Любен Каравелов

„Маминото детенце“, Повест

Литературен клуб | страницата на автора | българска литература

 

V.

 

 

          Познавате ли вие Петра Бамнята? Аз зная, че го познавате, защото неговата къща е изградена на два ката и защото дворът му е заграден с висок оросанлия дувар. Когато байо ви Петър върви по улицата, то фигурата му представлява бозаджийска кобилица, защото "чувството" му е уголемено доволно значително от хранителните частици иа папаз-яхниите и от търтиците на перушинното царство. Но най-главното достойнство на бая ви Петра се заключава в това, че тоя достоен за уважение и почитание човек почти всякога, когато отива в кръчмата, държи ръцете си отзади и брои една твърде дълга,кехлибарена, без кръст, броеница, Ако умните хора и да говорят, че сърцето на човека има обичай да изплува, като дървено масло над водата, на неговото богоподобно лице, но аз никак не мога да се съглася с тяхното мнение, защото "представителят" на бая Петра няма нищо общо нито с неговия кръвочистителен орган, нито с неговата мозъчна нравохранителница, нито с неговата нервна система. Познато е вече, че между душата и тялото съществува такова голямо сходство, каквото ние намираме само между калугерите и котараците; но природата доволно често обича да прави революции даже и против своите собствени закони, и ето, наш байо Петър, ако и да е дебел и мазен човек, се отличава с добро сьрце и с известна пропорция чист разум. Така например, ако вие добиете воля да го попитате, кое месо е по-добро, мършавото или дебелото, то негова милост ще да ви отговори, че "чревоугождение, якоже глаголеть премудри Соломонъ, есть грехь велики". С една дума, байо Петър е такъв един човек, който ако не би се преселил в Калофер, би можел в доволно непродължително време да втъкне в пояса си даже и едноокия калоферски цар. За Калофер аз няма какво да ви разказвам, защото калоферчани представляват сами себе си не само в своята собствена къща, но и на цариградските кръстопътища. Даже и калоферският векилин се съзнава, че в сляпото царство царува и оная глава, което има вдно око. Разбира сс, че гореизразеното от нас мнение е само голо предположение защото байо Петър никога не би се съгласил да остави Казанлък и неговата гюловица, ако ние да би му предложили даже и болградско примарство...
          - А какво би аз намерил във вашия прехвален Болград? - ще да ви попита байо Петьр.
          - И сляпо, и глухо, и нямо и килаво царство - ще да му отговорите вие с твърдо уверение, че вашите думи никога няма да достигнат до примарски уши.
          - А имат ли болградчени гюловица?
          - Нямат.
          - А имат ли хубаво вино?
          - Имат.
          - А имат ли хубав пелин?
          - Имат.
          - Червен или бял?
          - Пелинът на Паничерски е червен, а на бача ви Ивана е бял.
          - А мезенце имат ли?
          - Ама си ти неверни Тома! А бива ли кажи ми ти, вино без мезе? Болградчени не принадлежат нито на „латинската джинта“, нито на свищовската академия, нито на пловдивската философическа школа, в които даже и пастърмата се прави от латински древности, от български ножички и от елински ръкописи. Болград, мой брайно. прави такава пастърма, която се топи в устата ти като овчо масло. А евтиния, евтиния! Такава евтиния вие не можете да намерите ни във вашия женски манастир, който продава, а не купува. Знаеш ли ти, че ако да не би била тая евтиния, то честните болградски бащи и майки отдавна вече би изпроводили своите многоуважаеми примари в дрънкалника?
          - Не говорете ми вече за тоя богоизбрани град, защото ми потекоха лигите,-ще да ви каже байо Петър. - Ох, ако болградчени да би имали и гюлова ракия, то аз тутакси би оставил нашия рай и станал; би или професор в тамошната централна школа, или свещеник на новата черкова, или би се главил у примарина да паса конете и воловете, които се прекарват през руската граница.
          Аз мисля, че из тия няколко реда вие сте си съставили вече някое понятие за характера и за душевните красоти на бая Петра, за когото имам намерение да ви разказвам доволно дълги истории.
          Но при всичката своя важност и при всичките свои сериозни преимущества, байо ви Петьр понякогаш обича и да се шегува, но неговите шеги не приличат нито на славословията на калоферския сатирик Генка Мурина, нито на пловдивския мъдрец хаджи Калча. Байо ви Петър е навсякъде и във всичко е оригинален, защото принадлежи сам на себе си. Така например, ако той види във времето на своите странствувания из града някоя натруфена жена, на която времето е прекарало вече по челото рало, то пее под носа си:

 

    Мари, Радо, мари гиздосио,
    дососа ми твойта хубосия:
    криво перо на кьораво око,
    кован, гердан на шугава шия,
    сърмен колан на гола мешлина,
    два мингюша на келяви уши,
    жълти чехли на спукани пете.

