Ако в последните десет години и да са излезли на различни езици множество пътешествия по България, по Тракия и по Македония, то тия страни все още остават и за нас, и за европейците terra incognita. Всичките тези пътешественици - изключава се В. И. Григорович, Ами Буе, Киприян Роберт, д-р Барт и д-р Хан² - са писали повърхностно, без определена цел и без особен предначертан план. Освен това тия пътешественици са събирали сведения за тоя или за оня предмет от невежествени хора, от пристрастни личности и от различни лъжеци. Ние смело можеме да кажем, че ни един от тия многочислени пътешественици не е обърнал изключително внимание на етнографическото положение на турската империя; ни един не е описал отличителните черти на мюсюлманите и домашният бит на християните; най-после ни един не е описал нравите, обичаите и националните особености на жителите. Един от най-новите пътешественици по Европейска Турция, Лежан, е напечатал не твърде отдавна малка брошурка, в която се говори за етнографическото положение на тоя край и при която е приложена етнографическа карта³. Но неговите труди се неудовлетворителни и непълни, ако и да са препълнени с различни погрешки. Ако сравниме картата на Шафарика⁴ с картата на Лежана, то трябва да се увериме, че първата е много по-вярна и много по-добросъвестна. Там, дето Лежан е отстъпял от картата на Шафарика и дето е слушал, според както говори тай сам, младите молдавски учители, които са били обязани да съставят статистика на турската империя по повелението на турското правителство, у него се появляват извънредни погрешки. Така например Варненският, Шуменският, Силистренският и Тулченският пашалъци и почти всичка Добруджа т. е. почти всичка Восточна България, е населена, по неговото мнение, изключително от турци; а ние знаеме твърде добре, че даже и в Добружда, дето турското население е най-гъсто, числото на мохамеданците (ние туряме в това число и новопреселившите се черкези и татари) е почти еднакво с числото на българското население. Освен това ние видиме, че г. Лежан намира румъни даже и по бреговете на Архипелагът, а за българските села и градове, които се намират в Румъния и които съставляват доволно важна цифра, тоя учен мъж не се е потрудил да каже нито две думи. Ето защо всеки един етнограф и всеки един пътешественик, който има описателни цели, е длъжен по-напред от всичко да знае езиците на ония народи и народности, които той желае да изучи и да опише. Ние видиме, че преводачът на Хенриха Барта, Россе, доволно често, като грък, преувеличава гръцките достойнства и старае се да скрие добрите страни на българският народ. Но от етнографът се изисква много повече, нежели от пътешественикът, който описва само онова, щото види и щото чуе от другите. Етнографът трябва да бъде осторожен и да описва само ония действителности, които е той видял с очите си или които е извлякъл из безпристрастни и неопровържими източници. У Лежана ние намираме доволно голямо число арнаути на юговъсточната част от Пловдивският окръг, които, по неговите думи, заселяват твърде голямо пространство. Ние не казваме, че когато и да е по тия места не са живели арнаути, които са били преселени, както говори г. Лежан, из Албания по повелението на турското правителство; но в това същото време ние трябва да кажеме, че днес по тия места живеят повече турци, които се наричат   к ъ р д ж а л и и   и които, както се види по езикът им и по нравите и обичаите им, са преселници из Азиатска Турция. Да укажеме и на една твърде важна топографическа погрешка, която почти всеки, даже и незнающи човек може да забележи без особено внимание. Татар Пазарджик лежи на северозапад от Пловдив на разстояние от 4 1/2 часа, или на 22 1/2 върсти (ако считаме една върста за 5 часа); от Пловдив до село Копривщица има добри 12 часа, или 60 върсти, такова също разстояние е до село Панагюрище; а ние видиме, че на Лежановата карта тия три местности се намират почти на еднакво разстояние от гореказаната точка. Ние би могли да укажеме още на стотина други Лежанови погрешки и неточности; но нашата цел и не да критикуваме чуждите труди, а да разкажеме на читателите си виденото и слушаното от нас сами, т. е. ние желаеме да опишеме своите   в ъ з п о м и н а н и я   колкото се може по-безпристрастно и да поправиме побърканото. Тука сме длъжни да кажеме и това, че нашите възпоминания имат не съвременен, а исторически характер. С една дума, ние желаеме да разгледаме състоянието на българският народ преди 25 години... Ако тия наши възпоминания бъдат посрещнати от нашите съотечественици благосклонно, то ние след време ще да напечатаме и своите записки за Русия, за Сърбия и за австрийските славяни. Кой знае?... Когато съдбата на българският народ се тури на историческата капъна, то всяка една забележка за неговото прошедше ще да бъде дръгоценен материал в много отношения...

