Любен Каравелов

„Маминото детенце“, Повест

Литературен клуб | страницата на автора | българска литература

 

VI.

 

 

          В Стояновата къща се събрали няколко души младежи да му „честитят радост“ и да преметнат по някоя и друга бистра люляна. Събранието било весело и одушевено, защото бил празник и защото гюловицата се отличала и сама с меризма нй локмаруху.
          - Ти вземаш най-хубавото момиче - говорил Никола Глухият и гледал към пълната чаша с особено наслаждение, чегато в нея се е заключало всичкото негово щастие.
          - И родителите му са добри - пробъбрал Стойко Тахтата, който имал намерение да стане или градски чорбаджия, или векилин, или барем капзамалин, следователно обстоятелствата го принуждали да хвали силните и да критикува слабите.
          - А кога ще да бъде сватбата? - попитал Иван Локмата, който имал обичай да мига и когато тряба й когато не тряба. - Гледай да я направиш по-скоро, защото след един месец аз ще да тръгна по гурбет.
          - Скоро ще да я направя - отговорил Стоян. - Тая неделя ще да ида в Филибе да си купя едно друго - и работата е готова. Ще ли някой от вас да ме придружи до Филибе?
          - Аз ще да ида - казал Локмата. - Нямам работа и в Казанлък... А кога ще да вървиш?
          - Утре - отговорил Стоян и помолил другарите си да потретят.
          - Стига вече, стига вече - отговорили няколко души от по-първите смъркачи. - По две изпихме. Има да ходиме и на други места.
          - Ракията е хубава - отговорил Стоян и захванал да налива. Събранието замълчало и приготвило се да облобизае още веднаж утешителницата на човеческия род, и около обяд, когато всеки от гостите бил принуден да удовлетвори своите вътрешности с по-съществена храна, чудната утешителница имала щастие да се досегне осми път до устните на всичкото събрание, което се погрижило да реши, че сватбата ще да бъде замечателна и че Стоян тряба да прибърза, защото благоразумните хора имат обичай да чукат желязото, дорде е горещо. Стоян кимнал главата и на другия ден доволно рано се приготвил да тръгне за Пловдив. Дошли байо Петър и булка Петровица.
          - Ти, Стоенчо, иди при Паскала, поздрави го от мене и кажи му да заповяда на сватбата. Той ми е голям приятел... Аз обичам богатите и тежките хора - говорил байо Петър и гледал на броениците си.
          - Ти, Стоенчо, не харчи много - говорила булка Петровица. - Мисли за после. В сегашното време никой не прави вече такива сватби, каквито се правеха другоч. Филибелиите дават само по едно сладко и по едно каве. Няма кого да зачудиме! Напой ги, нахрани ги, развесели ги, а после ти се смеят, че гостбата ти била прегоряла, че виното ти нехелело, че ракията ти била слаба!... Не харчи много.
          В това време Стоянова майка стояла близу до разговоряющите и размишляла:
          „Още петелът не се е качил на полицата, а захванал е вече да кукурика! Не харчи, не прави голяма сватба, не гощавай хората!... На добро го учат!... Нека ни се смеят хората - филибелийците ще да гледаме ние! Мъжът носи кюмюр в копринена кърпа, жената седи по цял ден на чекмата, а кормите им свирят с тамбура, - ето какви са вашите прехвалени филибелийци. Аз искам да направиме сватбата като хората, ако и да не сме чорбаджии и градски кметове. „Ти, Стоенчо, калесай там кир Праскала“ - казва сватът. Много ни тряба вашият Праскал. Всичката сватба ще да я развали вашият Праскал. „Дето стъпя гъркът, там трева не никне“ - казват старите хорица. „Не пущай свине на гумното си, не приемай гърци в къщата си, не звтваряй кози в градината си и не калесвай цънцарин на сватбата си“ - казваше едно време дядо Трифон. По-лани двама наши тонковци из Захара се ожениха за две филибелишки гъркини... В онова време аз бях в Захара.... Да видиш сватба, да видиш приказ! Окумили се нашите гъркини като самодиви пред русаля; повдигат очите си нагоре, като кокошки, когато пият вода; свиват устните си като бабички; обръщат главите си като сопотненски козли и мърждят челата си като гьопценски волове. Кокони, да ги вземе дяволът! В къщата си не би ги пуснала. Това им се не харесва, онова им не е по волята, това е лошаво, онова е смешно... Смешни сте вие сами, одрани котки! Хубостта ви е калпава, лицата ви са вапцани, зъбите ви се люлеят от белилото, косите.