Любен Каравелов

„Маминото детенце“, Повест

Литературен клуб | страницата на автора | българска литература

 

III.

 

 

          - Ела, мами, ела, сине! Седни при мене... Аз ще му покажа как се бият чорбаджийските деца. Не плачи, мое детенце! Аз ще кажа на баща ти да ти купи жълто поясче - говорила нежната майка, гладила по главата своето теле и клатила главата си.
          - Тия харсъзи всякога ще да ти развалят съня - говорил вулканът и търкал брадата си. - Тамам бях заспал... Сънувах. Чакай, чакай! Какво сънувах? Ха, сънувах, че ти беше станала мечка и играеше пред конака... Водеше те един циганин... А аз седях с забитина и пиехме ракия. А донесе ли Иван ракията?
          - Ето я - отговори чорбаджийката.
          - Налей ми.
          - Бобако, дай и мене ракийка - казал Неновият наследник.
          - Ти си още малък... Не пий ракия. Който пие ракия, той не става човек. Само чапкъните пият ракия - проповядал Нено.
          - Аз искам да пия ракия и да стана като тебе - отговорил синът.
          - А нема аз съм чапкънин? - попитал бащата и поущипал сина си за гушата.
          - А защо ти пиеш ракия? - попитал синът.
          - Аз съм голям, а ти си малък, - отговорил бащата.
          - А нима малките чапкъни са по-лошави от големите?
          - Ах, какъв си ти левусти Пенко! - казал бащата и заповядал на майката да налее и на остроумния оратор малко ракийка.
          - Пийни си, сине, пийни си, мами!... Ако ти тегли сърцето, то си попивай по малко. Нашата ракия не е като другите. И цариците могат да я пият. После тия думи майката наляла с ракия една от ония чаши, които преди цивилизацията се наричаха виньови, и подала я на своето единиче.
          - Налей й малко водица - казала тя.
          - Без вода е по-сладка - отговорил Николчо и после изпил ракията, чмокнал два пъти с устните си и подал чашата на майка си, която в това време гледала на своето дете с такова умилно виражение, с каквото обикновено гледат ония майки, които са чули за децата си нещо похвално.
          Ето как са живели тия две щастливи души, които са се приготовляли да оставят наследници и да умножат човеческия род; ето как са живели тия две лоеви сърца, които са се надявали да отхранят достоен и родолюбив син, под крилото на когото да преминат своята старост; най-после, ето как са живели тия два гражданина които са се уважали от простите смъртни, които са играли важни роли в казанлъшката история и които са се приготвляли да оставят славно име... А Николчо все расъл и расъл. Гюловата ракийка, която била изпиена от него в градината, имала такова чудно влияние на неговата натура, щото после тоя знаменит ден той добил воля да продължи захванатото дело с особена енергия и да докаже насвоите родители, че техните спестени капитали няма да му преседнат... Най-напред Николчо се постарал да си намери другари, защото даже и казанлъшката гюлова ракия изисква весели компании и сладки беседи. Но аз ви казах вече, че Николчо е имал голямо сходство с родителите си, които са държели главите си високо, които са говорили с по сиромасите от тях високомерно и които са презирали голаците и босаците. Това твърде важно дело доволно често туряло нашия херой в затруднително положение.
          „Стояновият син обича да заповяда, а Христовото хлапе не ми е по годините - мислил Николчо. - Аз трябва да си намеря такъв другаарин, който би изпълнял моите желания и който би бил така също чорбаджийски син“.
          Но Николчовите желания останали напразни. Чорбаджийските синове, които имали доволно важни причини да живеят самостоятелно и да управляват своите поданици по своята воля, не могли да се сближат с Николча, защото имената на неговите родители се въртели и ден и нощ на всичките езици, които имали способност да издават звукове. Но човеческата съдбина е доволно чудна и вятърничева жена. Един ден Неновият син затворил очите си и отишел да се поразходи край града с няколко свои полудругари, от които единът бил попски син, а другият - дяволска унука. Това се случило именно в онова време, когато Николчо захванал вече да зяпа по прозорците и да се занимава с Евините дъщери. Захванало да се смръква. Слънцето гряло слабо, пилетата полетели към гнездата си да успокоят своите уморени членове, комарите бръмчели наляво и надясно, няколко пеперуди се премятали една през друга, жабите квакали в блатото, няколко крави мукали пред портите си и вятърът добил успокоевающи свойства. В това време Николчо и неговите другари дошли при една върба, извадили из джобовете си две доволно големи стъклета с ракия и една хартийка с бадем и седнали на тревата.