          1.   От Коприщица до София

          Едно време, когато на някой баща или на някоя майка предлагаха да оставят децата си да се поучат в училището, то тия обикновено отговаряха, че нямат намерение да ги направят попове или че учението е полезно само за владиката и за камзамалите, защото първият трябва да чете в черковите, а вторият да държи селските или градските тефтери. Разбира се, че тия стари хора са гледали на всяко едно занятие с практически поглед, т. е. изисквали са даже и от „молитвата господня“ не духовно развитие, а материални средства за своето съществование. И наистина, може ли да бъде привлекателно това или онова учение (на което хората гледат като на занаят) за практическият човек, когато то му не дава прави средства за улучшението на неговото материално благосъстояние? Може ли да бъде привлекателна за младият човек тая или оная наука, която няма в себе си практическо применение, т. е. която се заборавя тутакси, щом ученикът престъпи през прагът на училището? Най-после, може ли да бъде привлекателно за нашият българин краснописанието, французкият език, алгебрата, историята и пр., когато той после школските трудове ще седне да шие, ще иде да пасе овцете, ще стане дърводелец и пр.? Ако ингелизкото дете изучава алгебрата и геометрията, то има съвършено практическа цел, защото след време става механик, землемер и пр.; ако французкото дете изучава историята, то има практическа цел, защото след време става юрист, адвокатин и пр.; а ако немското дете изучава ботаниката и минералогията, то има практическа цел, защото след време става доктор на медицината. А у нас? Ако нашите бащи дават децата си на учение, то ги дават именно затова, защото слушат от всяка една страна, че учението е полезно и че науката приготовлява човекът за по-високи длъжности. Разбира се, че ако тая висока теория и да е достойна за уважение и за препоръка, но тя не отговаря на действителността, защото нашето дете няма нито възможност, нито средства, нито предначертана цел да я приведе на практика. Ето защо нашите бащи, които са имали възвишена цел да ни научат барем що-годе, доволно често не знаят какво да правят с нази, т. е. какъв път да изберат за нашият практически живот. Учителите въобще се оплакват, че по-голямата част от родителите вземат децата си из училищата именно в онова време, когато тия захващат да разбират целта на науката и да извлачат из нея съществена полза. Но ако разгледаме тоя трънлив въпрос малко по-внимателно, то трябва да се съзнаеме, че в това отношение бащите имат повече право, нежели учителите. Въобразете си, че вие сте оставили детето си до петнайсетгодишният му възраст в училището и че то се е опознало достатъчно с характерът на Александър Македонски, с действията на Юлия Цезаря, с климатът на Мадагаскар, с премъдростите на Соломона, с логаритмите, с дробите, със съставът на въздухът, с класификацията на животните и пр. А после що? А ето що. Доказано е вече, че Агамемнон е бил велик човек, но той не може да умали тежкостта на напръстекът; доказано вече, че a + b = c, но това не облекчава жежкият живот на овчарите, които трябва да стоят цяло лято на слънце, а цяла зима под виелиците, под студените ветрове и под есенните убийствени дъждове; доказано е вече, че пустинята Сахара е песчана равница, но тя не помага ни най-малко на сопотненецът да плете по-лесно своите гайтани или да добива повече чушки из своите градини; най-после, доказано е вече, че Ноевият ковчег се е запрял именно на Арарат, но това не принася особено полза на орачът, който се храни от своето рало и който извлача всичкото свое благосъстояние из земята. И така, учението бива полезно само тогава, когато в него се заключава не само морално богатство за нашият мозък, а и спомагателни средства за нашето материално благосъстояние; в противен случай то се заборавя така също, както се и появлява. Ако народът на тая или оная местност е земледелчески, то земледелческите науки трябва да завземат първото място в неговите школи; ако народът в тоя или оня град е търговски, то първенството трябва да се даде на търговските науки; а ако народът на тоя или на оня окръг има намерение (както биваше доскоро у гърците) да се занимава с духовна търговия, то богословието, логиката и др. трябва да турят главното основание в развитието. Другояче се не може.
          Но аз желая да потвърдя всичкото това фактически.
          Когато ми чукна на вратата седмата Коледа, то майка ми ме заведе у попът (така в онова време се наричаше учителят), който ми втеплези в ръцете една доволно тежка панакида и посеветува ме да бъда прилежен и да не ставам приятел с тоягата. Цели седем години аз бях длъжен да сричам малко и велико повечерие, Давидовите псалми и множество други молитви и тропари...
          Това е първо - седем години бяха изгубени съвсем напразно. После тия седем години провидението ни изпроводи учител с европейско образование, който се постара да реформира школата ни, да отстрани светчето и псалтирът и да ни разкаже, че „българската граматика ни учи да говориме и да пишеме правилно български“, че „землеописанието е наука за земята“, че „един бог, комуто се покланяме, е вечен“, че „аритметиката е наука за числата“ и пр. Разбира се, че тия мъдрости ние захванахме да изучаваме именно в онова време, когато под носът ни беше захванало вече да се чернее и когато бащите ни бяха захванали да мислят какво да правят с нази. Новото учение, което в първото време - после псалтирът и наустницата - ни се показа и смешно, и безцелно, не намери между нази особено съчувствие именно затова, защото главите ни бяха набиени с „Блажен муж“ и защото лазарниците ни бяха множичко. И наистина, не е ли смешно да проповядвате на петнайсетгодишен мъж, че 2 + 2 = 4 или че „река се нарича такава една вода, която тече отгоре надоле“? Не е ли смешно да разказвате на осемнайсетгодишен ергенин, че „българският език има 32 букви“ или че „животните биват месоядни и тревоядни“? Освен това имаше ли възрастният ученик време да свърши барем четирите първи гимназически курсове, както трябва, когато учителят ни беше сам, а трябваше да чете на няколко класове всичките предмети? Трябва да ви кажа и това, че ако например в четвъртият клас оставаха малко ученици, то учителят го смесваше с петият клас, следователно учениците прескачаха из съществителните имена в синтаксисът, из Гърция в кръстовите походи, из тройното правило в алгебрата и из Виена в Америка.
          Но да оставиме това за други път.
          Когато аз достигнах до Нерона и до Филипийските острови, то баща ми ме измери от главата до петите, порадва се на моята зряла физиогномия и обяви ми, че е време да се оставят всичките Алкивиадовци и Милтиадовци и да се помисли за материалните потребности, т. е. да се влезе в действителният живот.
          - Аз зная, че учението е добро нещо, но то няма да ни нахрани - каза той. - Аз трябва да те дам на майстор да шиеш.
          Учението е добро нещо! Истина е добро, но у нас то и досега не може да се помири с действителният живот. Мнението на баща ми беше съвсем право. След три недели аз се намирах вече в Едирне, седях с напръстекът в ръка и с въдицата под коляно в един от абаджийските дюкяни и шиех (т. е. пробадах) чубуклуци, терлици и прости аши от старите аби. На̀ ти тебе Сократовци, Брутовци и Картагени! Разбира се, че напръстекът за такъв един мустакат мъж, какъвто бях аз, не беше твърде лек и че кръстът ми и вратът ми мъчно можеха да се приучат да съставляват в продължение на цели 16 часа на денят правилен полукръг. Нека говори кой що ще, а аз ще да ви кажа, че за един осемнайсетгодишен мъж иглата бива много по-тежка, нежели преходът през Алпите за Суворова. Нека ми бъде дозволено да ви кажа и това, че моят терзилък приличаше като две капки вода на школското учение, защото единът и другото бяха несвоевременни и защото и двете бяха предприяти без предначертана цел и без ясно съзнание. В продължението на шест месеца аз, както обикновено се говори, изпекох занаятът дотолкова, щото майсторът ми беше принуден да пожалее хлябът си и да ми покаже вратата си. И така, единайсетгодишното школско учение ме не приготви да бъда добър терзия или да изкарвам хлябът си със своето оскъдно развитие.
          Баща ми се замисли изново. Някои негови приятели, които виждаха, че годините ми бяха вече преминали за всяко едно механическо занятие, го посъветуваха да ме даде ня някоя по-лесна работа. Но коя именно работа беше за мене по-лека и по-удобоизпълнима - това ни един от тях не можеше да определи. Баща ми се занимаваше с джелеплък, т. е. купуваше овни, изпровождаше ги в Цариград и продаваше ги на касапите или на населението за курбан-байрам. Преди триесет години това занятие е възнаграждало трудолюбивите, знающите и богатите предприематели с достатъчни печалби, но после Севастополската война то захвана да пада. Причините са известни. Но както и да е, а баща ми се постара да ми купи кривокрак кон (за 200 гроша), да ме стегне надве-натри за път и да ме поведе със себе си. Ние трябваше да обиколиме софийските, пиротските и берковцките села, да посетиме южните крайове на Сърбия и да потърсиме по-добра и по-евтина стока.
          Това се случи в 1852 година на 30 марта.
          Тръгнахме. Първото село, което лежи на северозапад от Копривщица, е Душанци. Пътят между тия две села е доволно живописен. Планината, която ние трябваше да преминеме, се нарича Климаш и по нея се намират няколко зелени поляни, на които полите са обрасли с букови дървета. По тия поляни така наречените власи пасат своите многочислени стада овце и коне и малко по малко изтесняват нашите коприщенски овчари, които се умаляват значително. От триесет и петте бачии, които са съществували преди четиресет години, днес са останали само три.
          Като се изкачите на Климаш и като погледате към северозапад, то пред очите ви се изправя неправилен триъгълник, който представлява гладка равнина и който е обиколен с високи и със стръмни планини. Между Клисура и Лъжене от Стара планина се отделява планинска ветва, която най-напред върви към юг, после на запад и най-после се съединява при Ихтиман с Витошката ветва. Тая линия въобще се нарича или копришка, или Панагюрска. Друга ветва, която се отделя от Стара планина малко по-горе от Камарци или при онова място, дето Искърът пресича планината, върви най-напред към възток наред с главната ветва, после се отдалечава и върви към юговъзток и най-после се съединява с Копришката или с Панагюрската ветва малко по-доле от Душанци. Последната ветва, която в европейските карти наричат съвсем погрешно Коджа балкан, е покрита с гъсти и с непроходими гори и носи название „Буковските върхища“. По триъгълникът между тия ветви и Етрополската планина се намират Златица, Пирдоп, Лъжене и Душанци, а из теснаците, които се захващат на запад от Златица, лежат Мирково и Буново.
          Вие не можете и да си представите до каква степен е живописна тая местност. Откъм южната страна Етрополската планина е съвсем гола и многочислени стада овце, коне и крави се разхождат по нейните поли и ползуват се от богатата и хранителната растителност; възточната и южната ветви, както казах вече, са покрити с високи букови дървета, на които върховете се извдигат високо из въздухът и представляват великолепна красота; а западните възвишения на Буковските върхове са обрасли с невисоки дървета или с храстеци от различен вид и от различна големина. Когато вървите из буковите гори, между дърветата на които цъфтят различни планински цветя (кукуряк, минзифар, игличина, лесичина, гороцвет, конски зъби и пр.), то неволно се чудите на оная правилност или на оная симетрия, която ежеминутно виждате пред очите си. Буковите дървета, които имат еднаква дебелина, еднаква височина и еднаква правилност, пораждат вашето въображение до такава степен, щото вие не знаете кому да предпишете правилността на това природно величие. „Чегато човеческа ръка ги е насадила и чегато с аршин е измерено разстоянието между тях“, говорят обикновено пътниците.
          Селото Душанци има около сто къщи, от които четиресетте са български и шестдесетте турски. Не зная каква е причината, а жителите от това село не могат да са похвалят със своето благосъстояние, ако почвата около тях и да е доволно плодородна и ако душанчани и да имат кому да продават своите продукти. Коприщица, на която почвата не дава нищо друго освен върба и оскъдна трева, е в състояние да обогати не само това село, но и множество други. Лъжене е чисто турско село и има около сто и петдесет къщи (в последното време числото на жителите се е умалило доволно значително). Пирдоп е доволно голямо село (разбира се, че ние свободно би могли да го наречеме градец, ако Златица, която лежи недалече от него, и да не би отнимала неговата титла) и жителите му живеят без никакви нужди, защото природата награждава с изобилие техните трудове. Числото на населението достига 4500 души, от които 1/3 са турци. Местоположението, на което стои това село, е твърде живописно и жителите му са чистички, трудолюбиви и предприемчиви. Пирдоп се слави със своите копринени и памучни платна, които се разнасят далече из Бъбгария, и със своите доволно хубави килими (губери). Но с последното изделие се слави много повече Златица, на която жителите работят много по-изкусно, нежели пирдопчани. Златица брои около 5000 жители, от които по-голямата част са турци. Но аз казах по-горе, че Златица отнима титлата на Пирдоп съвсем напразно. В Златица ви видите сиромашия, прости колиби, неподвижност, мързеливост и пр., когато в Пирдоп се забележва движение, живот и стремление напред. В Пирдоп аз намерих доволно хубаво училище с множество ученици, прекрасна черкова и две доволно красиви джамии. Ако в Златица турските храмове и да са по-богати и по-красиви от пирдопските, но около тях владее някаква си запущеност, невнимание и хладнокръвие. С една дума, Златица прилича на голямо сиромашко село, в което някои богати хора са се постарали да изградят няколко богати здания, без които самите жители са могли да просъществуват.
          От Душнаци до Пирдоп има не повече от 2 1/2 часа, а от Пирдоп до Златица - 3 1/2. Планината от Клисура до Мирково е почти гола, ако по нея и да се намират доволно богати с трева паши. Щом преминете Златица и щом дойдете до една малка речица, на която името не зная, то ще да забележите някакви си стари развалини, изпод които тече беловита вода. Тоя източник носи различни названия. Така например, българите го наричат Самодивски кладенец или Свети кладенец, а турците му дават име Къзъ̀-сую (момина вода) и Джумая (петък). Разказват, че водите на тоя източник са и целителни, и опасни. Тия биват целителни само в петък, защото така наречените самодиви, които са господари на източникът, през тоя ден ходят на планината да съставляват вихрушки. Мнозина, които страдаят от треска, ходят в петък при тоя източник, умиват се и лежат до него по няколко часове. Болните доволно често откъсват от кърпите си по три ивички и връзват ги на три дървета, които се намират над източникът.
          Но подобни чудотворни или самодивски кладенчета или източници се намират доволно много почти по всичка България. Така например, близо до Калофер един от източниците се нарича самодивски и черковни. Недалече от Сопот се намира мътен източник, който се нарича Русалско кладенче, защото болните дохождат да се лечат от водите му през русалната неделя. Сопотненци говорят, че ако болният е болен от самодивски болести, то тутакси оздравя, а ако е болен от друга някоя болест, то тутакси умира. През русалната неделя самодивите биват добри и благодетелни, но ако някое мъртво същество дойде нечаяно при тях именно в онова време, когато тия се събират да произведат вихрушка, то биват твърде опасни. В Бесарабия разказват, че една млада жена отишла ноще през русалната неделя на полето да търси воловете си и нашла самодивите (живи и здрави), че седят на една зелена морава и бъбрят над някаква си паница. Когато самодивите видели чужд човек, то хвръкнали нагоре с весел смях и без никаква лютина. Но жената, като всяка жена, била любопитна и пожелала да узнае какво има в паницата, ако една от самодивите и да й запретила да прави това. Тя видяла, че в паницата се намира рошава глава, над която стоял кръстат орел. И главата, и орелът духали из паницата и производили вихрушки. Изведнъж орелът се обърнал към жената, духнал й в лицето и тя се вкаменила. Една жена вървяла из калоферските улици и отивала да направи някому си добро дело. Изведнъж над главата й се повдигнала вихрушка (в тая вихрушка се намирала една млада самовила) и грабнала кърпата й от главата. Жената се уплашила и отишла да пине водица от самодивското кладенче и да се умие. Това се случило през русалната неделя. Щом жената захванала да се умива и щом се помолила на самодивите, то долетял един кръстат орел и донесъл й кърпата.
          В народните предания съществува някакъв кръстат орел, когото шопите наричат   к р ъ с т а ш,   а македонските българи -   х р и с т и я н с к о   п т и ч е.   Тоя орел лети по-високо от всичките други птици и често дохожда при бога. Чрез него бог изпроважда из земните жители ветрове, мълнии и гръмотевици. Тоя орел има четири криле, защото двете са недостатъчни за неговата служба по небесните височини. Своите небесни криле, които са опърлени по крайовете от горещото слънце, той крие от хората. Кръстатият орел не яде мърцина, но хваща животните и изпива кръвта им. Тоя орел в множество приказници и предания помага на вихрушката или на самодивите да произвеждат ветрове. В някои предания се говори даже, че той духа сам. В ямболските села през русалната неделя в петък момичетата и момчетата излазят на полето, берат цвете, вият го на китки и чакат захожданието на слънцето. Щом небесното светило захване да захожда, то младежите се въртят на една пета, повдигат китките си нагоре и пеят:

Вило, самодиво,
с цвете обивита,
с роса окъпана,
с кръсташ засенена,
с мляко нахранена!

          В едирненските села българите правят на Бъдни вечер срещу Коледа камила от различни кърпи и дрипели и носят я из къща в къща, дето им дават хляб, сирене, пари и други такива. Тая камила има четири криле и нарича се така също кръсташ. Когато камилата бива донесена в някоя къща, то момичетата и момчетата плашат с нея стопанинът и пеят:

Петре, ветре,
не кърши върби,
не троши врата,
не губи харман!

          Ако селото е голямо, то правят по няколко кръсташи, които се бият между себе си. Интересно е, че на тия кръсташи дават различни имена. Така например един от тях се нарича Страшко, други Белчо, трети Горньо, четвърти Рязко и т. н., а тия имена са тъждествени с имената на ветровете.
          Но аз се отдалечих от своят предмет.
          Развалините, за които споменах по-горе, не са нищо друго освен стара воденица или някоя стара къща, ако жителите и да разказват за тях различни легенди. Говорят, че някой си цар, който желал да се скрие от братето си, направил на това място голям манастир и черкова, но когато братето му го намерили и поискали да върнат назад, то той ги поканил да влязат в черковата и да се помолят. Братето влезли, а царят затворил вратата на черковата и запалил я. Изведнъж над черковата се повдигнала вихрушка, свалила покривът, извлякла горяющите братя и спасила животът им, а царят и неговите здания станали на пепел. Водата, която тече изпод развалините, е била агиазма в черковата.
          Като преминахме около 1/2 час от Златица, то долината захвана да става по-тясна и по-тясна и по полите на Стара планина се срещат вече по няколко дървета. Скоро ние влязохме в доволно тесен и крив теснак, по който течат малки речици. И от двете страни на теснакът, като две стени, стърчат голи скали със стръмни поли и с високи върхове, на които стърчат храстеци и дебели дървета. Тоя теснак, който ту се разширява, ту изново принимава по-напредналият си вид, се продължава около седем часа път и свършва се близо до Камарци. От това село и до Новоселци се простира малка възвишеност, която е обрасла с храстеци и която е покрита с камъндаци.
          От Златица, дето ние пренощувахме, до София има около 16 часа. Следователно, ние бяхме принудени да пренощуваме още веднъж в селото Барнево, или Барово, което се намира при самият Искър и в което цинцаринът-ханджия ни нахрани добре, ако и да не беше в състояние да удовлетвори друга една наша още по-важна телесна потребност, т. е. да ни стопли. Тука съм длъжен да ви явя, че когато ние оставихме Златица и когато влязохме в планинските теснаци (на 31 марта), то на нас се посипа силен дъжд, измокри ни до голо тяло и накара ни да чукаме зъбите си после силният студен вятър. Тоя вятър беше дотолкова студен, щото скоро земята и разцъфтевшите се вече дървета се покриха със сняг, лапавиците падаха, щъркелите не бяха в състояние да летят и всичката природа доби печален вид. Разбира се, че нашият цинцарин-ханджия, който се беше приготвил вече за лято, нямаше нито дърва, нито хартии по прозорците и ние цяла нощ, мокри и измръзнали, бяхме принудени да трепериме под замръзналите ямурлуци и на замръзналите килимчета. Но в Барово дървата и през зимата се считат за разкошество и жителите горят мамули, лайна и слама, защото горите са далече и за дървата трябва да се плаща на съседните селяни.
          Климатът както на Дунавска България, така и на Забалканска, е доволно еднообразен; изключава се Южна Македония. В Софийският окръг бива твърде малко по-топло зиме, нежели в Свищов, а в Пловдив, в Едирне и Ахело бива малко по-умерено, ако в последният град доволно често възточният вятър и да произвежда зиме студ, а лете суша. Въобще по своята температура България представлява почти средина между климатът на Виена и климатът на ония градове, които лежат по бреговете на Мраморно море и Архипелагът. Средната температура във Виена е + 10º, в Цариград + 14º, в Пловдив + 13º, в Свищов + 12º. Най-големите горещини достигат в Пловдив + 32º, в София + 28º, в Търново + 26º, а най-големият студ в Пловдив - 21º, в София - 22º и в Търново - 23º, но това бива твърде рядко. Обикновеният студ и в трите града бива от - 10º до - 12º. В Софийският окръг ливадите захващат да се зеленеят в първите числа на марта; на плодовитите дървета в това време захващат да се появляват пъпки, а около половината на марта се разцъфтяват вече всичките дървета. Жътвата се захваща около половината на юния; овощията съзреват около половината на юлия, изключават се черешите, вишните и кайсиите, което съзряват по-рано, и дюлите, гроздето, дренките, мушмулите и прасковите, които съзряват по-късно. Юлия месец е най-богат с овощия. В Пловдив, Едирне, Бургас и др. растенията захващат да се показват в половината на февруария, полетата и ливадите вече се зеленеят в първите числа на марта и плодородните дървета се разцъфтяват; а в Сереският, Солунският и Кавалският окръзи в последните числа на февруария всичко е вече зелено и светът се храни със спанак, лук, чеснов лук, а понякогаж, около двайсети марта - и с боб. Жътвата в Сереският окръг се свършва около петнайсети юния. Климатът на Софийският окръг е твърде здрав и населението се отличава със сила и с яко телосложение, с изключение на някои места, дето населението има болезнен вид и доволно често страдае от треска. Аз мисля, че причината е не климатът, а храната. Софийският окръг е населен повече с българи - турски села се срещат твърде рядко.
          Тоя български край, който има свой собствен характер, е достоен да се изследува и да се опишат неговите особености колкото се може по-скоро, защото времето бърза със своето течение. Шопът е любопитен и чрез своето облекло, и чрез своето наречие, и чрез своят характер, и чрез своят живот. Но най-любопитното е отношението на населението касателно половете (мъжкото и женското). Известно е, че количеството на раждаемите деца от мъжки пол с неголям процент превишава количеството на децата от женският пол, но защото смъртността в мъжкият пол е по-значителна, нежели в женският, то общото количество на жените по всичкото земно кълбо превъзхожда общото количество на мъжете. Разбира се, че тоя процент не е еднакъв навсякъде: в едни земи и у едни народи тай бива по-голям, а у други - па-малък. Така например във Франция на 1000 мъже се падат 1006 жени, в Прусия - 1008, в Англия - 1064, в Русия - 1046. Само в Сърбия, по думите на М. Миличевича, мъжкото население е почти равно с женското. В Софийски окръг, така барем се види по някои и други данни, бива противното. Шопът казва, че по техните места жените са скъпи, и мнозина ходят да си търсят стопанки по другите крайове. Изобилието на жените се забележва в големите села Коприщица, Клисура, Сопот, Калофер, отчасти и в Панагюрище, защото мъжкото население ходи да работи в Цариград и в Мала Азия, дето мнозина остават там. Ето из кои села шопите вземат старите моми и вдовиците, ако и да говорят, че тия жени не са за тях, защото не умеят да работят тяхната работа и да ядат шопските лютици (оцет с червен пипер) и кукуризници.
          Под име шопи българите подразумяват жителите из Софийският, Пиротският, Трънският, Брезнишкият, Кюстендилският, Берковишкият, Белоградчикският и Видинският окръзи, които носят бели дрехи. Но за облеклото по-после. София може свободно да се нарече средоточие на шоплукът. Тука съм длъжен да ви кажа, че и между шопите съществува някое различие. Загорските шопи, т. е. жителите на Белоградчикският и Берковишкият окръзи, се отличават от другите и с езикът си, и с нравите си, и с обичаите си, и със своят домашен живот. По вънкашният вид тия се отличават със среден бой, с широко телосложение и с весел характер, когато жителите на Софийският, Пиротският, Кюстендилският и Трънският окръзи биват високи и мълчаливи. Първите почти всякога са разположени да се присмиват един другиму, да измишляват различни приказки, да се посмеят, да измислят някоя хитрост и пр. С особено трудолюбие тия се не отличават, но и техните потребности са твърде ограничени. Храната им е повече нежели умерена: кукурузник, сол, лук, оцет, краставици, мляко и сирене; месо, риба и сланина се употребляват рядко. Единствената неумерена склонност у тия хора е ракийката и винцето. От това животът на тия шопи, които твърде много се отличават в много отношения от другите българи, не е твърде завиден. Но и земята им не е дотолкова плодородна, доколкото например Софийско поле. Софиянците, а особено пиротчани, са трудолюбиви, трезви, но необикновено неразвити, ако и да имат всичко в изобилие. Потребностите на последните са още по-малки. Съществува анекдот, че един шоп, който ходил в Едирне да коси, изял от Гергьовден до Петровден 120 оки хляб и 10 оки оцет. Само на Петровден си купил за 20 пари сирене.
          София е такъв прекрасен град, каквито са всичките турски градове не само в Европа и в Азия, но и в Африка, ако само в тоя или в оня турско-африкански град не живеят евреи. Разказват, че столицата на еврейското отрицателно благовоние е Солун, а аз ви уверявам, че тоя град трябва да падне на колена пред София и да й предаде своят венец. Ако солунската нечистота се нарича готова холера, то софийският еврейски арсенал може свободно да се нарече вонещейша чума. Аз ниде не съм виждал, даже и в Измаил, такова улично блато, каквото видях в София. Софийските нечистоти се отличават от нечистотите на другите градове - аз говоря само за някои махали, а особено за еврейската - с това, че в първите вие рядко виждате мъртви котки, издъхнали кокошки и магарета, незатъпкани още черупки от варени и пържени яйца и т. н. Но и софийският евреин не е по-благовонен от своята улица. В София ще да срещнете такива еврейски типове, каквито се не срещат даже и във варшавският еврейски музеум. Разбира се, че между Ротшилда и Биконсфилда и между софийският евреин съществува такова различие, каквото Катрфаж, при всичките свои старания, не е можел са намери даже и между горилата и Мария Стюарт. Не зная, имат ли редакторите на „Пестер Лойд“ и на „Новата Виенска преса“ своя собствена миризма, зная само това, че ако софийският евреин се приближи до вас, то вие сте принудени да идете в банята и да се умиете с хума. Един мой приятел, който обича да си поговори, ми разказваше един път, че купил от един едирненски евреин пошове, които даже като се скъсали (той ги прал стотина пъти), все още вонели на лакерда. Ако да не би поживял няколко деня в София и ако да не би помирисал софийските евреи, то историята на пошовете отдавна вече би се изветрила из главата ми. Аз мисля, че ако в София желаят да имат здрав въздух и да се избавят от тифозните трески, то са длъжни или да преселят своите евреи навръх Витоша, или да ги натопят в саламура.
          Но да оставиме евреите, които са известни ва всичкият свят не само чрез своята   т е л е с н а,   но и   д у ш е в н а   нечистота, и да кажем няколко думи за нашите единоутробни братя българи, които се наричат софиянци. Почти във всеки учебник, даже и у Смарагдова, ние намираме, че старите елини са били развити именно затова, защото са имали сношения с другите народи и защото са срещали от тая или от оная страна съпротивление, което, по днешните понятия, се нарича   о п о з и ц и я.   Това, както ми се чини, има своя правдоподобност. На всеки човек е свойствено да подражава, да усвоява и да постига онова, щото му се чини за добро или щото види у по-добрите - по негови понятия - от него хора или народи. Така например, подражанието е накарало множество пловдивски Пенчовци и Бончовци да се огърчат, т. е. да се отдалечат от своето и да не догонят чуждото. Беше време, когато всеки един прогрес се донасяше у нас из Фенер и с помощта на владишките дякони или със съдействието на фенерските кирии се разсаждаше на нашата почва с особен ентусиазъм. В ония градове, дето живеят барем по няколко гръцки или цинцарски семейства, тоя прогрес се е разпространял доволно скоро. Така е било в Пловдив, в Серес, в Т. Пазарджик и пр. В София, дето мъжете рядко са виждали чужди крайове и дето жените са живели в своята първобитна патриархалност, тоя прогрес се е усвоявал не твърде бързо и без особено стремление. Разбира се, че в тоя град не е могла да бъде и борба против чуждото или против нововведенията, каквито се случиха в последните триесет години по другите градове, дето гърцизмът или гръцкото влияние беше успяло да пусне дълбоки корени. Ето защо, по моето мнение, София в своето умствено развитие стои по-ниско, например, от Пловдив, Търново, Свищов и др. Разбира се, че аз пиша не за днешна София, а за оная София, която видях преди 22 години, т. е. аз пиша не съвременни записки, а възпоминания.

