Любен Каравелов

проза

Литературен клуб | страницата на автора | българска литература

 

 

СТОЯН

 

Любен Каравелов

 

 

 

 

I.

 

 

          „Земи си жена из своето село, защото познаваш кой я е родил и кои пити са месени от ръцете й“ - казват нашите старци, а старостта е ум и разум...
          Аз имах брат, който изпита през своят живот какво лошаво нещо е, когато човек пусне в къщата си чуждо чедо или когато се ожени за чуждо семе. Нека господ учува всякого!
          Баща ни беше твърде добър човек. Той ни обичаше, радваше ни се и правеше всичко, щото и да поищехме. Живеехме ние богато и весело, защото баща ни имаше голямо имане. „Синко Стояне - казваше тато на брата ми, - ти си вече, синко, юнак за женене; а юнаците трябва да се поперчат пред момичетата! Искаш ли да ти купя враня коня и синьо седло?... Покажи се и ти малко на нашите момичета! Нека знаят чие си ти семе!... Аз когато бях на твойте години, то и керемидите потрошавах с конските подкови... Всичките момичета ме познаваха“. Тато говори; а Стоян стои пред него и суче мустаките си, чегато иска да каже: „И аз не съм от тебе по-долен!“
          Ако извикваше на пътят някой чифутин: „Бугазия, бугазия!“ - то тато го викаше да влезе и казваше ми: „Избери си, Тоте, ново фустанче!“ Рядко се намират такива бащи - нека му е лека пръстта, под която той лежи!
          Ходи тато веднъж на Узунджово, настина и разболя се. Една заран той повика брата ми и рече му: „ Аз, мой синко, днес или утре ще да умра, слаб съм много... Не оставяй сестра си, намери й добър човек и дай я в добра къща. Ожени се и ти, ала не вземай мома от Тепето... Вземи си българка и въртокъщница, ако искаш да се радваш на дните си“. А в нашият град на Тепето живеят само погърчени българи и всякакви капсамуни. Аз говоря за Пловдив.

 

 

 

II.

 

 

          После смъртта на баща ми Стоян захвана да работи и къща да върти. Ние живеехме в Новата махала; а дюкян имахме в чаршията. Брат ми беше умен и работен човек и затова той можа за две години да увеличи татовото имане. Добро е!
          Проживях аз с брата си цели две годинки и нарадвах се на моминството си. Захванах аз да ходя на хорото, захванах да се сбирам с момите и ергените и да се радвам на младостта си; а в Новата махала е весело и добро, защото между назе не живеят ни гърци, ни кръкомани, ни челебии, ни кокони. Избавил ни е господ от подобна шуга! Но ето, че захванаха да ме огледват, захванаха да дохождат в къщата ни сватове: трябва да се помисли и занапред - не може едно момиче да живее довека в бащината си къща! Прати ми господ мъж, какъвто искаше сърцето ми и какъвто желаеше душата ми. Хубавец, весел, песнопоец, добър и честен човек беше мой Павле - аз не желая да бъдат и децата ми по-добри от баща си! Заведе ме мой Павле в своята къщица и захванахме ние да живеем като два гълъба, като две ластавици. Никога аз не съм се загрижила за каквото и да е, никога не съм помислила, че има на светът зло и горчивини. Щом престана да се смея, то мой Павле запее:

 

    Че що си са намусило,
    мое пиле рано?
    Стори добро, позасмей се,
    мое пиле рано!

 

          Засмея се, развеселя се и всичкият ден нищо повече се не чуе освен песни и кикотене. Такова е то, когато един петел пее на своето купище!

 

 

 

III.