          - А купи ли локмаруху? - попитал един от Николчовите другари, който имал бледно лице, крив нос й дебели устни и на когото името било Христьо Новият.
          - Купих - отговорил другият, който имал червени и дебели бузи и чисто бяло лице и на когото името било Михал, попският син.
          - А за какво ви е локмаруху? - попитал Николчо.
          - Aх ти, лапнимухчо! - казал Христо и изкикотил се от всичкото си сърце. - Ти, както се види, няма да изпедепцаш занаята, а хората казват, че скоро ще да заминеш и гологан-бейовците! Ако в нашата гюлова ракия се налее малко локмаруху, то тя може да възкреси и мъртвите. Тъй е то! Само сопотненците и калоферците я пият без локмаруху. Л знаеш ли какво казваше докторът? - Който пие гюловицата без локмаруху, той изгубва калеврите си, както ги беше изгубил и сопотнецът.
          - А който я пие с локмаруху, той се жени на вересия - казал Николчо и хванал другарина си за носа.
          А знаете ли каква игра е изиграл един от новите доктори в Казанлък? Напил се (с локмаруху) гюловица и отишел в една къща да види една болна жена, а в тая къща се намирало едно чернооко сърненце, което му се харесало. На пиячите хора се харесват и самодивите, а момиченцето на болната жена, - ако и да не било за доктора, - не било за изхвъргане. Докторът хванал болната майка за ръката, попипал й жилата, погледал й езика, рекъл й да си тури на петите топли кирпичи и казал на момиченцето да му донесе малко водица. Момиченцето излязло.
          - А знаеш ли защо съм дошел? - попитал той майката.
          - Дошел си да ме видиш - отговорила тя зачудено. - Аз пращах да те викат.
          - Не е то така - казал докторът. - Аз дойдох да се годя.
          - А за кого мислиш да се годиш? - попитала болната.
          - За вашето момиче - отговорил той.
          Жената се зачудила и казала на лечителя да й даде да се поразмиели, да поговори с мъжа си и с дъщеря си и да му отговори на другия ден. Но гюловата ракия бива луда даже и тогава, когато се пие с локмаруху, и докторът обявил на болната, че той не може да чака и че годежът тряба дастане тутакси. Майката, която била умна жена, пожелала да се възползува от гюловата ракия, защото момичето й, което принадлежало на сиромашки родители и което нямало особени прелести, никога не би намерило по-добър младоженец, и затова повикала по-големия си син и изпроводила го да повика баща си, който в това време се намирал в кръчмата и пропивал своята седмична печалба. Бащата дошел и довел със себе си няколко души свои роднини и приятели. Когато добрите хора изпили още по няколко чаши гюловица и когато си поприказвали за едно, за друго, то майката се изправила на постелята си и обявила на събранието, че докторът иска дъщеря им. Произлязло още едно пиене и докторът бил сгоден. Той дал на момичето пръстена си и десетинв едри жълтици, между които се намирали и няколко калпави ирмиличета... После годежа честното събрание се нализало дотолкова, щото гюловицата захванала да не намира вече свободно място, връщала се назад и текла по брадите на своите любители. Отишли си посред нощ, и един от тях писали мислете, други нашове, а трети онове. Докторът, който не бил в състояние да напише самостоятелно нито просто люде, тръгнал към къщата си под менторството на четири силни ръце, които го държали под мишниците, и под ръководството на едно разумно същество, което му местило краката. На другия ден той спал почти до пладне... Когато се пробудил и когато повикал слугата си да му подаде да се омие, то няколко ранобудници от вчерашните негови приятели, над които даже и най-чистата гюловица нямала „алилуйско“ влияние, влезли в стаята му, климнали с главите си, поухилили се и казали:
          - Честита ви радост.
          Докторът се хванал за носа, защипал се, потьркал очите си и тупнал си крака о одъра, - той мислил, че спи, - но неговото упражнение останало съвсем напразно.
          - Честита ви радост - повторили гостите.
          - Каква радост? Какво се е случило? Да не се е отелила стринината крава? - питал докторът и мигал като куче във воденица.
          - Ние ти казваме за годежа - отговорили гостите.
