Любен Каравелов

„Маминото детенце“, Повест

Литературен клуб | страницата на автора | българска литература

 

VII.

 

 

          Една заран Нено чорбаджи седял със своята жена на столчето под асмата и разговаряли се за едно, за друго. Лицата и на двете мазни същества били весели и щастливи.
          - Изпълниха ли се моите думи? - казала Неновица и погледала на мъжа си горделиво и самонадеяно. - Аз познавам твърде добре сърцата нв всичките наши граждани... А какво се чуе за Стояна? Едному наречено, а другому изпечено. Сиромах Стоян! Той си беше наточил вече зъбите за печеното прасе, а добрите хора му дадоха да смръкне малко емфие!
          - Луд човек! - промънкал Нено и напълнил чубука си.- Сватът ми разказа, че едната дъска на това младо ергенче се е отковала съвсем и че лудостта му се уголемява все повече и повече. Когато се върнал из Филибе и когато чул от майка си какво е станало, то дошел у Петрови, извадил пред невястета даровете и рекъл й: „Тия дарове не са вече мои... Вземи ги“. „Ние не щеме чужди дарове - казал Петър. - Да е жив сватът... Той дава и на слугините си по-добри накити“. „Вие можете да правите каквото щете и да дадете дъщеря си комуто щете, но да се подигравате с хората и да им... Това аз никога няма да ви простя. Вземете даровете и накитете дъщеря си, преди да я закопаете. С Никола тя ще да види такова добро, каквото би видяла и овцата с вълка!... Ако сте изгубили честта си, то пожалейте барем детето си. Не мислете, че аз ви казвам това от завист. Да ме упази Господ“. После това той захванал да ме псува и да говори такива неща, от които косата би ми настръхнала, ако да би ги чул сам. Той казал, че аз съм бил вол, а ти свиня и че наш Никола е нехранимайковец. Ще да му покажа аз нему, кой е вол и кой е свиня! Воловете теглят колата, а аз съм чорбаджия.
          - За тия думи ти тряба да го набедиш за нещо на конака и да му удариш петдесет тоеги по петите - казала мазната чорбаджийка и скръцнала зъбите си. - Свиня сьм била!... Ако съм аз свиня, то той е нерез... Мършав нерез. Свиня не свиня, а хубавото момиче му се изплъзна из ръцете! Нека се облизва.
          - А знаеш ли какво е направил със своите дарове? Хвърлил ги в Тунджа... После тоя ден той не се връщал вече в Казанлък. Петър ми каза, че е побягнал във Влашко... Едно само ми се не харесва. Знаеш ли ти, че Пенка не ще да вземе наш Никола? „Жива ще да те закопая“ - й казва бащата. „А ко ме закопаеш, то ще да ми направиш голямо добро“ - му отговаря. „Не мъчи я - казва майката, - ние не сме я намерили на пътя“. По цял ден се карат... Бащата вика и вдига къщата на главата си, майката му отговаря с всякакви думи, а дъщерята седи и плаче.
          - Нека поплаче - казала Неновица и свила устните си. - И аз плаках, когато ме годиха за тебе... Всичките момичета плачат. Но ти тряба да прибързаш и да направиме сватбата. Кой знае какво може да направи Стоян! Не е той отишел във Влашко... Мене е страх да не стане хайдутин и да ни не направи някоя пакост... Баба ми разказваше, че мой чичо е грабнал своята годеница из черковата, когато отишли да я венчвят за другиго, и сватовете нищо не можели да му направят. Кови желязото, дорде е топло!
          - До неделя ще да го изковем - казал Нено и отишел да поговори със сватовете и да им каже да прибързат със сватбата.
          Скоро преминали и двете седмици. Една неделя после Петровден Николчо бил венчан за Пенка и сватбата станала за слава и за приказ. Казанлъчани говорили, че ако на тая сватба да не би се случили две, разбира се не твърде важни, произшествия, то подобна сватба не би могла да стане още веднаж не само в България, но и в подземното царство. Тия две произшествия са следующите. Когато младоженците се връщали из черкова, то ги срещнала Стоянова майка, погледала на младоженеца яростно и казала сърдито:
          - Зачерни ти, мой синко, хубавото момиче! И невястата ти няма да види добро, но и ти няма да прокопцаш... Ако майка ти и да казва, че ти ще да се поправиш после женитбата, но аз мога да те уверя, че до днешния ден ни една свиня не е могла да се отучи да рови купищата. А какво ще да прави баща ти с детето на Цона Михаличина? Ти мислиш, че хората не знаят кой е баща на това дете? Да го не удавите в Кайнарджа, както удавихте и детето на Божата кравица? Хайде вървете си сега! Аз ви казах всичко, щото лежеше на сърцето ми. Нека бъдат проклети всичките бащи и майки, които нямат сърца и които кривят с душите си!