 

          Ако види, че някое момченце повдига носа си високо и че в корема му свирят тетевенски цигани, то пее:

     

    И аз си имам тежко имане,
    вземи ме, Радо, вземи ме лудо:
    от мишка меше пълно с сирене,
    от жаба кълка гьовде пастърма,
    от свърдел дупка пълна със брашно,
    и аз се храня и госте викам.

 

          А ако види, че някой ергенин се е заседял и не мисли да се ожени, то си подсвирва и пее знаменитата ергенска песен:

 

    Заборавих да се женя,
    дор ме чичо не подкани:
    „Ожени се, чичовото,
    дорде си ми млад и зелен,
    та си вземи сляпа Райка -
    тамам мома на сто годин,
    а ти ерген сто и двайсет.“

 

          Но понякогаш неговите шеги принимават и по-невинни размери. Така например, ако той види някоя хубавичка женица или някое гиздавичко момиченце, то се прокашлюва; а ако срещне някоя калугерка, то си опина десния мустак.
          Байо Петър е женен и има два чифта деца: две момченца и две момиченца. Но преди да захвана да ви разказвам за главнодействующето лице в нашия разказ, аз съм длъжен да ви опозная и с жената на бая Петра. В нашето отечество съществува и такъв сорт жени, които ни заставят да мислиме, че умът и разумът се изпровождат в човеческите глави от някоя си свърхестествена сила, която за едни хора бива майка-защитница,а за други - мащеха. Жената на бая Петра, на която името едно време е било Пена и която в сегашното време се нарича просто Петровица Бамнята, е такава разумна жена, на която се чудят даже и казанлъшките Христови учители, а младите невести, съзрелите жени и старите баби доволно често дохождат да искат нейните съвети, които тя раздава на драго сърце. Разбира се, че и в Казанлък, както и във всичките други градове под ясното небе, съществува завист, ненавист и други лошави обичаи, които са се появили между човечеството още във времето на господина Каина и които най-често правят своите гнезда в женските сърца. Едно от тия сърца, което желало да блести из Казанлък, но на което Петровица затъмняла славата, казало веднаж, че от умните и добрите родители се раждат развалени деца.
          - Ще видиме - отговорила Петровица и окото й и ден и нощ било обърнато към нейните четири гълъбчета.
          Най-голямото й детенце беше момиче и наричаше се Пенка. Аз би желал да бъда изографин и да ви изпиша това невинно лице, тия ясни и живи очи, тия бяло-хримизни бузи, тия алени устници, тия вити вежди, тия високи гърди, тая бяла шия и тая тънка снага. Но Пенка имаше и друго достойнство, което не овехтява и което се слави и после смъртта му. Това момиченце имаше добро сърце, здрав разум и такава пъргавост, каквато се среща само у невинните и честните създания. Нейният крехки глас и нейните весели песни се разнасяли из всичката махала, а нейната работа се славила даже и между най-добрите казанлъшки домакини. Ако вие да би погледали на нейните платна, на нейните кенета и на нейните опечени вече пити, които тя носи на рамото си из фурната, то би трябало да се съгласите с мене, че българката тряба да се тури на венеца между всичките жени под синьото небе на първото място.
          - Който вземе това момиче, той ще да премине живота си така, както не са го преминовали ни най-щастливите бащи, - говорили даже и ония бабички, които не обичат да хвалят никого.
          - На майка си се е изметнела - говорили мъжете и въздишали така, чегато техните мили стопанки са им дали да помиршат коприва или трит хрян.
          Колкото за ергенчетата, които гледат повече на лицето и на снагата, нежели на мозъчната машина, която управлява човека, за тях ще да ви кажа само това, че и тия не могли да не въздишат и да не мислят за Пенка, защото в нея се е заключало почти всичко, щото е достойно за похвала или за обич. Но съществовало и такова сърце, което тупкало малко по-сърчено, когато се срещало с Пенка и когато гледало в нейните мили и ясни очи. Това сърце е принадлежало на Стояна Тончов, който се е считал от всичките граждани за добър, за честен и за способен момък. Единствената причина, която не е позволяла на Тончова да стои на един ред с първите казанлъшки граждани, се е заключала в това, че той е произходил от сиромаси родители и че майка му е обичала да лита из града без никаква нужда, като всяка градска сваха; а всичкото това не е могло да се харесва на казанлъшката буржуазна аристокрация, която отдавна вече има стремление да отдели пшеницата от къклицата.