          2.   От Коприщица до Пловдив

          Из своето родно село, или градец, Коприщица аз излязох във времето на обед. Моят черен, като вранено крило, кон скачаше под мене и гордееше се така също, както се гордеех и аз. След мене, на хранените коне, подскачаха дядо, баща ми, братята ми, множество наши роднини и приятели и нашият сеизин, който яздеше онова също муле, което беше натоварено с моите богатства. Тия богатства се състояха от едно сандъченце и от необходимите за всеки жив човек завивки и постилки. След кавалерията вървеше пехотата, т. е. майка ми, баба ми, роднините ни и съседките ни. Разбира се, че пехотата, като всяка пехота, се запираше доволно често, викаше да почакаме и изново се спущаше да ни догони.
          - Чакайте да си почине мама - говореше майка ми.
          - Нека вървят, нека вървят, булка! - говореше баба и пъшкаше като всеки стар човек.
          Тука съм длъжен да кажа и това, че момичетата и жените носеха китки и различни гастрономически наслаждения, които миришеха твърде съблазнително. Това шествие се продължа цял час. Когато достигнахме до една кичеста върба, която простираше своите гостоприемни клонове над една зелена ливада, то дядо слезе мълчешката от конят си, посочи с пръст към дървото и заповяда на слугата да постели. След няколко минути на това място бяха постлани множество килими и черджета, между които се белееше бял и чист, с червени крайове месал. На тоя месал бяха натуряни различни яденета и пиенета: тука се намираха печени мисирки, пилета, патки и гъски, но първото място занимаваха, по моето тогавашно мнение, млиновете, тутманиците и топлите погачи... Изпроводачите бяха донесли със себе си и около две десетки доволно пъпести бъклици, които трябваше да се изцедят до капка. Захванаха да пият ракийка. Будненцето обиколи няколко пъти и гладните се заловиха за оружие.
          - Яж, мой синко, яж колкото можеш повече - говореше баба и час по час отриваше сълзите си. - Кой знае какво те чака!... Чуждите хора не приличат на своите. Дома е друго. Баща ти много пъти е търпял глад и жажда. Отсега нататък няма воче кой да ти меси тутманичец, няма кой да ти дроби попарка с кисело млехце, няма кой да ти дава сомикник... Наяж се хубаве...
          - Яж и не мъдри се - говореше моят мрачен, като Стара планина през марта, и сърдит, като селски камзамалин, дядо. - Наяж се добре, защото до Краставо село има още цели три часа. До довечера няма де да ядете.
          Разбира се, че аз - който се приготовлявах да видя нов свят, нови хора, нови места и нови села и градове - нямах вълчи апетит да изпълня волята на изпроводачите и да се наям за четири деня. Сърцето ми беше препълнено с различни усещания. След един час по белият месал, който беше успял вече да се нагълта и сам [с] червено вино и кокоша мас, се търкаляха голямо множество обглождани кости, парчета хляб и различни други останки, на които би позавидовали не само нощните коприщенски стражари, но и „черковните копачи“, които имат обичай да се наливат само с добро и с чисто вино и да търпят отчаян глад.
          Дойде време да се простиме. Дядо, със сълзи на очите, ме хвана за ръката, погледа ми в очите умилно и каза с разтреперан глас:
          - Слушай, синко! Ако ти послушаш дяда си и ако се погрижиш да изпълниш съветите ми, то след време ще да ми кажеш „сполай ти“. Не слушай баща си: той иска да направи от тебе дявол знае какво. Не учи се там ония глупости, които учеше преди две години момчетата хаджи Геровият син. Тебе не трябват - как се казваха - никакви пизики-мизики. Ти и без тия физики ще се научиш да мериш сиренето и да спрягаш воловете. Аз те съветувам да научиш различни божествени неща и да изпедепцаш турският език. Да ти кажа право, многоучените хора са като глупави добичета. Погледайте на Найдена Герова и ушийте му аба - продължаваше дядо ми полека, чегато говореше сам със себе си. - Седя в Русия толкова годин, изхарчи толкова пари, остаря под даскалската тояга, а донесе празна кошница... Ние мислехме, че той ще да сваля и звездите от небето, а излезе дявол знае какво! Написал там някаква си книга и учи светът как да спряга воловете си и как да си прави паници! Дядо ти Вълю грънчаринът не е ходил по Русията да се учи ум и разум, а неговите паничета се купуват и от панигюрци, и от клисурци. Прощавай, синко! - и из очите на тоя твърдосърдечен старец капнаха две едри сълзи, които зачудиха почти всичкото събрание, защото това събрание познаваше дяда Либена още от млади години.
          Баща ми не разделяше убежденията на дяда ми. Той ме изпроваждаше в Пловдив да се науча гръцки и да стана след време тежък търговец.
          - Ти трябва да се учиш в гръцкото училище и да научиш „турският ракам“ - говореше той. - Без „гръцките“ днес се не може! Всеки голям търговец трябва да знае гръцки.
          Майка ми разделяше убежденията на баща ми; а баба ми мислеше само за моето телесно благосъстояние и за благополучието на стомахът ми.
          - Разказват, че от пловдивската вода боли сърце - говореше тя. - Ти, синко, си купувай по-честичко бозица, а понякогаж и шербетец. Разказват още, че в тоя град има много дървени буболечки, които се наричат   т а х т а б и т и   и които хапят немилостиво.
          Тука съм длъжен да ви кажа, че в Коприщица няма дървеници.
          - Преди няколко години - продължаваше баба ми - Дейко Дрехарят отиде в Пазарджик да докара аби. Докараха ги... Дейковите деца легнали на абите и заспали. Изведнъж, приз нощта, какво да видят! Няколко стотини буболечки изскокнали из абите и захванали да ги хапят. Децата изревали. Когато Дейковата жена и Дейкова майка дошли да видят какво се е случило, то ръцете, краката и образите на децата били покрити с големи пришки. „Шарула, сипаница, жива и здрава“, викала Дейкова майка и кръстила се. А Дейковица наклала огън насред дворът и изгорила   ж и в а   и   з д р а в а   заедно с абите.
          Простихме се. Аз бях длъжен да целуна ръката на всичките изпроводачи, които бяха по-стари от мене; а тия ме целунаха по челото и по лицето. По-младите целунаха моята ръка... Изведнъж баба ми, майка ми и сестрите ми захванаха да плачат, чегато моя милост отиваше през девет моря дълбоки. Тука стоеше още едно младо и гиздаво същество, което урони за мене няколко едри сълзи и което имаше доста причини да пожелае моето возвръщание... Тия млади сълзи и до днес още са скъпи за мене, и до днес още горят сърцето ми, и до днес още тревожат мислите ми... Аз стоех твърдо и не показвах, че ми е жално да се разделя с моите ближни; но щом тия се изгубиха от пред очите ми, то сърцето ми се стисна в гърдите, в главата ми се появи всичкото мое детство и мене се искаше да обърна конят си и да се върна под покривът на моите родители. Горчивата и тежката мисъл, че е настанала вече оная минута, която обикновено се нарича „жива раздяла“ - жива раздяла с ония хора, с които съм аз живял под един покрив цели шестнайсет години, изрони из очите ми цял поток горчиви сълзи. Но ако си тръгнал да вървиш, то връщането е вече невъзможно.
          Като повървяхме малко, то стигнахме още пет души питници, които така също отиваха в Пловдив. Скоро слязохме в един дълбок дол, който се нарича Медедере; а после захванахме да се изкачваме нагоре по твърде тесен път, който води към голата възвишеност Вълк. Никога няма да заборавя моето първо преминувание през тая висока планина, която представлява част от най-величествените ветви на Балканът. Аз водех своят врани кон за поводникът по скалист, по каменист, по засеян с камъни и с белтаци и по висящ над дълбоки долове път; прескачах падналите от горната страна големи камъни или дървета; преминувах по стръмни и по измиени от дъжд места и час по час се хватах, като дива котка, за всеки храст и камъчец; най-после, със страх и с трепет във всичкото свое тяло, се спущах надоле, падах и ставах непрестанно и боях се да погледам настрана. После това аз изново сядах на седлото и вървях нататък. Разбира се, че и в тоя случай аз трябваше час по час да се навождам надоле, за да защитя лицето си от буковите и дъбовите клонове.
          Щом се изкачихме на самият връх, то чухме, че някои си разбойници се разхождат по гората, че тия преди един ден са обрали някакви си работници и че са им събули даже и цървулите от краката. И до днес още ми се мярка пред очите селският векилин, който беше дебел и огоен старец, който трепереше от страх и който почти всяка минута разгледваше чакмакът на пушката си; и до днес още ми се мярка пред очите един от нашите селяни, който се занимава с всякакви занятия, който носеше название „чифутски адвокатин“ и който и наистина имаше тясна дружба с евреите (разказваха, че евреите му плащат по един полуимпериал на денят, за да ги защищава от турското правосъдие); най-после, и до днес още помня уплашеното лице на селският бакалин, който отиваше в градът за ориз и за дървено масло. Всички трепереха от страх, освен един сиромах терзия, който отиваше в Пловдив да шие чуждо и който нямаше какво да изгуби. Ние вървяхме, но щом захващаше да шумти някой бук или някой дъб, то се събирахме накуп, обръщахме главите си към всяка една страна, разгледвахме своите пушки и пищови и кълняхме се да помагаме един другиму, ако се появи някоя опасност; но никому не дохождаше на умът, че при най-малката опасност всичките тия уверения и всичките тия клетви ще да се развеят като прах и че всеки от нас ще да иска спасение само от бързите крака на своят кон.