 

 

          Настана пролет, замириса на зелено, повеяха беломорските ветрове, дойдоха щъркелите и ластавичките, зачуруликаха всякакви пиленца, разцъфтяха се сливите и кайсиите, почервеня полето с минзифар и хората захванаха да гледат някак си по-весело. Отидох и аз да се повидя със Стояна и да му побъбра малко нещо. Дойдох. Седи мой Стоян в градинката под сливата и гледа към небето жалостно и боязливо. „Добър ден, брате!“ - му рекох. Скокна мой Стоян уплашено, чегато съм го намерила да краде; после тръгна към мене, позасмя се малко и рече: „Добре дошла!“ Гледам аз, не е вече моят брат онзи, който беше по-преди: прикзва с мене, а гледа към друго място; смее се, а смехът му не е от сърце... Какво се е с него случило?
          Помълчах аз, помълчах, па не можах вече да се утърпя и рекох: „Слушай, брате Стояне! Я кажи ми, защо се ти не ожениш? Аз мисля, че е вече време... Ти не си гръцки ергенин и не трябва да чакаш да ти чукнат четиресетте коледи на вратата. Ожени се, брате!“
          - Не мога да намеря момиче, каквото аз искам; а да зема което и да е - не ща - каза Стоян.
          - Ти само кажи, че искаш да се задомиш; а момичета ще да се намерят, колкото искаш... Аз мисля, че Рада Къльовичина е добро и хрисимо момиче - казах аз.
          - Добра е и хрисима е - отговори Стоян.
          - И Марийка Янкова не е за изхвъргане... Хубаво момиченце, работно момиченце! - казах аз.
          - Марийка е хубаво момиченце, и работно момиченце - каза и Стоян.
          - А Еленка Вельова? Аз мисля, че като Еленка и в Цариград няма.
          - Няма - отговори Стоян.
          Доядя ме да слушам такива отговори и аз захапах устната си и рекох: „Да би знаяла, че ще да ми отговориш така, както ми ти отговаряш сега, то не бих ти ни говорила“.
          Стоян повдигна очите си, погледа ма невесело и рече: „Не сърди се, Тоте, прости ми!... Нещо ми е лошаво...“
          - Аз се не сърда, брате; а жално ми е, като те гледам така замислен - казах аз и отидох си.

 

 

 

IV.

 

 

          Отиде мъжът ми по работата си; а аз седя пред вратата на пезулът и шия. Дойде ми на умът Стоян и на сърцето ми стана тежко и невесело. „Или търговските му работи не вървят добре, или друго някое зло се е случило в къщата му“ - си помислих аз и пак захванах да си ръбя... Някой почука на портата. Отворих - влезе Стоян... Обрадвах се аз и помолих го да влезе в къщи.
          - Не, Тоте! Не мога аз дълго време да се мая у вас, защото имам работа... Седни и да си поговориме малко... Аз искам да те помоля за нещо си - каза той и погледа надоле като сираче.
          - Каква молба? Аз не съм нито господ, нито протосингел, нито пък ага, та да ме молиш! Казвай по-скоро какво искаш да ти направя и аз ще да го направя. Ти знаеш, че аз съм готова и душата си да дам за тебе.
          - Огледал съм едно момиче и ще да те пратя да го искаш - каза Стоян и почервеня като божур.
          - Ето каква била работата; а аз мислех, че ти ще да ме помолиш да се хвърля в Марица или да стана калугерка. Ако е за такава работа, то аз, преди да я свърша, пристаям да постя четиресет дена и да се храня само с хляб и вода. Казвай кое е онова момиче, което си ти огледал, и аз съм готова да ида и да го искам пеша, ако би то било чак и в Едрене.
          Стоян пак наведе главата си, помисли малко и рече: „Не е далече... близо е... Облечи се и иди“...
          - Ала ти по-напред трябва да ми кажеш чие е онова момиче, което аз трябва да ида да искам, защото другояче аз твърде лесно мога да вляза в първата къща, на която вратата бъдат отворени.
          - Аз искам да взема Теофану Пападати - каза Стоян и погледа ме така чудно, чегато искаше да каже: „Аз зная, че нито ти, нито покойният мой баща не би избрали за мене такава жена; но аз обичам Теофану и трябва да я взема... Дайте ми да поживея и аз по своята воля...“
          Замълчах аз, нищо не проговорих... Когато си дойде мъжът ми, то се облякох, вземах елмазените пръстени, елмазеното кръстче и маргаретареният гердан и отидох да угодя на брата си. Тежко е човеку да прави онова, за което мисли, че не е добро; но какво аз можех да направя?