          - Добро е момчето! - говорил един от казанлъшките ески-фудули. - Да не е такава майката, то за него и дума не би трябало да бъде... Работата си гледа и парички вече има.
          - Всичко му иде отръки - отговорил един от ония старци, които, обичат да хвалят само ония хора, които им са направили някое добро. - Помолих го да ми направи една работа и той я свърши юнашки.
          - Да го избереме за епитроп на училището - казал Ганчо Попов, който обичал да си дава мнението само в такива случаи, когато чорбаджиите са решали вече някоя работа.
          - Не бива, не бива... Това не може да бъде... Аз не ща да ни се смеят захаралийци... Майката се скита по цял ден из града, а синът й да стане епитроп! - казал първият.
          Из тоя нищожен разговор вие видите вече, че Стоян е бил достоен да обърне към себе си вниманието не само на казанлъшките граждани въобще, а частно на ония бащи, които са имали щастие да отгледат чернооки животинчета и да им намерят покупатели. А какво е мислил за Стояна байо ви Петър, който така също е имал дъщеря и който е мислил вече да я изпроводи в чужда къща?
          „Стоян е добро момче - мислил той и броил броеницата си. - Майка му, казват, не е до там... А какво майка му? Жена като жена. „Ходи из града, като калайджийка - казват. А като ходи, то що е? Всички ходиме, Аз се не прибирам от утрента до вечерта... Но аз ще да дам дъщеря си не на майката, а на сина. „Ако майката не е за пред хората, то такъв тряба да бъде и синът“ - казват. Нека си казват. Момчето гледай, момчето. Преди три деня той искаше да ми каже нещо си, но дойде Константин Мъглата и прекъсна ни мухабета. Ако дойде да я поиска, то аз ще да я дам. Който търси гъши яйца, той не еде и кокоши“.
          Разбира се, че и майката, която, както казах вече по-горе, е била умна и разумна жена, не е била противна да даде детето си на такова ергенче, което е имало всичко, щото се изисква от един добър гражданин.
          „А нема коренът на баща ми беше по-добър? - се питала тя и размишляла хорските глупости. - Моят свекър е ходил с кърджалиите и горил е света, а хората казват, мъжът ми е от добър корен! Иди после това и разбери хорските умове. Аз зная, че ние няма да намериме по-добър зет от Стояна. Моята свекърва казваше, че ако купуваш вол, то тряба да му гледаш врата и копитата, а ако главяваш ратай, то да гледаш в какво е обут и как държи остена. „Който носи дебели царвули, казваше тя, той може да носи и емении, а който носи карловски червени катъри, той не може да носи царвули... А знаеш ли, булка, че ни едни червени катъри не са осветлили образа на баща си“. Ето каква беше моята стара свекърва! Но хората казват, че Стоянова майка е развалена жена и че нейният син я слуша и почита. А нема е това лошаво нещо? Умният син тряба да почита и най-лошавите родители, защото тия са му дали живот и защото са го отгледали. Почита майка си!... А какво тряба да прави? Да я убие ли? Зла, добра - майка му е“.
          Да видиме сега какво е мислила за Стояна сама Пенка, за съдбата на която са се грижили няколко добри същества. А кой може да ни разкаже тайните на женското, а особено на девическото сърце, когато това сърце има толкова много улички, тъмни кьошенца, криволички и др. т.? Кой може да ни каже, какви мисли могат да се въртят в главата на едно младо и невинно същество, което захваща да живее, да обича, да ненавижда, да мисли за своето бъдеще и да критикува общественото устройство? Най-после, кой може да ни каже, какви сънища гледат ония живи, подвижни и пъргави натури, у които се е появило вече стремление за нов живот, за различни наслаждения и за удовлетворение на своите нравствени нужди? Не зная други как, а аз би желал да ме видят насъне всичките шестнайсегодишни момиченца... Искате ли да ви открия и друга тайна? Аз би желал да бъда двайсетгодишно ергенче и да видя насъне как сънуват дългокосите божи създания... Чудно нещо! Вие и сами вече видите, че моите желания са нищожни и че природата никак не би пострадала, ако би ги изпълнила; но... Но, зер! Младостта се не връща, мои дражайши читатели, и сънищата овехтяват така също, както овехтяваме и ние сами. Едно време, когато косата ми беше още черна, когато лицето ми беше бяло и червено и когато очите ми блестяха като две звезди, то биваха всякакви неща... Всичко премина... Останаха само едни голи и боси възпоменания, които не само че не радват, но убиват в нас и настоящето щастие, ако то и да е обгризено от всяка една страна...