ви са чужди, а честта ви е купена на вересия. Не сте вие за нази. Аз съм ходила няколко пъти в вашия град и познавам ви - от мене не можете да се укривте. Я вижте, приличате ли на нашите български гюлфиданчета. Де ви е червенинката, която се нарича здравие? Де ви са гърдите, които са длъжни да отгледат здрави деца? Де ви е светлината на очите, която е дъщеря на сърцето? И вие ни се големите със своята хубост! Погледайте на децата си и вижте се какви сте! А какви са мъжете ви? За тях не тряба и да се говори. Надул се като въшка на перо, стъпя като щъркел, повдига главата си като паток и пъчи тумбака си като мисир. А защо ни се перчиш, кир Праскале? „Защото си купих чохени шалвари“. А защо ти са жълти и сухи децата, кир Праскале? „Защото го храня с франжелки“. А насищат ли се тия от твоите франжелки? Защо им не дадеш да се наядат добре и защо им не купиш малко месце? „Времената са лошави, мъчно се печели“. Чуден си ти човек, кир Праскале! Натруфил си жената си като царибашийка, а децата ти ходят гладни и жедни!“
          И още много неща размишлява Стоянова майка, но ние тряба да я оставиме за време, защото конят на пътника тупка с краката си, пърха с ноздрите си, маха опашката си и чака с нетърпение да тръгне... Хайде върви, Стоене, и добър ти час! Не слушай ти мене и моите читатели. Аз, като учен човек или като български писател, обичам да си подърдоря и да позалиша света с неврели и с некипели. Да те упази Господ Бог от такъв съветник, у когото мозъчното чекръче се намира в разстроено състояние! Когато това чекръче се откаже да се върти правилно и когато на писателя непременно се иска да поблести, то неговата милост пуща в пълен ход езика си и дава му свобода да гради високи кули под облаците или да гони вихрите. Добре, че хартията е станала евтина, а мастило си варят вече и децата! Върви, Стоене, и купувай щото ти тряба за сватбата. Веднаж се жени човек! Гледай да изхарчиш барем половината от своето състояние, а какво ще да бъде по-нататък, това нито ти, нито аз не тряба да знаеме. Купи елмазени обици, копринени фустани, подплатени със самур кюркове, златни гривни, елмазено кръстче, десет върви маргатар, бонжур с бели лисици, бели копринени щивали и много друго, - ние не сме по-долни от филибелиите. Иди сбогом!
          Да идеме сега в къщата на Нена чорбаджи и да видиме какво прави неговата милейша съпруга и неговият честен син.
          - Аз тряба да те оженя - говорил Нено и гледал своя указателен пръст, когото повдигал нагоре във вид на кукерица. - Доста си се скитал по кръчмите и по кавенетата... Ако ме не послушаш, то аз ще да те изгоня из къщата си и никога вече няма да те погледам... Чуеш ли? Ти тряба да не звборавяш, че аз съм ти баща.
          - Пропуснахме хубавото момиче! - говорила Неновица. - Петър е полудял. Боже мой, дава ли се едно добро момиче на такъв човек, който има такава развалена майка и който се е родил на сламата? А Петровица какво е гледала? Хората, казват, че тая жена е умна!... Да вземе дяволът и ума й, и главата й. А харесва ли ти се Петрова Пенка, Николчо?
          - Мене се харесват всичките момичета - казал Никола и озъбил се така, както въобще се зъбят всичките задоволни хора, у които животът върви с механическа сила.
          - Ако взема една суровица, то ще да ти покажа де зимуват жабите! - казал Нено и подхвърлил чубука си. - Всичките момичета му се харесват!... Скоро ще да ти туря аз тебе юларчето. Доста си ритал, доста си цвилил, доста си хапал.
          - Отсега нататък аз ще да хапя жената си - казвл Николчо и погледал към вратата.
          - Мълчи, магарешки сине, - извикал Нено и скокнал накраки.
          - Не карай му се - казала нежната родителница и погледала към своето дете с овчо умиление. - По-харно да помислиме за неговата годеница... Когато се ожени, то умът му ще да дойде в главата. Всичките млади момчета са такива.
          - Да поискаме Рада Беньовичина - казал Нено и покорил се на жена си.
          - Рада не е за нашата къща - квзала Неновица. - Баща и до завчера е бил овчар... Къщата им се е съборила от едната страна. Преди десетина годин са купили щинди и баскии и все я правят! Изпуснахме доброто момиче.
          - В Казанлък не е само Петровата дъщеря - проговорил вулканът и из гърдите му изскокнали няколко пух-пух. - Аз ще да му намеря по-добра невяста.
          - А де ще ти да я намериш? Като Пенка във всичкия Казанлък няма.
          - Махни се ти със своята Пенка, та Пенка! - проговорил Нено.
          - Няма да се махна-отговорила Неновица и погледнала на своя повелител с някаква си ненавист.