          Другото произшествие било малко по-значително. В сряда после сватбата на Нена дотрябали пари и той заповядал на жената си да му даде ония кесии, които му били донесени преди месец и половина от устабашият на бакалския еснаф. Неновица отишла и донесла му една кесия.
          - Аз ти казах да донесеш и двете - казал Нено.
          - Ами Устабашия ти донесе само една кесия - казала Неновица.
          - Как една кесия?... Две кесии... Едната е пълна със сребро, а другата със злато...
          - Аз намерих на миндерлъка само една кесия - казала Неновица и плеснала ръцете си.
          - Една кесия! - изревал Нено и опулил очите си като стар бухал - Една кесия... една... само една! Нека ме убие светата гърмотевица! Ле-ле-ле! Де е Никола? Намерете Никола... Умирам... Дръжте ме... Шестдесет хиляди гроша...
          - Иване! - извикала чорбаджийката и на устата й се появила пяна. Из всичко се видяло, че и тя е изгубила вече любовта си към своето „мамино детенце“.
          Иван, който все още слугувал на Нена чорбаджи, ако и да събрал вече доста отдавна добри парици, израсъл пред своите повелители и мълчешката очаквал техните приказания. Но, о чудо чудес! Нито чорбаджият, нито чорбаджийката били в състояние да продумат!...
          - О-де-ле-ле, умираме - проговорила най-после чорбаджийката и из очите й потекли едри сълзи. - Припкай, Иване, и намери Никола... Пари пак са се изгубили...
          След една неделя после това произшествие поп Кън; за когото тряба да кажем няколко думи, събирал сечивата си и приготовлял се да извърши една доволно тежка, но полезна работа.
          - Тури в бохчата новия патрахил, който ми беше харизан от хаджийката, - говорил той на едно младо и руо момченце, на което името било така също Иван. Тряба да знаете, че казанлъчени обичат Ивановците твка също, както коприщени обичат Лулчовците, карловци - Тудураковците, калоферци - Тинковците и сопотненци - Цачовците. - Хайде, хайде, не чеши се, а шавай по-скоро - продължил поп Кън и захванал да се омива. - Хайде да захванеме, Иванчо. "Благословенъ Богъ нашъ"...
          - „Слава Отцу и Сину и Святуму Духу“... - захванвл да чете Иванчо и да везва бохчита.
          - Бързай, бързай Иванчо! „Господи помилуй, Господи помилуи!“ Чети „Помилуй мя, Боже!“
          А разбирате ли каква е била рвботата и какви майстории е знаял поп Кън? Ако не разбирате, то слушайте. Поп Кън имал обичай да служи бденията утренните и всичките други дреболии дома си, а за черковата оставял само литургията, която, да кажеме право, се свършвала твърде бързо, Иванчо, който така също бил от бързите хора, бил за поп Къна не само дясна ръка и десен крак, но съставял и половината от неговия език и от неговия мозък. Даже и сам поп Кън говорил, че ако да не би бил Иванчо, то ни един православен християнин не би можел да отстои Василевата литургия. И така, дорде поп Кън и Иванчо се омивали и обличали, то бденията се свършвали; дорде дохождали до черковните врата, то утреннята дохождала до своя "амин", а дорде се отваряла черковата и дорде, клисарят палил свещите, то и на литургията се давали петте пари. Бъбрал Иванчо, бъбрал дядо поп, бъбрал Иванчо, и когато бабичките дохождали пред пангара да си купят по една свещ, то дядо поп вряскал из всичкото си гърло: „Сострахомъ божи“, а Иванчо чел „Молитвами святихъ отецъ...“ и работата се свършвала.
          Но тоя ден не приличал на обикновените, защото поп Кън станал малко по-рано и защото звповядал на Иванча да чете малко по-полека.
          - Днеска литургнята и една час от утреннята тряба да се отслужи в черкова - казвл ученият и разумният поп.
          - Ама ще да зачудиме бабичките! - казал Иванчо и изкикотил се. - Тия всякога закъсняват...
          - Мълчи и чети - казал поп Кън. - Днеска ще да имаме коджамити работа... „Приидите поклонимся цареви нашему Богу...“ Ти тряба да идеш и да му отчетеш два псалтиря... Бакшишът ще да бъде голям. Синът му купи снощи копринени пошове. „Слава тебе, Боже нашъ, слава тебе...“
          - Дядо попе, хората казват, че той е умрял от дамла... Синът му го уморил... Откраднал му паричките.
          - Езикът ти би трябало да бъде малко по-късичък - промъмрал поп Кън и отворил вратата. - Дългата молитва и дългите езици и Богу не са драги... Чети по-скоро...
          - А щеш ли да ме заведеш в събота на гробищата? - попитал Иванчо.
          - С тоягата по гърба - проговорил поп Кън и продължил да се моли за православните христиени и за туторите и приложниците „храма сего“...