 

 

 

V.

 

 

          Киряк Пападати беше един от погърчените българи, които са готови по-напред да се потурчат, нежели да проговорят българска дума. Страшно ненавиждаше тоя човек българският род; сто пъти повече обичаше той турците и чифутите, нежели българите. Киряк беше вдовец; имаше две дъщери. Първата - Теофану й беше името - беше вече мома на осемнайсет години, хубавица, гиздосия, тънка и висока, но горделива като чорбаджийка - никому добра и сладка дума не казваше, на всякого гледаше с ненавист и със зло сърце; другата, Катинка, беше на четиринайсет години, луда, перната, щръклеста като дива коза. Да би била аз мъж, то не би ни погледала на тия две момичета - не бяха тия за домакини. Слънцето вече изгрее, хората отидат на работа, даже и пообядват, пчелите си наберат по няколко пъти мед, врабчетата се наядат; а дъщерите на Пападати още се търкалят под юрганите. Хората отиват по къщите си да обядват, слугините носят агнетата от фурните, работниците седнат да пладнуват, а Пападатиевите чеда още са решат, тоалетите си правят. Хората затварят дюкяните си, слънцето захваща да захожда и ходжите се провикват вече по минаретите, а Пападатиевите дъщери сядат на чакмата и гледат кой минува и кой в какво е облечен. За къща ли е такава жена? За пред хора ли е такава майка? Аз никак не мога да разбера как една жена може да седи от утринта до вечерта и да не взема работа в ръцете си! Ако тия кокони през всичкият свой живот ушият някоя тютюнова кесия или уплетат някой кьостек за сахатът на мъжът си, то окрякат всичката махала. Нашите българи казват: „Пловдивската кокона е като кокошка; едно яйце снесе и махалата окряка“ - а това е права истина. И на враговете си не желая такива домакини!
          Не ми са харесваше моята бъдеща булка; но когато тя се харасваше на брата ми, когото аз обичах като очите си, то трябваше да се хареса и мене - такъв ти е светът.
          „Да беше жив тато, то това нямаше да бъде“ - си помислих аз и потропах на Пападатиевият вратник.

 

 

 

VI.

 

 

          Влязох в одаята и намерих кир Киряка, че седи на кадифеният миндерлък и надува чубукът.
          - Добър ден - рекох.
          - Дал ти бог добро - ми отговори той гръцки. - Минете, та седнете. Що има, що няма? Какво прави Стоян?
          - Добре е!
          - Добър брат имате... Работи, пести и мисли за черен ден! Ние всеки ден се видваме с него и аз се радвам, като го гледам как се труди - каза Пападати и погледа ми в очите, чегато искаше да прочете в тях защо съм дошла. Усетил се беше.
          В това време влезе Теофану, натруфена като кукла, и подаде ми сладко; а по-малката ми донесе каве. Когато момичетата излязоха пак, то Пападати ме погледа засмяно в очите и рече:
          - Аз видя, че ти си дошла за някоя работа, и искам да ми я кажеш.
          „Нашите българи не би направили това; тия са срамежливи хора“ - си помислих, па му я изтърсих:
          - Аз съм дошла да искам вашето момиче за брата ми Стояна.
          Пападати ме погледа пак засмеяно и рече ми полекичка:
          - А много ли иска брат ти?
          - За това нещо той ми нищо не рече - казах аз.
          - E-e-e-e! Не харесва ми се такъв зет, който не пита много ли прикя има невестата му! Ала нищо, ще се оправи той. Да ти кажа право, аз нямам голямо богатство и затова не мога да дам на момичетата си повече от дванайсет хиляди гроша.
          - Аз зная, че Стоян търси не пари, а жена и въртокъщница - казах аз.
          - Когато е така, то аз ви давам дума и без да питам дъщеря си. Кажи Стояну, че аз пристаям; а когато пристаям аз, то ще да пристане и тя.
          - А аз мисля, че е по-добре да попитам и нея - може тя да го не ще. Когато един човек се жени, то трябва добре да се премисли, защото женитбата не е играчка.
          Пападати остави чубукът си и излезе.