          Навръх планината ние се запряхме при един чучур, пинахме водица, починахме си и изново тръгнахме да вървиме напред. На това място пътят стана малко по-равен, ако той и да се пресичаше твърде често с множество паднали буки. Като повървяхме около половина час, то пред очите ни заблестяха пушките на сеймените, които стоеха пред своята варда и които очакваха разбойниците да им дойдат накраки. Вардата беше излепене с бял вар и намираше се между прелестна зеленина, следователно тя беше твърде прекрасна на вид. Тука вече моите пътни другари оживяха, развеселиха се и захванаха да се разговарят високо, чегато тяхната храброст и безстрашие са положителна истина. Великанът захвана да изпяща из устата си някакви си звуци, които приличаха на лазарска песен; а еврейският адвокатин се постара даже да пушне из своят дълги арнаутски пищов. Ние подадохме юздите на конете си на сеймените и влязохме във вардата. Началникът на сеймените, който обикновено се нарича бюлюкбашия, седеше пред огънят турски и пушеше своят криви гьопценски чубук. Тука съм длъжен да ви кажа и това, че бюлюкбашията седеше до огънят не за това, защото му е студено, а за това, че огънят е потребен и за чубукът му, и за джезвенцето му, което грее своят пъп по двайсет пътя на денят. Ние седнахме наред до бюлюкбашият. Чубуците се задимиха и очите на всичките пътници се обърнаха към жълтото джезвенце, в което бюлюкбашият прибърза да налее вода и да го втъкне в жаравата. Всеки от нас беше обязан да изпие своето кафе, ако то и да беше без захар, и да даде своят   б а к ш и ш.   Някои изпиха по цели три доволно големи чашчици. Разбира се, че в продължението на всичката тая церемония във вардата царуваше дълбоко мълчание. Когато векилинът изсърба третата чашица и когато изпуши шестата лула, то погледа важно към бюлюкбашият и рече:
          - А що, бюлюкбаши, не чуват ли се по вашите места хайдути?
          - Чуват се - отговори бюлюкбашият важно и напълни седмият чубук. - Преди три деня бяха вземали цървулите и торбите на Измаилбейовите аргати... Аз мисля, че тия се намират вече далече. Страх ги е. Тия твърде добре знаят, че по моята планина стражарите са не твърде плашливи хора. Аз зная кои са тия юнаци... Войводата им е Петко Янтахта, който е бил байрактарин на Веля Мангърът... Вие не трябва да се боите, защото тия не закачат коприщенците... Ако са обрали работниците, то са ги обрали само за това, защото им са били потребни торби и цървули. Вървете и не бойте се...
          - Не, не - извика тлъстото гърло, - ти си длъжен да ни изпроводиш, защото аз нося селски пари.
          Бюлюкбашият стана, облече своят тефтичев контош, който имаше червена яка и червени ръкави, взема пушката си и с пет души сеймени тръгна пред нас пеши.
          Тука съм длъжен да кажа няколко думи за едно от многочислените суеверия, които препятствуват почти на всичките народи да вървят напред и да погледнат със здрави очи на окръжающата си действителност. Когато ние дойдохме до едно кладенче, над което беше израсла една висока и кичеста върба, то бюлюкбашият откъсна от своята дреха едно малко парченце и окачи го на дървото. Същото направи един от сеймените и един от моите пътни другари. А знаете ли защо се прави всичко това? - Да ви не хваща или да ви остави треската. Подобно верование съществува по всичкият Балкански полуостров. Тука сме длъжни да кажеме, че това верование е славянско и че мохамеданците са го усвоили така също, както са тия усвоили и множество други християнски или племенни обреди и обичаи, които принадлежат на поробените племена. Пътниците твърде често намират по пътят такива източници, над които дърветата са покрити с различни дрипелчета и с червени или бели нишки. Ако вие да би попитали някого каква причина накарва пътниците да късат своите дрехи и да везат различни дрипелчета по гореказаните дървета, то той би ви отговорил така: „Който се бои да го не хваща и който иска да го остави треската, той трябва да даде курбан на самодивите, които живеят в планинските клазенчета.“ Освен това самодивите в подобни случаи не закачат ноще пътниците и довзоляват им да извършават своето естествено пътешествие безопасно. Българите говорят, че планинските самодиви, които живеят под корените на ония дървета, при които се намират източници, са твърде сърдити същества. Тия биват най-опасни за младите ергени, за младоженците и за момите. Горската самодива, македонската юда-самовила и сръбската „горска вила“ са съвършено тъждествени. Но да оставиме тия филологически разсъждения за други път.
          Нашите сеймени, или както ги наричат нашите българи, нашите вардари бяха, освен бюлюкбашият, помаци. Помаците не са нищо друго освен потурчени българи.
          Ето защо говори покойни В. Априлов за тия сиромаси: „По Пловдивската епархия, по Румелия и по Македония живеят множество българи, които изповядат мохамеданско изповедание. Числото на тия потурченяци и около 50 хиляди души и от двата пола. Тия имат свои джамии, сюблудават правилата на коранът с всичките негови ситнежи (?), говорят в своите семейни кръгове, както и с другите българи, български, а с гърците и турците - турски (?). Собствените им имена са така същу турски. Във войните с русите тия се сражаваха с голям ентусиазъм и рядко се попадаха в плен. Времето на тяхното потурчвание и до днес още помнят старите гърци и българи. Причината, която е накарала тия хора да станат мохамеданци, според както разказват, са били митрополитите и архиереите, които - като са купували в Цариград своите места доволно скъпо - са доводили със себе си голямо множество користолюбци, нападали са, като горски зверове, на своето стадо и старали са се да му отнемат и последното дукато. Трябва да кажа и тома, че в онова време митрополитите имаха такава също власт и такива също достойнства, каквито имаха и трибунчужните паши, следователно тия имаха право да добиват своите доходи насила, т. е. тия затваряха в темниците и отнимаха и последното имане на бедният българин. Всичкото това беше довело българите до последната крайност. За да облекчат своята участ, мнозина се решили да приемат мохамеданство. Тогава вече гръцките епископи, за да не видят нови последователи на даденият пример, станали малко по-умерени в своите требования при събиранията на данъците.“⁵
          Покойни Х. Даскалов говори⁶, че В. Априлов е изказал своето мнение за гръцките злодейства в онова време, когато българите са се старали още да покриват недостатъците на своето духовенство. Това е вярно. Тука сме принудени да направиме покойному В. Априлову следующите две забележки. Първо, числото на помаците е не 50, а 500 хиляди. С помаци са населени: част от Ловешкият окръг, доспатските бърдовити места (по-големите части от Неврокопската и Сереската епархии), част от Дебърската епархия и пр., и пр. Второ, помаците и до днес знаят турски, следователно коранът и до тая минута остава за тях мъртва буква.
          Но да продължиме своят разказ.
          Най-главните занятия на помаците се заключават в скотовъдството. Освен това, тия имат голяма наклонност да бъдат стражари или сеймени по беклеметата, т. е. да живеят по горите свободно.
          Множество факти ни доказват, че помаците са приняли мохамеданската вяра не твърде отдавна. Така например, тия са съхранили множество стари християнски обреди и обичаи: тия и до днес още са съхранили множество християнски прякори; най-после, тия уважават множество християнски светии и молят им се за „здравие и за спасение“. Ние срещаме между помаците прякори Панчо-оглу, Недялко-оглу (Панчов син, Недялков син), Вътан, Върбан и пр. В Ловешкият окръг се намира село Лувит, в което старите помакини ходят по гробищата и палят на умрелите восчени свещи, както то бива и у християните. Ако майката изгуби своят син или своята дъщеря и ако жената изгуби своят мъж, то тия ходят в българските черкови и говорят: „Къщата ни има мъртвец... Дайте ни за двайсет пари восчени свещи да му запалиме на гробът задушница.“ Освен това, помаците празнуват някои християнски и славянски (езически) празници, като например Св. Георги, Св. Димитър, Св. Никола, Св. Влас, горешниците, вълчите празници, мишите празници и пр. С една дума, турският рамазан и байрам и някои християнски пости и празници имат за помаците еднакво значение. У нас служеха в различни времена двама помаци, които се отказваха да ядат през велики пости блажно (мръсно). Името на единът помак беше Измаил Дурко, а на другият Сульо Сиракът. Когато баща ми през велики пости казваше на Дурка да си опече или да си свари (като турчин) нещо блажно, то покамът отговаряше така:
          - Ако да не би било грехота да се яде през това време мръсно, то би трябвало да ядете и вие сами. Аз не мога да бъда по-умен от вас.
          Един ден, като сега помня, уйка ми попита Дурка:
          - Дурко, аз искам да зная каква си ти вяра - турчин (мохамеданин) ли си, или си българин (християнин)?
          - И аз сам не зная, нас наричат помаци и потурмаци, а бащите ни бяха   к а у р и⁷ - отговори Дурко и поусмихна се.
          В продължението на нашето пътувание помаците пееха, без да престанат нито една минута, български песни. В монотонният, в печалният и в тъжният техен напев се отражава напълно и нещостното тяхно положение, и душа измъчена от груби суеверия, и сърце наранено от множество исторически произшествия, а понякогаж и сатира против своето незавидно положение. Разгледайте с особено внимание следующата песен:

Книга пише Панчо-олу,
та я праща садразаму:
„Много здраве, садразаме,
да си стягаш топузите,
топузите, талимите,
че си имам силна войска
все помаци, потурмаци,
баничари, кокошари,
дека майка не слушали,
а па баща посичали;
все помаци, все хлапаци -
пушките им без кремици...“

          В друга една песен се говори, че някой си Муса срещнал две помакини и попитал ги какви са и отде идат, а тия му отговарят:

Ако питаш, лудо младо, право да ти кажем,
ние не сме бели були, ни черни каураки -
баща ни е каурски поп, брат ни е низамин...

          Любопитно би било да се запише тая песен цяла и да се напечата в някой сборник, дорде европейската цивилизация и турският прогрес не са пуснали още своят разрушителен порой и между помаците. Но както и да е, а съдържанието на помашките песни е разнообразно: тия пеят за своето прошедше, за своите народни юнаци, за своите войни с турците, за убийствата, които са извършили тия сами, и за много други трагически произшествия. Тука сме длъжни да кажеме и това, че помаците имат много по-силна ненавист към турците, нежели към каурите. Из следующата песен всеки може да се увери, че нашето заключение има своя правдоподобност. Песента на известният бунтовник Пачно-оглу против турското правителство, която се пее само от помаците, характеризира твърде ясно даже и днешните убеждения на потурченяците:

Книга пише юнак Панчо-олу,
та я праща брату, побратиму,
байрактару Нану българину:
„Много здраве, Нано, българине,
я събери български юнаци,
бързи момци до десет хиляда,
па да дойдеш във Ловеча града,
да помогнеш брату Панчо-олу,
че си иде на мен садразама -
води турци, води еничери,
па низами и табор читаци.
Иска мене садразам да хване,
да ме веже като вакло агне,
да ме води във Ловеча града,
по ловешки улици широки,
да ме беси на сухата върба,
като куче от кучка родено.“
Книга чете Нано българина,
книга чете, дребни сълзи рони,
па събира все отбор юнаци,
които са под бука порасли.
Събрал Нано гиздави юнаци,
посъбрал ги до десет хиляда,
па прибързал да помогне брату!
Срещнали се турци с помаците,
с помаците, още с българите
турци режат, а помаци колят...
Зачервили ниви и ливади,
кърви текат - вода от планина,
а лешове - как снопи на нива!
Провикна се юнак Панчо-олу:
„Чуй ти мене, царски садразамо,
аз съм помак, юнашко коляно -
не съм роден от бяла туркиня,
не съм повит в кадифе, в коприна,
не съм хранен ни мазно, ни сладко;

мене роди млада помакиня,
повила ме във букова шумка,
растила ме под бука зелена,
хранила ме с кукурузно брашно,
учила ме с турците да бия...“
Махна с сабля и отсече глава,
турска глава, глава садразамска.

          Помашките лирически песни са така също прекрасни от всяка една страна. В тях се възпява красотата на полетата и на планините, на горите и на растенията, на хората и на животните, на добродетелта и на пороците и т. н. Но най-забележителното е това, че езикът на ловешките помаци е чист - без турски думи и без турска конструкция, - звучен и съхранил е повече своите старобългарски форми, нежели езикът на православните българи. Аз не говоря вече за това, че в езикът на помаците се не срещат гръцки думи или гръцко влияние, които са внесени от така нареченото гръцко образование между православният български народ.