          - Какъв храм? - попитал Иванчо - Ние се намираме на пазара!
          - Мълчи, ти казвам и чети - извикал поп Кън и захванал да крачи малко по-сърчено. - На гробищата никога няма вече да те заведа... Оная събота надникнах в човала и само хляб намерих! Всичките млинове и всичките медени парченца си олапал!
          - Ни едно парченце не съм видял - казал Иванчо и усмихнал се.
          - Ни едно парченце не е видял! А я си погледай ръкавите на антерията и потурите около джебовете! Оная неделя насмалко щяха да те изедат мухите... Чети „Верую“... И ушите ми ще да изедеш.
          - А поп Славе казва,че ти мислиш да изедеш ушите на цял Казанлък, - казал Иванчо. - Ти си му бил отнел и махалата, и гробовете, и литургиите.
          - Мълчи, Иване, - казал само поп Кън и влязъл в черковата.
          Поп Кън е добър и разумен човек. Ако той понякогаж и да се кара Иванчу, но неговите попържни не излизат от сърцето му. Но и Иванчо заслужва да го обичат и да му дозволяват да яде млиновете и медените парченца заедно с ръкавите си и потурите си.
          - Като Иванча ниде няма - говори обикновено поп Кън и разказва из неговия живот различни анегдоти. - Веднаж го пратих в село Ешеклере да прочете на бабичките едно-друго и казах му да вземе голямата книга, в която се намират всичките молитви, а той сбъркал и вземал друга една голяма книга... Какво да се прави? Умното момченце захванало да чете из тая дебела книга, из която четат само владиците, и осветило божия храм още веднаж! Тоя ден той докара две магарета с едно-друго и напълни всичкати ни къща ако едното магаре и да беше паднало заедно с него и заедно с порязаниците в Тунджа.
          Но при всичкото това поп Кън е добър и умен човек. Ако го не обича поп Славе, то от това няма да пострадае нито Казанлък, нито владиката, нито градските кръчми. С поп Славе не може и да се пошегува човек! Веднаж на задушница поп Кън излязъл из черковата и дошел на гробищата малко по-раничко и българите говорят, че раното пиле рано и пее. Така се случило и с поп Кън.
          Когато тоя разумен пастир прочел „Помени Господи“ над всичките свои гробове, то захванал да чете и над гробовете на поп Славе... Хората не могат да чакат всичкия ден: на едни женици децата седят гладни, на други кравите стоят неиздоени, на трети хлябът ще да прокисне, на четвърти мъжете тряба да идат на работа!... Идете после това и не говорете, че поп Кън е милостив човечец! Когато поп Славе дошел на гробищата и когато видял, че поп Кън ходи по неговите гробове като кесиджия с ножа в ръка, то хвърлил кандилката, изкастрил го по майка и побягнал; а поп Кън се изсмял и извикал след него: „Сърдит поп, празна му турбуличка“. После тоя ден поп Славе никога не казва на поп Къна „добро утро“, а поп Кън и нехае. Трябва да ви кажа и това, че поп Славе е пакостен човек... Той разказва за поп Къна различни неща, които е измислила неговата попска калимявка. Така например, той разказва, че веднаж поп Кън открадцал парите от дискоса и изпил ги във Вельовата кръчма, ако тия пари и да принадлежали на троица попове. Когато чорбаджиите, туторите, Приложниците и епитропите на храма чули всичкото това, то се събрали на кавенето и накарали поп Кън да върне парите и да целуне ръката на стария поп. Но тия са малки неща.
          Из всичкото това, щото казахме по-горе, читателите ни се сещат, че, някой е умрял и че тоя „някой“ е бил Нено чорбаджи. После светата литургия, която била скопосана от поп Къна и от Иванча надве-натри, угасналият вулкан бил донесен в черкова,а после обяд всичкото казанлъшко христолюбиво воинство го занесло на гробищата и закопало го между неговите деди и прадеди с голямо тържество. Даже и поп Славе тоя ден не чел с носа си. А защо не е дошла дражайшата економка на Нено чорбаджи? - Защо не е дошла! Малко ли причини съществуат на тоя свят, които накарват човека да не изпълни своите свещени обязаности? Ако да би чули какво говори Стоянова майка, то вие тутакси би открили няколко важни тайни, ако против нейните убеждения и да се изказвали множество противоречия.
          - Ех, Петре, Петре, даде ти Господ добър и хрисим зет! Сам си го избра... Седни сега и оплачи детето сй... Баща му умря от дамла, а майка му лежи избиена и осакатена!... Да не е крила парите си. Щото е дошло харам, харам ще и да иде. Дорде ги не изхврчи, той няма да миряса. А-а-а-а! Чак сега ми поолекна на сърцето - говорила Стоянова майка на една своя съседка. Съседката поклатила главата си и пропищяла:
          - Да ни упази Господ!
          - Ти мислиш, че ти разказвам приказници? Мисли каквото искаш, а аз тряба да ти кажа, че Петровата дъщеря няма да види добро. Когато Нено захванал да умира и когато потърсил сина си, то техен Иван го намерил при калугерките. Тежко и горкно на неговата млада жена! И днеска, когато отиваха да закопаят баща му, той беше пиян, - люшкаше се... Искаш ли да чуеш и друго нещо? Баба Стойка ми разказа, че Цона Михаличина е родила вече... За една се венчава, а друга му ражда!
          - Тряба да се каже на Петра и на Петровица - казала съседката.
          - Ако искаш кажи, а ако не искаш - не казвай. Аз те съветвам да не казваш - казала Стоянова майка и влязла в къщата си със засмяно лице. Тя твърде добре знаяла, че нейната стрела е ударила на добро място, защото познавала всичките душевни и телесни свойства на своята съседка. След няколко минути и Петър, и Петровица, даже и младата Николчова жена, били известни за всичко, и това всичко било посипано с мерудийни разсъждения, с маслени съжаления, с люти притурки й с миризливи примечания. Но да оставиме всичките казанлъшки свахи и да видиме какво е произходило в къщата на Николча Ненова, защото всяко едно нещо тряба да се разгледва и изпитва на мястото му. Ако Нено и да умрял от жалост за своите изгубени пари и ако Неновица и да пролежала някояко месеца по същата причина и от юмруците на своя родолюбив син, но Николчо наследил доста големи суми или доволно голямо имане. Казанлъчени разказвали, че всичките богатства на Нена чорбаджи, вземени заедно, са били дотолкова големи, щото Николчо успял да ги изяде само тогава, когато преминали четири годинки и когато младата му жена родила цели две деца. Но да не помислите, че в продължението на тия четири годинки казанлъшките христиени са презирали Николча или че са се старали да го отбият от лошавите пътища? Съвсем не. Вие, любезни читатели и читателници, още не познавате и сами себе и искате ли да ви сваля булото и да ви изнеса пред лицата гладко огледало? Ако между вас се намери такъв човек, който да харчи навятъра, който да не знае какво прави, който да развратничи и пр. и пр., но който да ви не иска на заем или който да не докача вашите интереси, то вие или ще да го хвалите, или ще да мълчите, или ще да го извинявате с различни остроумия; но щом тоя човек преобърне в кесията си последния грош, щом ви не почерпи няколко деня, щом захване да ви се оплаква и щом ви каже да му заимете пет гроша, то ващите уста се разтварят до толкова широко, чегато се събирате да погълнете Канерите. Същото се случило и с нашия херой. Когато тоя добродетелен човек (тая титла му се давала от калугерките) довършил паричките си, когато такуните на калеврите му се изкривли и когато той сам захванал да пие на чужд кредит, то даже и преподобните сестри из Преображенския манастир решили, че той е луд и че „честните хора не тряба да пущат в къщата си такъв един човек, който е имал дете от друга жена, преди да се ожени, и който е уморил баща си“.
          Един ден Николчо явил на своята млада жена и на своята родителница, че ще да продаде къщата и гюловете и че ще да се пресели в Пловдив. Произлязъл Содом и Гомор. Майката ревала и скубала косата си, младата жена вземала дечицата си и отишла у баща си и у майка си, а Никола се разхождал по двора, псувал, клел и махал с ръцете си. Но през тоя същи ден той бил повикан на конака, дето се намирали всичките кметове и чорбаджии, а кадията му обявил, че къщата и гюлът принадлежат на майка му и че никой няма право да тури на тях ръка. Какво е говорил в това време Никола, аз не зная, зная само това, че каймакаминът заповядал да го затворят и да го изпроводят в Пловдив.
          - Против теб е викнал всичкият град - казал каймакаминът и махнал с ръката си.
          - Отдавна би трябало да му се тури юздата - казал Али-ага.
          - От сега гюловицата ще да стане малко по-евтиничка - си помислил поп Желязко.
          В Пловдив нашият херой бил държан не дълго време, защото нямал даваджии и защото прегрешенията му се отнасяли повече до него самия, нежели до неговите съграждани. На връх Св. Димитър той бил пустнат... Но де се е дянал после това? Поп Кън разказва, че той отишел във Влашко и че се е заселил в Гюргево, дето го храни една циганка, която пере хорските ризи и която продава по улиците варен кукуруз.

