе внимание и когато му дойде кефът, то да те погледа кръвнишки в очите и да ти рече:
          - Какво правиш бе, байо?
          - Добре съм, кир Ничо!
          - А бе, когато ще ти да се оставиш от тия вагабонтлъци? Аз хилядо пъти ти съм казвал да слушаш мене, ако искаш да прокопцаш, а ти пак ходиш с младите вагабонти.
          В тия минути хаджи Ничо приличал на вълкът, който питал агнето защо то му размъща водата.
          - Аз съм търговец човек, кир Ничо, и с всякакви хора трябва да се събирам - казва мекерето.
          - Всичко това е добро и аз за него ти се не карам. А кажи ми ти защо си ходил завчера у Стробелят и защо си седял с революционерите?... Байо ти Петраки ходи завчера у Стробелят да поразгледа кой е там и да послуша що се говори и видял те, че седиш с ревожлюционерите и за пушки приказваш. Ничо едно живо същество, което седяло при други един писмен стол и писало дава-взема в една голяма книга.
          Това живо същество бил секретарин на хаджи Нича, наместник Пахомов, който имал твърде замечателна физиономия. Вземете една жълта коза, облечете й бели панталони, бяло елече, бял сюртук и бяла риза, вържете й червена вратовезка на шията, обуйте й жълти чепичета, турете й в джебът на елечето сахат с позлатено на търкалца синджирче, на което да виси един голям печат и едно жълто като жълтица календарче, и ще да си съставите пълно понятие за физическата красота на кир Петраки. Колкото за душевните качества на тоя козлевидни господин, аз ще да кажа кратко: Петраки е образец на блюдолизите и за едно кюфте е способен да продаде и баща си. Петраки кимнал с главата, че той е говорил истината, мекерето мълчало и подсмърчало, а хаджи Ничо се позасмял - драго му било, че уплашил заекът - и великодушно казал на мекерето да седне, но още веднъж да не ходи у Стробля, и мирът бил заключен.
          Но да видиме какво ще да разказва Никола Белият.
          След няколко деня Никола Белият седял в едно кафене и около него стояли няколко млади българи.
          - Всичкото това не е истина, щото вие разказвате за хаджи Нича - говорил Пахом Катранджият.
          - Зная аз защо Никола ненавижда хаджията: завчера хаджи Ничо проминал с колата си по Поду Могошой и конете му опръскали байя Никола - казало Петлето.
          - Аз не завиждам ни на колата му, ни на конете му, ни на роднините му, ни на фамилията му, а говоря това, щото е право. Не ще байо ви Никола такива кола, които са купени с човеческа кръв, не ща аз такива коне, които ядат не слама, а български тела.
          - То не е истина - казал Пахом. - Конете не ядат месо.
          - Ти, Пахоме, си глуповат и затова мълчи - казал Никола. - Чуйте, братия, какво ще ви кажа и помислете си иска ли Никола Белият да промени своето положение с положението на хаджи Нича, или не. Преди няколко години Ничо имаше давия с един българин, който беше по-умен и по-хитър от него. Давията, както се видеше, щеше да изиграе онзи българин и хаджи Ничо измислил адско средство само и само да победи своят противник. Първата причина, която заставила хаджията да се вземе за най-крайните средства, била тая, че той не бил научен да губи, а другата - той с всичкото си сърце и душа желал да унищожи един такъв конкурентин, който бил по-достоен от него. Ничо подкупил един хайдутин и пратив го да убие своят противник. Но и в самото убийство Ничо постъпил хаджиничовски: той обещал на обиецът сто жълтици, а когато убиецът извършил своята абязаност, то получил само триесет, и то с големи мъки. „Вие ми казахте, че ще ми дадете сто жълтици“ - казал хайдутинът. „Вземи парите и върви си, ако не щеш да те предам на полицията“ - рекъл Ничо. „Да си проклет!“ - казал хайдутинът и отишел си.
          - Това не е истина - казал Пахом.
          - Тебе ти се не харесва кир Ничо, защото той има хубава къща - казало Петлето.