          3.   Краставо село

          После два часа ние слязоме от планината и тръгнахме по една доволно живописна равнина, която беше обрасла с разнообразна растителност. Природата на тая долина е съвсем отличителна от планиската. Окото ви не среща вече ни столетни дъбове, ни гиздави чупли (каваци), ни прави и високи букове, но в това също време пред вази се изправят грамадни орехи, крушови гори, киселици, дренки, трънки, сливи, шипки и различни други плодородни дървета.
          Полетата са засеяни, земята е производителна, добитъкът е едър и отгоен. А хората? - Хората са достойни за оплакване! Истина казват икономистите, че бедността на земята е най-главният източник на енергията и промишлеността.
          Като повървяхме ощо половина час, то се запряхме пред вратата на краставоселската гостинница или, да кажеме с наши думи, пред краставоселската кръчма, дето трябваше да пренощуваме. Зади кръчмата се намираше село Краставо, но ние не бяхме в състояние да го видиме, защото това село беше обрасло от всяка една страна с дървета и защото къщята му бяха разпръснати на доволно голямо разстояние една от друга. През малките прозорчета на кръчмата блестеше огън, а вътре се чуеха различни гласове. Ние имахме наджеда да намериме в тая кръчма нещо за вечеря; а да повечеряме беше вече време, особено после гореописаното тежко пътувание. Като чуха тупкането на конете ни, то стопанинът, стопанката и две момченца, с големи овчи шапки и по една ризица, изскокнаха из кръчмата, посрещнаха ни, вземаха ни конете и захванаха да ги стоварят, без да обърнат на нас ни най-малкото внимание. Тия добри хора ни не казаха даже обикновеното приветствие „добре дошли“. Тая грубост се обяснява съвсем просто. В Турция, почти по всичките ханове и керван-сараи, пътниците плащат не за своята собствена персона, т. е. не за своето спане, а за храната на конете си. Разказват, че в последните десет години се е изменил и тоя обичай.
          Тука съм длъжен да ви кажа и това, че в ония села, които лежат настрана от главните пътьове, в онова време съществуваше и такъв обичай, който представляваше в пълен смисъл старовременното славянско гостоприемство. Стопанинът на оная къща, даже и най сиромахът, в която сте вие дошли да пренощувате, не само че не вземаше от вас пари за преспиване, но още в неделя и по празниците гощаваше и конниците, и пешеходите с обед и с вечеря. На пътникът се дозволяваше само да плати за виното, ако само той пожелае да пине повечко. Аз мисля, че тоя обичай и до днес още се е съхранил в софийските, в пиротските, в трънските, в берковските, в кюстендилските, в брезникските и в самоковските села. При всичкото това, пътниците твърде често се намират в незавидно положение, т. е. тия твърде често се боят да не умрат по твърде естествена причина... Стопаните са оголели до най-последната степен.
          Ние влязохме в една стая, дето бяха внесени и нашите принадлежности. Тая четириъгълна стая беше накитена с доволно скъпоценна мобел и представляваше спокойствие от всяка една страна. В левия ъгъл близо до вратата се намираха две големи черно-сиви стовни с вода; в десния ъгъл срещу вратата лежеше малко теленце, а над него, на полицата, се бяха успокоили две кокошки и една мисирка; посред стаята лежеше един бял козел и преживяше важно и сериозно като пловдивски чарбаджия своята жвачка; на една от стените висеше вързаница червен лук; а на поличката над оджакът гукаха два гълъба... Ето каква беше българската кръчма, която славянските племена наричат гостинница на народът, т. е. която се счита за единствено утешение на полуубиеният роб. След няколко минути стопаните на кръчмата се постараха да преселят рогатите и хвъркатите жилци на гореописанита стая в друг   п о к о й   и да пометат, а ние се постарахме да постелеме своите килимчета и да наредиме наместо възглавници своите дисаги.
          Когато нашите постели бяха готови, то ние отидохме в   о б щ и я т   п а р а д е н   с а л о н   да потърсиме ядене. Тука беше всичко - и кофетария, и ахчийница, и бакалница, и кръчма, и моден магазин. На огнището, което е издълбано посред кръчмата и което е обградено с камъни, горят дърва и освещават салонът; а димът преминува през една дупка, която е пробиена посред таванът. През денят тая стая се освещава и е от едно малко прозорче, а другите две се затъкат обикновено с различни дрипели и с един стар контош, защото вятърът има обичай да безпокои димът, а димът гостите. Разбира се, че човеческите усилия не всякога са в състояние да победят природата и нейните чудни закони. Димът като непослушно дете не желае да върви из определеният път и виси като облак над човеческите глави съвсем безцеремонно. Нека говори кой що ще, а аз ще да кажа, че в продължението на последните пет столетия против българското търпение е захванала да се въоръжава и въглената кислота. Освен огънят, в кръчмата се намираха още три бурилчета с вино и няколко големи стъкла с ракия; от едната страна по стената бяха направени полички със сандъчета, в които се намираше ориз, фасул, боб, лук и различни други овощни плоди, а под тях зяваше каче катран; по противоположната стена бяха наокачени въжа, юлари, камшици, ривци бабня, червени чушки, чеснов лук и пр.; а около огънят, на малки и ниски троекраки столчета, седяха няколко души селяни с оканиците в ръка, между които мигаше селският свещник със своите стари очи и гладеше своята като сняг бяла и дълга брада.
          Действителността ни доказа, че в кръчмата няма нищо за ядене, т. е. че в нея няма нищо сварено. Когато селският векилин видя това нещастие, т. е. когато той видя, че добрите стопани на кръчмата не са се погрижили за нашите гладни „чрева“, то засука ръкавите си и приготви се да готви.
          - Ей, другари, искате ли да направите с мене сбирщина? - викаше той и въртеше в ръката си ахчийският нож. - Аз ви съветувам да се не отказвате. Яденето ще да бъде „гълтай и не бой се“. И който яде, пишман ще да стане, и който не яде, пишман ще да стане.
          А знаете ли що е това   с б и р щ и н а?   Под тая дума коприщенци, клисурци и панигюрци подразуменяват доволно хитро сплетено комуническо право. Селският вакалин желаеше да готви общо ядене и да раздели разноските му между желающите да се нахранят. Но тия сбирщини биват и другояче. Всеки си купува по едно парче месо, везва на него ботуш и пуща го в общия котел. Когато яденето бъде готово, то всеки изважда своето месо, а чорбата бива обща. Лъжиците, с които се сърба чорбата, трябва да бъдат еднакви; а за да не изяде някой лишна хапка, един от комунистите тропка лъжицата си о трапезата. С една дума, това ядене прилича на солдатското учение; един, два, три - лъжицата из устата. Тоя комунистически обичай е накарал другите българи да наричат коприщените, панагюрците и клисурците вариклечковци или клинковци. Аз мисля, че би било много по-правилно, ако човечеството да би ги нарекло   р о б у ш а р и.   Но само коприщенците, панигюрците и клисурците ли заслужават това название? - Аз мисля противното. Ако искате да говориме право, то робушарството е общ български характер. Сопотенците, карловците, габровците, котленците и пр. са близначета с клисурците. Разказват, че седем души сопотенци яли три деня една чушка (пиперка) и пак не могли да я изядат; а джуките (калоферци), които богатеят по Цариград, си заклали на Гергьовден агне арфене и послаждали го до Св. Никола, т. е. тия туряли на трепазата един огложден кокал от освещеното агне, гледали го, тъпкали се със сух хляб и мислили за Гергьовден. Но да оставиме шегата настрана. Там, дето трябва да се употреби ум и знание, българинът пуща в ход пестенето. Случва се и така, щото готвачът да не плаща нищо, следователно и у българите, както и у великата европейска нация, трудът и времето са готови пари. Но както и да е, а всичките мои пътни другари приняха предложението на векилинът, освен европейският адвокатин. Тоя господин извади из дисагите си едно парче хляб, едни похлупци с бито овчо сирене и една глава лук, поиска от кръчмаринът за десет пари вино и седна да се наслаждава от своята трапеза.
          Аз излязох из ханът и тръгнах да ходя по селото. Аз видях пред очите си голяма бедност и невнимание. Подобно невнимание се среща само у ония хора, които се намират в отчаяние и които не мислят за своето бъдеще. Всичкото това ме зачуди твърде много. Аз знаех твърде добре, че селяните в Пловдивският окръг се ползуват от своята плодородна земя и живеят щастливо.
          Аз се намирах вече зади Стара планина, т. е. в Тракия, дето селата и градовете се отличават с чистота, а жителите им - с богатство, и дето изобилието се усеща и в простите, но здравите техни дрехи домашна работа, и във всичкото стопанство на домашният живот, и в изобилието на добитъкът и на земледелческите оръдия, и в красотата и здравието на хората. Българите в Пловдивският окръг са земледелчески и отчасти пастушески народ; а богаствата им се състоят най-повече в житата и отчасти в кравите и в овцете. Аз мога да кажа утвърдително, че селянинът из тия местности е много по-развит, много по-жив и много по-народолюбив от българите в Дунавска България и от полуживите македонски сиромаси. Ако тия и да биват твърде често невнимателни и сурови към чужденците, т. е. към турците и гърците, то помежду тях съществува тясно братство и съзнателна любов. Борбите с пловдивските гръкомани са развили достатъчно тяхното самосъзнание, а злодействата на бейовете са ги научили да живеят дружно и да помагат един другиму. В това също време тия полски работници са мирни, добросърдечни и кротки. Жистокостта, юначеството и непокорността, които са свойствени на планиските жители и които са необходими при сегашното положение на турската империя, са съвършено чужди на тия полски работници.
          Краставо е единственото бедно село. Причината на краставоселската бедност, по думите на селският свещеник, се заключава в следующето.
          В Пловдив е живял преди време някой си Вълко, който се е наричал Големи, за отличие от друг един Вълко, който се е наричал Малки. Тия две лица, заедно със Стояна Чалъкова, са се ползували с голяма известност между българите по много причини. И тримата са били родом из Коприщица и занимали са се с бегликчилък. Ние знаеме, че бегликчиите и интизамджиите и до днешният ден глобят народът съвсем безсъвестно и без никакво милосърдие. Помислете си сега какво е било в ония тъмни времена, когато всеки един паша е бил самодържавен деспот, когато правителствените чиновници са управляли империята произволно и когато всеки влиятелен човек е сабличал раята систематически. Старите бегликчии са били така също самодържавни деспоти, защото са делили награбените богаства с всесилните паши и защото са имали царски ферман да злоупотребляват своята власт и да обогатяват върховните управители на държавата и с най-крайните средства. По законът бегликчият е бил длъжен да взема само по 10 %, но това правило е имало почти всякога изключения. Аз имам достатъчно факти да докажа, че бегликчиите много пъти са вземали даже и по 20 %. Всичкото това е зависело най-много от пашите. Една година в Пиротската кааза бяха убиени от селяните няколко души бегликчии само за това, защото тия сиромаси не могли да намерят защита нито в градът, нито в Цариград. Тия злодейства са били най-главната причина да падне скотовъдството и да осиромашеят ония селяни, които са се занимавали с това занятие. Всекиму е вече известно, че Коприщица, Панагюрище, Котел и др. са неплодородни и планински места и че жителите им се занимават изключително със скотовъдство. Преди 30 години в Коприщица са съществували триесет бачила (едно бачило има около 3000 овце заедно с агнетата и със звизките), а сега са останали само три. Разбира се, че от богаството на правителството. Но в Турция се не грижат за тия маловажни дела.
          Големи Вълко е бил богат и силен човек и както се види, спечелил е своите богаства и с правда, и с неправда. Когато бегликчилъкът му напълнил сандъците, то Вълко се преселил из Коприщица в Пловдив и станал мемлекет-чорбаджисъ̀, т. е. защитник на християните и покровител на ограбените и оголелите. В това време той, отчасти с пари, отчасти с помощта на всемогъщият бегликчийски ферман, а отчасти със съдействието на местните паши и бейове, завладял почти половината от земите на краставоселците, изградил в Краставо село чифлик, захванал да накарва селяните да му работят ангария и станал важен спахия. От онова време народът в Краставо село осиромашял, пропил се и бил принуден да работи на богатия чорбаджия почти безплатно. Юрий Венелин и В. Априлов говорят⁸, че гореказаните три лица са съдействували твърде много на българското възрождение и образование и че са принесли на българският народ голяма полза. Аз не разделям убежденията на знаменитите писатели. Освен Стояна Чалъкова, ни един от старите бегликчии не е работил със самосъзнание и с истинно доброжелание на своята народност. Ако Вълко (Големият) е изградил в Краставо село черкова, то я е изградил не като българин и не като народолюбец, а като добър християнин и като грешна душа. Освен това пловдивските чорбаджии са вземали от владиците систематически данък и старали са се да обогатят жътвите им и доходите им. Аз смело мога да кажа, че до учителствуванието на г-на Найдена Герова в Пловдив (до 1831 г.), ни един от тогавашните пловдивски граждани не е имал самосъзнание и нелицемерна любов към своето национално отличие.
          - Ние сме православни християни - говореха в онова време не само пловдивските полуогърчени коприщенци, но и карловските чорбаджии.
          - Но в това също време вие сте и българи - им говореха появшите се после Герова патриоти.
          - А нима това не е все едно?... Да бъде човек грък е много по-добре, нежели българин. Всяки трябва да знае гръцки - отговаряха тия.
          Някои от синовете на старите бегликчии, на които бащите са имали средства да им дадат прилично образование, се съединиха с Герова и въоръжиха се против гръкоманите, които се стараеха с всичките си сили да удушат българското движение и да спасят своите каици от широкият и яростният океан. Истина е, че българо-гръцката борба се беше захванала още в 1848 година, но до Севастополската война тя имаше само филологически характер. Цукалата и неговите почитатели доказваха, че господ е бил грък и че Ева е говорила с Адама гръцки, следователно всеки един човек е длъжен да изучи тоя език и да угоди на своят създател; а г. Геров, покойният А. Чалъков (син на Малки Вълка), д-р Чомаков, г. Г. Стоянович и др. им доказваха, че ако българските души се решат някога да се явят пред невежественият гръцки господ, който не знае езиците на своите създания, то ще да поведат със себе си някой пловдивски гръкоманин за драгоманин. Ако ви се попадне в ръцете „Цариградский вестник“ от 1851 до 1856 година, то прочетете с особено внимание пловдивските дописки.
          Но да оставиме за време това и да продължиме своят разказ.
          После смъртта на Големи Вълко синовете му и унуките му, както то бива по всичкият свят, захванали да продават нивите си и ливадите си на селяните, но краставоселчени привикнали вече да не работят, да пиянствувават и да спят гладни.
          - Вярваш ли ми, господине - говореше старият поп, - че селяните в последните двайсет години са се развалили дотолкова, щото са заборавили и бога, и душите си. Ни един не смее да влезе в черковата. Аз ги накарвам да се молят богу с помощта на сеймените... Ти ги караш от едната страна, а тия бягат от другата и крият се в кръчмата.
          Попът имаше пълно право. Неговият нос беше дотолкова червен, щото из всеки негов почти канал би изтекла по една бурилка вино. Види се, че и той се е молил богу много често.
          На северозападната страна от Краставо село лежи турското село Османово, а още по̀ на север, в едно дълбоко дере, селото Стрелча. Населението на Стелча е размешано. Тука съм длъжен да ви кажа и това, че Османово прилича на циганско село, ако жителите му и да се наричат аги и ако жените им и да крият своите груби и чумави красоти от мъжкият пол. Турските села въобще се отличават със своите овощни градини и със своите бели комини, а село Османово се грижи само за благосъстоянието на чуждите кокошки и за охраната на чуждите волове. Почти всичките жители на това село са   к о к о ш а р и,   т. е. крадци, конекрадци или прости разбойници.