          - Аз ти казах да прибързаш, а ти си правеше оглухци... И тебе те не е срам да отстъпиш пред един просешки син? Ако аз да би била мъж и Нено чорбаджи, то би направила такова чудо, което никога не би се заборавило в Казанлък.
          - А какво би ти направила? - попитал Нено внимателно.
          - Аз би подляла вода Стояну и накарала би го да разбере, че свраката не може да бъде другарин на сокола... Всеки тряба да знае своето гнездо и да не вовира носа си във всяко кьоше. Искаш ли да ме послушаш? Ако искаш, то аз те съветвам да идеш у Петрови и да ги накараш да върнат. "Аз се чудя на ума ти - кажи ти Петру. - Как си ти дал дума на такъв един човек, който има такава лошава майка и комуто се смее и малко и голямо? Парите, кажи му, се спечелват, а доброто име никога". Направи това и докажи им, че ти си Нено чорбаджи. Аз би желала да видя как се пука Стоян и как псува чорбаджиите и големците! Послушай ме, Нено!
          Нено мислил и не решавал се. След няколко минути той погледнал на сина си, понамръщил се малко и рекъл:
          - За тeбе аз ще да стана резил-маскара пред света! Чуеш ли? Щеш ли дв бъдеш човек или не?
          - Това ще да бъде решено после сватбата ми - казал синът равнодушно. - Защо, питам аз вас, искате да ме ожените без време? Или искате да ме зачерните? Не женете ме още: дайте ми да поживея и да се порадвам на младините си...
          Всичкото това Николчо говорил без волнение и без душевна борба.
          - Ако те оставя да поергенуваш още някоя година, то една заран ще да те намеря обесен на някое дърво - проговорил бащата. - Юздата тряба да ти се тури колкото се може по-скоро... - Aз искам само да зная харесва ли ти се Пенка Петрова и ли не? Ако ти се харрсва, то аз ще накарам Стояна да се потресне...
          Последните няколко думи накарали Николча да дойде в себе си и да се замисли. Тоя човек, който заключала в себе си всичките пороци и който бил готов да унизи своето човеческо достойнство и в най-нищожните дела, имал известна гордост или, да кажем по-вярно, някакво си своелюбие, което е свойствено само на ония развалени натури, които не могат да търпят онова, щото е чисто и честно и които се стараят да пакостят всекиму, който стои от тях по-високо, Николчо, както знаеме вече, презирал сиромасите и честните работници, които живеят със своя пот и които не умеят, да едат на готово, т. е. на които бащите не са накрали достатъчно за тяхното наслаждение. Мисълта, която се появила в главата на майката, привела сина в умиление и той се решил за няколко минути да я приведе в действие.
          „Това не ще да бъде лошаво, мислил той. Аз тряба да открия устните на Стояна... Нека ме помни... Но страх ме е да не изпия сами пелина. Ами ако Петър и Петровица кажат на баща ми, че е вече късно? Ами ако ни върнат? С какви очи ще да погледам аз тогава на моите приятели? Но нищо, нищо... Аз ще да им кажа, че баща ми е искал Пенка без моето съгласие. А какво ще да ми каже моя Цона? Ще да поплаче клетницата... Aз ще да й купя и гривни, и сукно за контошче. Жените се утешават лесно. Но тя ми квза оная вечер, че е тежка. Това ми се не харесва... С калугерките е лесно. Тях аз никога не съм лъгал и никога не съм им обещал съпружеска вярност. Тия продават своята чест малко по-евтиничко. Една мска да й купиш сукно за антерия, друга за джубе, трета иска парички, четвърта те моли да й купиш библия от протестантите, а пета нищо не иска - само вашата любов! Прощавайте, мои мили калугерчици! Ваш Николчо ще да бъде женен. А тогава що! Пак същото. Жененият човек може да влезе даже и при игумениците“.
          След няколко минути после тоя семейни конгрес Нено чорбаджи облякъл джубето си, казал на Неновица няколко думи на ухото и излязъл. Из пътя неговата глава работила доволно бързо, ако мазният му мозък и да сбърквал конците няколко пъти. Скоро той дошел до къщата на бая Петра, надникнал през прага и извикал:
          - Имате ли куче?
          - Вляз, вляз. Нямаме - отговорил тънък и нежен глас.
          Нено влязъл. Пред него се появила доволно живописна квртинка. Пенка седяла на постлана на земята рогозка и шила нещо си, а Петровица чесала вълна. Лицата на тия две женски същества били весели и щастливи. Когато Нено погледнал на тях, то сьвестта му заговорила и лицето му почервеняло.