          - Боже мои, той не помни! - казал поп Кън.
          - Нема не помниш, че ние те годихме снощи вечер? - попитал поп Желязко.
          Когато докторът чул тия не твърде утешителни думи и когато си припомнил своята пловдивска годеница, то по тялото му преминали студени тръпки.
          - А за чие момиче ме сгодихте? - попитал той.
          Събранието опулило очите си и раззинало „възприемниците“ си. Повдигнал се смях, попържни и различни разсъждения.
          - Аз бях пиян, аз нищо не помня, аз се връщах от Таш-бунар, аз се бях наклянкал като копач - говорил докторът.
          - Пиян, не пиян, а момичето е вече твое - отговорил един.
          - Хайде да идем у невястата, защото отдавна вече те чакат, - говорил други.
          - Хайде, облечете се - заповядал трети.
          - И такава сватба до сега не е бивала в Казанлък - говорил четвърти.
          Когато събранието изказало всичките свои мнения, разсъждения и обвинения, то докторът се удврил по челото и извикал:
          - Ето какво ми направи проклетата гюлова ракия.
          - Благословенное вино и проклятое пиянство - проговорил поп Желязко и помирисал джубето си, което му давало духовна храна, защото то е имало обичай да се облива с гюловица всеки пет минути.
          - А как вие пиете гюловицата - с локмаруху или без локмаруху - попитал даскал Славе и погледнал доктора в очите.
          - С локмаруху - отговорил докторът печално.
          - Чудно! - проговорил даскал Славе и погледнал из прозореца към кръчмата, в която седели няколко посетители и наслаждали се чувствително.
          Докторът навел главата си и мислил така философически, както обикновено мислят ония нещастни хора, които са прехапали езика си. Най-после той се обърнал към сватовете, помолил ги да го оставят да се облече и заръчал им да го почакат или в кръчмата, или у невястата, на която името и къщата му станали вече известни. Събравшите са излезли.
          - Приготви коня ми - казал докторът на слугата си и погледнал из прозореца.
          - А де ще да идете? - попитал слугата.
          - Не е твоя работа - отговорил докторът сърдито. - Ти си найди кираджийски кон и намери ме в Пловдив. Събери всичкия ми калабалък и донеси го със себе си.
          След няколко минути после тоя разговор докторът припущал вече коня из полето и достигнал благополучно първото село...
          - Ето ти и гюлова ракия! - бъбрал той и боял се да погледа назад. - На хубаво мирише проклетата проклетница. Да не им се е видял ни гюлът, ни коренът му... Да изсъхне до корена... Насмалко щях да почерня главата си. „Пий я с локмаруху“, казва Славе. Ето ти и локмаруху... Главата ми е заприличала на пазарджийско кило. Дали не щат да изпратят след мене потеря...? Господи, свети Никола, избавете ме от това премеждие, и аз ви давам дума, че никога вече няма да туря в устата си казанлъшка ракия.
          Aх, да го вземе дяволът! Тая казанлъшка гюлова ракия е измислена, вярвайте ми, от някой дявол или от някой магьосник. Ако я пиеш, то не можеш да се откачиш от нея; ако захванеш да мислиш за нейната миризма, за бистрината й и за достойството й, то и на съне гледаш чаши, бурета, стъклета и хунийчета; а ако захванеш да говориш за нейния род и произхождение, то заборавяш работата си, изгубваш мислите си между гюловете и между казаните и главата ти се преобразява на решетка, през която пловдивските кокони прецеждат сладкото си...
          Хайдете най-после да оствиме и ние тая пущина, да идеме под върбата и да видиме какво прави Николчо и неговите другари, защото захваща вече да мръква. Когато трите надежди на казанлъшкото бъдеще изцедили едното стъкло, то пред тях се изправил синът на Хюсеина Налбатинът, който е известен на всичките по-опитни казанлъшки младежи и който се ползува, не с твърде похвална слава между, своите братя. Ако вие да би попитали някого от нашите учени младежи за качествата и за нравственостга на тоя още млад човек, то тия би ви разказали множество похвални историйки и различни хероически подвиги, които е той направил из града и които отговарят на техните прогресивни достойнства; а ако би попитали за него и за неговото поведение „неговите роднини и старите турци и българи, то би получили такъв отговор, който би ви накарал да затъкнете ушите си и да побегнете през девет земи в десетя и през девет води студени. И наистина, Хюсеиновият син се дружил само с ония казанлъшки „мамини чедица“, които спали да пият, яли да пият и живели да пият. Той и Николчо се помирисали, харесали се един другиму, залюбили се един в другиго и тръгнали да мерят улиците и полетата. „Инстинктът е второ правило“ - казват умните хора.