 

 

 

VII.

 

 

          Боже, какво богатство имаше в къщата на тоя човек; а той ми каза, че няма голямо богатство! Богатите хора колкото повече богатеят, толкова и по-жадни стават! Не менявам аз мой Павле за всичките сарафи, ако той и да няма големи богатства. „Когато е малко, то е и сладко“ - казват нашите българи.
          След малко време Пападати се върна, а след него влезе и Теофану.
          - Аз ти вече казах, че дъщеря ми ще да вземе оногова, когото й избира аз сам - каза Пападати и взема пак чубукът си.
          - Не ща аз Стояна - каза Теофану и заплака.
          - За какво го не щеш? - извика Пападати и погледа към дъщеря си твърде сърдито.
          - Във Фелибе има и по-добри от него - каза тя.
          - Има по-добри; ала не са за твоите зъби! Аз искам да вземеш Стояна и ще да го вземеш.
          - Баялдисала съм за един пльос-вулгарос.
          - Мълчи - извика Пападати и тупна с кракът си. - Ако не вземеш Стояна, то ще те изгоня из къщата си и не ща вече и да те видя.
          Разбира се, че всичкото това беше само детинска играчка, защото аз твърде добре знаех, че Теофану не само би вземала брата ми на драго сърце, а и краката ми би целунала; но тя искаше да ми докаже, че не обича българете и че ако Стоян иска да бъде щастлив, то той трябва да стане грък. Яд ме беше да гледам тия приструвки и аз извадих из джебът си пръстените и маргаретарът. Когато Теофану видя що й е пратил брат ми, то тя заборави, че той е пальос-вулгарос и захвана да ги разгледва от всяка една страна и да ги мери на пръстите си и на шията си.
          - Кажи Стефану (прекръстиха Стояна на Стефан - гръцки работи) да дойде сам и да ме иска, защото у нас е така... Кажи му да дойде надвечер... Аз да ида да се облека...
          - Младост! - каза Пападати и въздъхна.

 

 

 

VIII.

 

 

          Направихме богата сватба: но тая сватба беше гръцка; тя никак не приличаше на сватба. Ни калини, ни девери, ни годежи, ни запиви - гръцка работа! Но всичкото това още не е нищо...
          Най-напред аз ходих у Стоянови почти всеки ден и радвах се, като гледах, че тия живеят мирно и съгласно. Може да са напразни моите страхове, си мислех аз и утешавах се.
          И така вървеше след денят ден, след месецът месец; настана и есен; а между назе си стои всичко мирно, всичко отива добре. На свети Димитър Стоян ни повика да идеме у него на гости. Отидохме. Дошли бяха и няколко гръцки семейства, роднини на Пападати; а из Стояновите роднини само аз и мъжът ми. Забележих аз, че снаха ми ме посрещна студено и чегато й беше криво, че сме дошли и ние. Със своите роднини говори, смее се, приказва им; а мене не ще ни да погледа! „Може аз да съм я с нещо оскърбила?“ - си помислих аз. Захванаха да говорят за владишкият дякон и да го разхвалват, че той бил хубавец, образован, песнопоец и много друго; а аз казах, че владишките дякони трябва да си гледат черковите и да не ходят по махалите да закачат жените и момичетата.
          Не зная от какво, но тия мои думи влязоха като остър нож в сърцето на моята снаха и тя ме изгледа така, както гледаш най-първият си душманин. Аз и сама чух как тя пошепна на друга една кокона: „Българската глава и в Атина ще да си остане празна. Иди ги и просвещавай тия хора!“ После това ние проседяхме у брата си цял ден; но нито снаха ми, нито другите кокони желаеха вече да говорят с мене и аз трябваше да седя и да мълча.