 

 

          Казанлък е хубав и весел град; хората му са чисти и благородни; понятията на гражданите са високи и човеколюбиви; а гюловицата е люта и миризлива. Хайдете да идеме в гюловите градини и да се надъхаме щастие и блаженство... Слънцето свети весело и любезно, пиленцата пеят и скачат от храстек на храстек момичетата се смеят и радват се, децата припкат и викат из всичкото си гърло... В една от тия райски градини седи доволно побеляла вече жена, с жълто и папунесто лице, и милва до коленете си две дечица, които й гледат в очите и които й изказват детинска чиста любов и невинно почитание... Не далече от тая щаслива група една още млада жена върти мотиката и прекопава трендафила... Лицето й е бледно и повянало, очите й гледат темно и безсмилено, ръцете й са почернели от слънцето и от тежката работа, косата й е побеляла, а по лицето й текат изобилни сълзи. Час по час тя изправя снагата си, гледа умилно към децата, въздиша тежко и горчиво и навожда се изново... Из всичко се види, че тая работа не е по нейните сили, че пръстите й тръпнат, че кръстът й я боли и че всичките й телесни сили изнемогват под тежката мотика, но нейните дечица тряба да бъдат сити и обути и нейната свекърва не тряба да проклина дните си... Тежка е желязната мотика, горещо е ясното слънце, слабо е женското тяло мъчен е трудът! А пред очите на младата жена се мяркат по-приятни картини, по-мили образи, по-чисти възпоминания, по-щастливи времена... Мярка й се нейното девичество, мярка й се нейната младост, мярка й се Стоян и неговото добро и умно лице... И тече след сълзата сълза, и трупа се над страданието страдание, и събира се с нещастието нещастие, и страдае бедното и полуубиеното сърце...
          - Ох, ако да не би били децата ми! - говори младата жена и гледа с любов и с ненавист към небето - Как, какво! - отговаря сама. - Тутакси се бих удавила! Аз не тряба вече да живея... Ох, тато, тато, какво направи ти с мене? Боже мой, прибери ме, но не оставяй децата ми!
          А децата й гледат умилно, смеят се, кикотят се и играят си.
          - Булка, остави мотиката и почини си! - казва Неновица и клати главата си. - Ела пийни малко студена водица. Боже, защо не мога да й помогна? Като ми взема парите, то защо ми взема и здравето?

 

 

 

 

 

 

 

 

шеста част | съдържание | страницата на автора | заглавна страница на сайта

 

Електронна публикация на 14. октомври 2021 г.
Публикация в кн. „Разкази, повести, мемоари“, Любен Каравелов,
под редакцията на Георги Цанев, Изд. „Български писател“, С., 1973 г.
©1998-2021 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]