          - Къщата Ничова е направена с народни пари и българите имат пълно право да потърсят от него сметка, да му вземат хубавата къща и да го пратят при дяволите - казал Никола. - Тая къща е направена от руски пари, които бяха изпратени за жените и за децата на българските волентири, които изгинаха в Русия, и за тия българи, които бяха заслужили с щото и да е на руската армия. Живееше в Свищов един българин, на когото името беше Конко. Тоя българин направил на русите голямо добро, но бил принужден да остави имането си в ръцете на турците и да спаси главата си - той бегал в Румъния. Един из руските генерали твърде добре знаял какви са заслугите на чича Конка и какви загуби е той имал и затова му се обещал да го награди по заслугите му. „Аз ще се постарая да ти върна имането, което си ти изгубил, и даже мисля да ти го удвоя“ - казал генералинът чичу Конку и отишел си в Русия. Чичо Конко се надеял и чакал награда: чакал той година, чакал две, чакал пет, а из Петербург няма ни известие, ни награда. Чичо Конко написал писмо до пловдивският руски консул, а така също молил и хаджи Нича да напише в Русията и да моли, за да му дадат обещаното. Пловдивският консул явил чичу Конку, че руското правителство му изпраща редовно катагодишна помощ, и чичо Конко написал в Русия, че той не е получил досега нито една пара. Тогава той получил из Русия отговор, че му изпроводена една немалка сума като едновременна помощ. Разбира се, чичо Конко не получил ни едновременната, ни катагодишната помощ, защото парите били изпратени до хаджи Нича. Когато хаджи Ничо получил парите из Русия, то той намислил да дава чичу Конку само процентите, а капиталът да държи у себе си, но като видял, че може да задържи у себе си и процентите, то ги задържал и чичо Конко останал с празни ръце и с гладен корем.
          - Това не е истина - казал Пахом.
          - Никола все от завист говори; него го е яд, че хаджията има хубава градина и шадраван от мермер - казал Нейчо Петлето.
          - Не ща аз такава градина - казал Никола. - Тя е направена от кокалите на ония българи, които се преселиха в Русия, по желанието на хаджи Нича, тая градина е облеяна с цели реки български сълзи, а из шадраванът й тече кръв, която рано или късно ще да задуши хаджи Нича в неговите конаци. Едно време Раковски казваше, че всяко едно зло може да се прости на човек, но изменничеството никога. Това е така. Хаджи Ничо пресели толкова хиляди българи в Русия, из които половината измря от глад и от студ, а другата половина се разпръсна по светът и изгуби се за българите, и всичкото това той извърши само и само за да спечели по една жълтица от човек. И тоя човек, който така безсъвестно продаде народът си, не се срамува да казва, че той прави добро на българският народ и че който му се не кланя и не съглашава се с него, е вагабонтин. Убиец, крадец, предател, шарлатанин, богопродавец, шпионин и пр., и пр. смее да нарича честните хора вагабонти и шпиони! Но нищо, скоро ще дойде ден и тоя злочинец ще да се попадне в клещите така също, както се попадна и неговият ортак и роднина Пърльовецът. Пърльовецът изял черковните и училищните пари в Карлово, но гражданите го засрамиха пред всичкият свят; намерил се един, който и плесница му ударил, а когато Пърльовецът умрял, то никой не отишел след гробът му. Такава е народната клетва. Всичко нашият народ ще да прости хаджи Ничу, ала за ония българи, които той изпроводи в Русия - никога.
          - Ами нима беше по-добро да ги остави в Турско и да ги убиват турците? - казал Пахом.
          - Пахоме, аз ти казах, мой брате, че си ти глуповат и нищо не разбираш и затова те моля да се не мешаш в разговорът ми. Ти по-добре си гледай дигенът, защото политическите работи ти разбираш дотолкова, доколкото свинята разбира от философия.
          - В Русия има и черкови, и пари, и земя, и кожи, и всичко - казало Петлето.
          - Аз те съветувам, байо Нейко, да дадеш главата си на бозаджиите, да си варят в нея боза - казал Никола и отишел си.

 

 

 

 

 

 

 

 

осма част | съдържание | десета част

 

Електронна публикация на 14. октомври 2021 г.
Публикация в кн. „Събрани съчинения“, Любен Каравелов, том 2, Изд. „Български писател“, С., 1965 г.
©1998-2021 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]