 

 

 

IX.

 

 

          Захванах рядко да ходя у Стоянови; а най-после и съвсем престанах да ходя. А и защо ще да ходя? За какви радости ще да ходя? Снаха ми из ден на ден ставаше към мене по-студена и по-сърдита! Нека я... По-добре да седя дома си и да си гледам своето огнище. Нека само Стояну бъде добре, а мене... По-добре би било да живеехме всички дружно и весело, по-добре би било да се радвахме един другиму и да живеехме душа с душа; но... Добро би било! Твоето сърце и твоята душа искат радости, искат братска любов, искат да се радват и на тревицата, и на дървенцата, и на пиленцата, и на божиите хорица; а хората мислят да те ухапят. По-добре е човеку да седи в градинката си и да се разговаря с дървенцата, защото само тия дървенца не му са неприятели! Расте си дървенцето и напоминава ти твоите млади годиници и твоите детински радости - и то е било едно време малко като тебе; но то зеленее и сега; а ти? Зеленей, мило дървенце, зеленей и расти още по-високо! Я погледайте как утешително шумят шумките му!

 

 

 

X.

 

 

          Най-напред снаха ми живееше съгласно барем с брата ми; но скоро и това съгласие се свърши. Захванали да дохождат в къщата им всякакви кокони, всякакви развалени кирии и размътили й умът. Захванала и тя да ходи по махалите и по цял ден да се не прибира дома. Всичкият ден по гости, по чаршията и по безистените за нови дрехи, всичкият ден без работа! А ако седи дома си, то се кити дори до пладне и маже се с всякакви помии: всичко, щото намери, и нужно, и ненужно, окачва на главата си, чегато главата й е бакалска кукерица. Всеки ден, всеки час, всяка минута иска пари от Стояна; а Стоян, като дете, изважда кесията си и брои й, колкото тя и да поиска.
          - Дай ми от ония пари, които ти донесох от баща си - казваше тя всеки ден; а бащините й пари и за сватбата не стигнаха. - Аз ще да си ушия кадифен фустан, защото си е ушила и Тодарица - казваше тя.
          - Уший си.
          - Аз днес ще да ида на гости у Боюклийци.
          - Ти би по-добре направила, ако да поседеше дома и ако да поразгледаше що правят слугините... Тъй се къща не върти! Хората ще да захванат да ни се смеят... Лулчовица ми рече завчера, че нашите слуги са станали бакали и продават по махалата и масло, и сирене - рекъл Стоян.
          Като скокне моята снаха, като викне, като заплаче. „А що търсиш ти, казва, у Лулчовичини? Зная аз защо ти ходиш у тях... Лулчовица е твоята първа любовница... Боже, кой дявол ме е накарал да взема българин! Чуеш ли, аз не съм българка и не ще да живея като слугиня. Ако си искал слугиня, то би трябвало да вземеш жена из Паничерето. Не ща аз да работя. Боюклийката ми каза вече защо ти ходиш у Лулчевичини... Аз всичко зная.“
          - Не ща аз да ходиш у Боюклийци - рекъл Стоян, - тия са развалени и развратни хора. Не ходи ти в тая къща!
          - Ще ида, ще ходя, всеки ден ще ходя - казала снахата ми и отишла.
          Боюклийката беше една такава развратна жена, каквито рядко се намират и на Фенер. В нейната къща пловдивските кокони си търсеха мъже; а владишките дякони - жени. Ходеха у нея и турци, и цигани.

 

 

 

XI.