          „Аз съм дошел да разваля щастието на тия, добри хора, които не ми са направили никакво зло! - помислил той и запрял се. - Наш Никола не е за тоя ангел... Но няма какво да се прави...Дома ме изеждат с дрипите, ако не свърша нещо. Напред, Нено! И аз не бях за моята стопанка, а Господ ми я даде“.
          - Дома ли е Петър? - попитал той.
          - Вътре е - отговорила Петровица. Нено чорбаджи влязъл в мъничката къщица на бая Петра и заварил нейния стопанин в такова положение, а каквото се намират почти всичките лениви хора лятно време: той бил полугол и час по час отривал лицето си, по което текли изобилни вадици от пот. Приятелите се поздравили любезно.
          - Аз бих желал да зная, каква работа те е изпроводила при мене в такова горещо време? - казал байо Петър.
          - Ох, не питай - отговорил Нено чорбаджи и седнал до прозореца. - Тая горещина ще да ми извади душата. Едвам съм дошел. Кажи на вашите да ми дадат малко студена - водица.
          Байо Петър извикал като протогер на жените, без да спрменува името им, да донесат вода и продължал да гледа на своя гостенин с маслено благоговение. След малко време в стаята влязла Пенка и подала иа Нена чорбаджи зелена стомнв, която била пълна със студена вода, послте това тя излязла изново на двора, а Нено чорбаджи се прокашлял и проговорил:
          - Aз чух, че вие сте я годили.
          - Годихме я - отговорил байо Петър.
          - Рано сте намислили де я задомите.
          - Не е рано - отговорил байо Петър. - Петнайсетата година и се изпълни вече.
          - А аз ти казвам, че си прибързвл: аз мислех друго... Аз мислех да я взема за наш Никола.
          Байо Петър опулил очите си и раззинал устата си. Той и насъне не би си позволил да помисли, че Нено чорбаджи, тоя тежък, човек, ще да му каже подобни неща и че такъв богат човек ще да се реши да иска дъщеря му за сина си. Ако байо Петър и да знаял, че Никола е развалено момченце, и ако и да ценил хубостта, ума и способностите на дъщеря си, но нему било известно вече, че българските чорбаджии имат свои собствени обичаи и че техните носове приличат не сватбени пряпорци, Но след няколко минути той се опомнил, повдигнал главата си и рекъл:
          - Кой е знаял! Ако сте мислили да нвправите такова нещо, то е трябало да ме подсетите барем с окото си... На тоя свят биват чудни неща! Ако да би знаял, че... Но няма какво да се прави.
          - А нема ти не можеш да върнеш? - попитал Нено. - Или се боиш да не докачищ Стоянова майка! Намерил си от кого да се срaмуваш!
          Неновите думи паднали на байовата Петрова глава като студен сняг и той раззинал още по-широко устата си. И наистина, предложението на Нено било такова, което би зешеметило и още по-бистра глава. Дълго време двамата приятели седели и пушели чубуците си; дълго време Нено чорбаджи пъшкал, а Петър охкал; дълго време ни един от тях не се решавал да даде край на разговора. Нено мислил, че победата е негова, и старал се да си представи положението на Стояна и попържните на майка му; а байо Петър кроил планове, размишпял за бъдещето положение на дъщеря си и за завистта на неговите неприятели.
          - Да бъде или не? - проговорил Нено.
          - Да бъде - отговорил байо Петьр.
          - Повикай жената си и обяви й моето желание пред мене. Кажи и на дъщеря си да дойде и да целува ръка... Аз съм донесъл и даровете.
          Байо Петър изпълнил волята на своя нови сват. Влезли Пенка и Петровица.
          - За какво ни викаш? - попитали и двете жени с един глас.
          - Аз ще да ви кажа такова нещо, коете и насъне не сте сънували, - казал Петър и лицето му приняло скотско изражение. - Ние тряба да върнеме... Стоян не е за нази. Кир Нено иска Пенка за Николча.... Слушате ли? Сам Господ ни изпроважда голямо щастие!
          - Вие сте полудели, както ми се чини! - казала Петровица. - Да не сте се напили?... Но шишето е пълно.
          - Сбирай си устата и слушай - казал страшният повелител, и посочил с пръст към жената си. - Когато пее петелът, кокошките тряба да мълчат.
          Когато Пенка чула страшните думи на баща си, то изскочила из стаята и отишла в градинката. А какво е правила там? Това ще да видиме след време.

 

 

 

 

 

 

 

 

пета част | съдържание | седма част

 

Електронна публикация на 14. октомври 2021 г.
Публикация в кн. „Разкази, повести, мемоари“, Любен Каравелов,
под редакцията на Георги Цанев, Изд. „Български писател“, С., 1973 г.
©1998-2021 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]