          Но да махнеме с ръката си и да влеземе в Пенкината градинка, в която съществуват всякакви цветя. Аз обичам тия момински градинки, които съществуват само у ония народи, които са увардили своята невинност, които не са "вкусили от европейските познания добра и зла" и които са още млади и чисти. В България тия градинки не са нищо друго, освен девически храмове, в които се моли невинността и в които преклонява коляното си светата натура. Пенкиният храм е бил хубав и затова, защото е била хубава и неговата жрица. Аз смело мога да кажа, че тая жрица е имала голямо сходство с онзи божур, който се разтваря утрента преди зора и на когото висят няколко бистри капки елмазена роса. Но хайдете да влеземе... Пенка ходи между лехите на, цветята, гледа на всякое от тях с искрена любов, въздиша мило и, както ми се чини, сладострастно повдига своите ясни очи нагоре, шепне нещо си и пипа гушката си... Но гледайте, гледайте! Тя намира един стрък невинен щир, изскубва го, тъпче го със своето малко краченце и пак въздиша. Из всичко се види, че на сърцето й са захванали вече да се борят ония човечески страсти, които се наричат живот и които се състоят от любов и ненавист... Гледайте, гледайте! Тя шепне нещо си, гледа към вратата на градинката, въздиша още веднаж, откъсва си малко здравец и мирише го. А какво ли тя там шепне? Слушайте, слушайте!
          - А защо ли на годежите дават на сватовете здравец? Всичката градинка ще да ми потъпчат! У бабини Недялковичини и циганите влязоха в градината, чегато не могат да свирят отвънка... A у Николичини не намериха друго място, ами играха хоро в градината, - всичкото цвете изпогазиха... Стоян обича здравеца. Завчера аз видях, че той въртеше в ръката си един стрък здравец... Мама казваше на тата да ме даде Стояну. Аз чух през къщното прозорче. „Момчето е добро“ - казва... „И аз зная, че е добро; по-добро нийде няма“.
          Какво е мислила да шепне Пенка по-нататък, аз не зная, защото ще да ида да посрещна Стоянова майка, която влаза в Петровата къща натруфена и накитена и носи в ръката си алена кърпа, в която сега за сега не мога да ви кажа какво се иамира. Прощавайте, аз отивам когато Стоянова майка влязла вътре и когато била поканена да седне, то тя захванала да мълчи ако и да принадлежала в числото на ония хора, които не обичат това занятие. Мълчели и стопаните на гостоприемната къща, ако байо Петър и да бил така също не слабословен хлапар... След десетина минути Стоянова майка, като погледала към тавана, се пресрамувала и казала:
          - Горещина ли ви е? Аз съм станала вир вода.
          - Горещина е - отговорил байо Петър.
          - А какво ви правят дечицата? - продължала Стоянова майка.
          - Здрави са - отговорила Петровица. - A ваш Стоян какво прави?
          С последния въпрос Петровица желала да развеже езика на свахата и да облекчи обясненията й.
          - Добре е. Тая година Господ му даде хубава печалба. Тряба, тряба вече, Петровице, да го оженя. Аз съм дошла да искам ваша Пенка.
          Тия обяснения никак не зачудили Петра и Петровица, защото тяхна милост отдавна вече очаквали тая желаема сваха и защото били приготвени да кажат "да бъде".
          След няколко часа после това Стоян отишел сам в Петровата къща да се разговори със своите бъдещи родители и бил посрещнат свесели лица и с няколко благословии.

 

 

 

 

 

 

 

 

четвърта част | съдържание | шеста част

 

Електронна публикация на 14. октомври 2021 г.
Публикация в кн. „Разкази, повести, мемоари“, Любен Каравелов,
под редакцията на Георги Цанев, Изд. „Български писател“, С., 1973 г.
©1998-2021 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]