 

 

          Из ден на ден снаха ми захвана да става по-лошава, по-развратна и по-непослушна. Щом Стоян излезе и иде по работата си, то тя се накити като царица и тръгне да ходи по махалите... До ушите ми дойдоха гласове, че тя се била запознала с владишкият дякон и правила с него всякакви маскаралъци. „А какво гледа Стоян? - си помислих аз. - Моят брат трябва или да е обезумял, или нищо да не види. Ослепила го е тая зъмя усойница“. Не можах вече да търпя и една неделя се събрах и отидох да видя брата си и да му разкажа що се говори за жената му. Влязох и гледам. Седи Стоян на мендерлъкът бледен, невесел и замислен.
          - Добър ден, брате! - му рекох аз.
          - Добре дошла, сестро! - ми каза той и погледа ме в очите така, чегато искаше от мене помощ.
          - Отдавна не съм те видяла и дойдох да те видя здрав ли си.
          - Не ти би трябвало да дойдеш при мене, а аз при тебе... Прости ме, Тоте, че съм заборавила и тебе заради нея... Всичко, всичко бях заборавил... Заборавил бях бащината си воля, заборавил бях роднините си, заборавил бях майчините си кости, заборавил бях и сам себе си; а тя... Тежко ми е, сестро, жално ми е! Аз съм я обичал като очите си; а тя ме е променила за един фанариотски чапкънин, за един пашовски оланин! Имането си аз разсипах за нея, здравето си изгубих... Ала не, Стоян не е фанариотин, Стоян не е от ония хора, които прощават и които заборавят онова зло, което сте им направили!... Моята чест и моето име никой не смее да погази, защото аз съм се родил от честни родители... Тежко ономува, който настъпи честта ми!
          - А ти, брате, не мълчи, а посъди я, покарай ю се, поуплаши я... Затвори я и не пущай я; а то хората ще да захванат да ти се смеят и в очите! - казах аз.
          - И карах й се, и плаших я - нищо не помага. Види се, че е такъв моят късмет! Аз й кажа да седи дома, а тя тръгне да ходи по махалата от заранта до вечерта; аз й кажа да иде нейде, а тя седи по цял ден в някои кьоше и плаче; аз й кажа, че не ща да ми дохожда Боюклийката в къщата, а тя праща да я вика!...Не зная вече и що да правя. Горчив е моят живот!
          - Аз не мога да разбера какъв си ти мъж, когато дозволяваш на жената си да прави с тебе, щото тя и да поиска? Да ти кажа право, аз не окривявам толкова нея, колкото окривявам тебе - ти си мъж.
          - Нищо не помага - рече Стоян и наведе си главата като човек, който не намира в нищо утешение.

 

 

 

XII.

 

 