          - От тия две момченца ни една майка няма да види никакво добро - говорили старите и климали главата си. - Ако се не удавят в някоя вода или в някое блато, то непременно ще да бъдат обесени. От рано са захванали да пият и да ходят по кавенетата и по кръчмите! А какво гледа Нено? Ако Хюсеиновият син е сираче и няма кой да му държи юздата, то Неновият нехранимайковец не би трябало да се остави без дървен господ.
          - Подобни хора тряба да се затворят при лудите и да им се налива на главата студена вода, защото от пиения бяга и лудият, - говорил Али ага и гладил брадата си. - Ако аз да би имал власт, то би им ударил по петдесет дегенека и извадил би из главите им всичките гюлови миризми, а после би ги изгонил из града да не мърсят чистото и доброто. Краставата коза тряба да се изгони из стадото, защото нейната краста твърде лесно може да премине и на другите кози. И Нено заслужва двайсет тоеги по петите. Охранил е коджамити ластагарин, а не може да му държи дизгинете! За убиване са такива бащи.
          Такова е било общественото мнение за Неновия наследник, ако неговата чедолюбива родителница и да мислила, че като Николча нийде няма и че на чорбаджийските синове тряба да се прощават множество прегрешения.
          Да видиме сега какво е произходило под върбата. Веселата компания, при която дошли още няколко градски чапкъни, продължила да пие гюловица и да яде бадем до първи петли, и когато няколко души, които още не били достигнали до последния градус, поискали да се върнат в града, то двамина хъркали вече на тревата и не разбирали нито от дума, нито от силните юмруци на Христа, който бил опитен във веяко едно отношение и който, по неговите собствени думи, имал в корема си достатъчно трагия. После дълги борби, после отчаяни усилия и после неподвижни съпротивления, двамина от компанията били оставени под божия покрив, а останалите тръгнали към града.
          - Утре вечер тряба да направиме съвсем друго - говорил Христо и махал с ръцете си - На гладно сърце се не може. „Гладна Корнелия не може да надвие на бяла Рада...“
          - Ра-ра-ки-и-я се не пи-пи-е след ед-е-енето... Ние не сме ру-у-сси - говорил Николчо и килкал се насам-нататък.
          - Нема е грехота да пиеме вино? - попитал Христо.
          - Виното тряба да пият копачите и поповете. Ние не сме жаби - казали няколко гласове.
          - Утре вечер ние тряба да опечем две-три агнета и да повикаме цигани - казал Христо и подскокнал.
          Компанията се съгласила. В това време юнаците се приближили до града и разделили се: едни тръгнали на ляво, други - на дясно, а трети - право напред. Николчо, налбантският син и Христо останали сами.
          - А кой дявол ни носи по това време в града без фенер? Ако ни хване колът, то всичкото веслие ще да излезе из носа ни - казал налбантският син.
          - Хайде да идем там и да поискаме Нониния фенер - казал Христо и изкикотил се.
          - Де там? - попитал налбантският син.
          - Вървете след мене и ще да видите. След няколко минути трите приятеля се запрели пред една малка къщица и потропали тихо на вратата... Около къщицата царувала мъртва тищина, месечината освещала стената на противоположната къща и блестяла с всичкото свое величие, милиони звезди се лъщели по небето, нощен ветрец духал откъм полето - и нищо повече...
          - Вземи едно камъче и хвърли го вътре през прозореца - казал Николчо, който в това време захванал вече да дохожда в себе си.
          Христо вземал камъче, хвърлил го и ударил стъклото на прозореца. След няколко минути из процепа на уличната врата се зачул тих женски глас, който питал с голяма осторожност кой е и що иска.
          - Отвори - казал Христо и почукал по вратата с указателния си пръст.
          Вратата се отворила и триумвиратът влязъл във Венериния храм.

 

 

 

 

 

 

 

 

втора част | съдържание | четвърта част

 

Електронна публикация на 14. октомври 2021 г.
Публикация в кн. „Разкази, повести, мемоари“, Любен Каравелов,
под редакцията на Георги Цанев, Изд. „Български писател“, С., 1973 г.
©1998-2021 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]