          Влезе моята снаха набелена, начервенена и облечена като павун; а след нея вървят две жени, из които едната беше Боюклийката. Когато Стоян погледа на своята жена, то лицето му стана още по-бледно, а очите му засветиха като две звезди на небето.
          - Добър ден, Стоене! Какво си се пак ти така начумерил? - рече Боюклийката.
          - Българска работа! - отговори снахата ми. - Тия хора са научени да живеят като диви, а земат за жени гъркини!...
          - В сегашните времена е срамота да бяга човек от хората и да се крие по дупките - каза Боюклийката. - Моят мъж ми дозволява да правя всичко, щото и да пожелая. Аз за нищо го не питам...
          - Затова е и прокопцал! - каза Стоян.
          - А що му е? - извика Боюклийката. - Нашата къща е позната всякому. Всичкият град ни знае. Моят мъж ходи и у Рушид бея, и у Кьороглу... Всичките големци са му приятели.
          - Негови или твои? - каза Стоян.
          Боюклийката се усети какво иска да каже Стоян с тия думи и затова се разсърди и рече:
          - Благодари бога, че си намерил такава кротка и послушна жена, каквато е кокона Теофану, защото, ако би била аз на нейното място, то ти отдавна вече би оплакал дните си...
          - Вярвам - отговори Стоян.
          - Хориятис, пальос-вулгарос! - извика Боюклийката и позеленя като маточина. - С такъв мъж и лудата жена не би можала да живее. Ако би кокона Теофану била умна жена, то тя би трябвало отдавна вече да те напусне.
          - Вън!... - извика Стоян и тялото му затрепера като от треска. - Да не си стъпила още веднъж в дворът ми, че ти строшавам краката. Чуеш ли? Ха вън!...
          Снаха ми искаше да защити своята приятелка; но когато погледа на Стояновото лице, то отстъпи назад и побледня като платно - уплаши се.
          - Аз не съм дошла за тебе, а за кокона Теофану - каза Боюклийката.
          - Кокона Теофану е моя жена и аз ща да я накарам да обича това, щото обичам и аз, и да ненавижда онова, щото ненавиждам и аз. Остави къщата ми и иди по дяволите или ще да ме накараш да направя това, щото досега никой не е направил. Пилей се оттук!...
          - Ако ти изгониш моите гости, то и аз ще да изгоня сестра ти - рече снаха ми и погледа ме като сърдита котка.
          - Да изгониш сестра ми! Хайде изгони я, да видя аз как ще да я изгониш - каза Стоян и позасмя се, но неговият смях приличаше на светкавицата.
          - Аз зная, че сестра ти те учи що да правиш и що да говориш - реше снаха ми.
          - Добре би аз направил, ако да слушах сестра си; но...
          Влезе владишкият Евстатий и прекъсна разговорът ни.

 

 

 

XIII.

 

 

          Отец Евстатий приличаше във всяко едно отношение на своите братя фанариоти: развратен, пиян, безсъвестен, лъжец и т. н. Никакъв срам нямаше тоя капасъзин. Аз познавах много хорица из Пловдив, които бяха провикале „юре-варе“ от тоя злодеец: закачаше жените и момичетата, намигаше им в черковата; щипеше ги в онова време, когато ходеше из черковата с кандилката; ходеше нощя по кавенетата, дето играя кючеци и циганки... Аз мисля, че такъв развратен човек рядко можеше да се намери на тоя свят.
          Влезе той в одаята, приближи се до жените, поздрави ги; а после вече се обърна към Стояна и рече:
          - А ти, кир Стоене, все дома седиш, като да си калугерин.
          - Не казвай като калугерин; а кажи, като честен човек, защото калугерите са днес заборавили вече и за бога, и за срам, и за чест, и за почтение... Я погледай ти на себе си и виж на кого си заприличал!... И келешите по кавенетата имат повече честност, нежели ти. Вън из къщата ми, вън отпред очите ми, вонящо куче! Да не съм аз Стоян, а мокра кокошка, ако ти не строша главата като на котка. Вън!...
          - Мъжът ми е полудял... - каза моята прокопцана снаха.
          - Вежете го и заведете го в черковната темница - каза Боюклийката.
          - Оставете ме на мира и не навождайте ме на грях... - каза Стоян и посочи с пръст към вратата.
          - Боже, защо съм била дотолкова нещастна и вземала съм тоя луд българин! По-добре би било да съм вземала някой циганин или някой турчин... Срам ме е с него и пред хора да изляза - каза снаха ми.
          - Истина е било по-добре да не си ме знаяла и да не съм те знаял - отговори Стоян сърдито.
          - А вие се напуснете - рече отец Евстатий. - Владиката ще да ви разреши. Ако искате, то аз ще да поговоря за вас с владиката.
          - Поговори - каза Теофану.
          - Поговори - повтори Боюклийката.
          Стоян повече нищо не проговори; но по лицето му се видеше, че е намислил да направи нещо не твърде добро. Най-после Боюклийката и дяконът си отидоха и ние останахме сами.

 

 

 

XIV.

 

 

          Дълго време седеше Стоян и мълчеше; а моята снаха стоеше, гледаше из прозорецът и плачеше.
          - Теофану! - проговори Стоян тихо и печално.
          - Що е? - отговори тя.
          - Ела тука и послушай ме какво ще да ти кажа.
          - Аз слушам и оттук.
          - Ти си днес моя жена и аз имам пълно право да правя с тебе, щото ща. Чуеш ли? Кажи ми ти: обичаш ли ме барем малко, или не?... Ти твърде добре знаеш колко съм те аз обичал...
          - Не трябва ми твоето обичане... Аз те не обичам, аз ще да те напусна, аз ще да кажа на владиката, че ти ме мъчиш по цял ден...
          - Насила обич не бива - рече Стоян и поклати главата си. - Ако ние да живееме и за нататък така, както сме живели в последните шест месеца, то и аз мисля, все е най-добре да се напуснеме! Не ща аз да храня любовницата на владишкият дякон, не ща аз да бъда пезевентин на пловдивските чапкъни...
          - Ще да ме храниш... Чуеш ли? Ще да ме храниш, защото съм ти жена, защото съм венчана с тебе. Аз ще да бъда дяконова любовница, а ти ще да ме храниш...
          - Ще да видиме - рече Стоян, а из очите му потекоха сълзи.
          Снаха ми захвана да се облича.
          - Накъде пак? - извика Стоян страшно.
          - У Боюклийката, при дяконът - отговори тя.
          - Твоят крак няма да стъпи повече у Боюклийци - рече Стоян.
          - Ще ида - повтори тя...
          И отиде.

 

 

 

XV.

 

 

          Върнах се аз дома си и цяла нощ не можах да затворя очите си - сърцето ми предчувствуваше нещо недобро. Утринта рано някой потропа на вратникът и Павле отиде да отговори. Влезе Стоян.
          - Що си пък ти така подранил? - попита Павле.
          - Аз убих жената си - отговори Стоян.
          Ние се измъкнахме назад и гледахме го като подивели, като метильови овце.
          - Що ме гледате така зачудено? - попита Стоян. Не можах вече да търпя и убих я...
          Погледах аз по-внимателно на брата си и изведнъж разбрах, че той говори истина. Стоян в онова време беше измъчен, бледен и полуубиен; лицето му се беше съвсем променило и на челото му чегато беше написано: „Добре ли съм направил, или лошаво, но работата е вече свършена“.
          - Какво си направил бре, брате! - рече Павле уплашено. - Ти сега трябва да бягаш нанякъде, защото турците ще да те потърсят и ще да те затворят.
          - Нека ме затворят - отговори той спокойно.
          - Бягай, ти казвам.
          - Не ща аз да бягам. Защо да бягам?
          Скоро градските сеймени потърсиха брат ми, хванаха го и затвориха го. След един час всичкият град вече знаеше, че Стоян е убиец; но никой не знаеше, че от неговите ръце е погинала не само жената му, а и любовникът й. Най-напред Стоян убил жената си, а после отишел при дяконът и убил и него. За второто убийство ние узнахме чак после обяд, защото Стоян беше заключил одаята, в която беше убиен дяконът и вземал беше ключът със себе си. Кой го знае защо е направил това!
          Всеки вече знае какво е турското правосъдие. Кадиите и мюфтиите изтръсиха Стояновите джобове; а после решиха, че той не е крив, защото е защищал честта си - и след половина година го пуснаха. Но каква полза излезе и от това? Стоян вече не беше човек. Дълго време той болува, не ядеше, не пиеше и успокои се... Както здравето му и животът му отидоха за нищо и за никакво, така също отиде и имането му. Кадиите го изпоядоха.

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 14. октомври 2021 г.
Публикация в кн. „Събрани съчинения“, Любен Каравелов, том 2, Изд. „Български писател“, С., 1965 г.
©1998-2021 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]