          4.   Седенки и тлаки

          Из гъстата зеленина, в която плуваше селото, се чуеха млади гласове, които пееха една от многочислените български полуплачевни песни. По улицата вървеше една стара баба и носеше две големи кратуни. Из всичко се видеше, че тя отива на вода.
          - Бабо, де пеят? - попитах аз.
          - Тука, близо, мой синко! - каза ми тя и посочи ми с носът си към възток. - Момичетата и момчетата са се събрали на   п о м а г а л о   и пият си. - Бабичката остави тиквите, погледа ме с любопитство, почеса си тилът и посочи ми с пръст към онова място, откъм което се чуеха гласовете.
          Тука съм длъжен да ви кажа, че помагало се нарича оная тлака, която се събира при лющенето на царевиците.
          Седенките биват разнообразни. Тия зависят твърде много от местността и от характерът на народонаселението. Тоя стари народни обичай отдавна вече е изгубил своят старовременни характер в големите села и по градовете и съхранил се е само в малките селца, а особено у шопите. Когато настане есен, т. е. когато българите съберат своите храни и когато оберат лозята, то захващат да свикват седенки. Преди да захване да се смръква, онзи стопанин или оная стопанка, които желаят да си съберат седянка, изпровождат своята дъщеря да повика всичките млади и зелени същества, моми и невести, роднини и приятелки, да заповядат на   с е д я н к а т а.   Всяко момиче и всяка млада жена донасят със себе си каква-годи работа, т. е. едни носят шиене, други предене, а трети плетене. Стопанката ги гощава с вечеря и тия сядат да седянкват. Всяко момиче работи своята работа и старае се да превари своята съседка. В това време се пеят различни песни и разказват се всякакви приказници. Когато захване да се разсъмва, то по-старите жени разгледват работата на момичетата и хвалят майсторките. После това момичетата стават, вземат един медник, наклаждат огън насред дворът и варят качамак (преложник). В продължението на седянката стопанката дава няколко пъти на момичетата ту овощи, ту варени царевици, ту други различни неща за ядене.
          Такива са седенките в ония села, които се намират в така наречената българска страна Тракия, дето народният живот е имал силна борба с гръцката цивилизация и дето множество славянски обичаи са изменили окончателно своите форми.
          Седянката е съхранила своето първобитно значение само у Македония и у шопите, дето са оцелели и множество други старобългарски обреди. В тия крайове седенките биват есенно време и седенкарките се събират на дворът, под откритото небе. Ако селото е много малко, то жителите му се събират на една седянка. Въобразете си, че на някоя полянка, под чистото и ясното небе, гори голям огън, че около тоя огън седят около петдесет миловидни главици, накитени с попадийки, с божо дръвце и с всякакви други цветя. Момичетата дохождат облечени в най-новите свои дрехи и биват натруфени като на сватба. На тия седенки дохождат и млади жени. Щом момичетата захвана да пеят, то момчетата (ергенчетата) се събират заедно - колкото ги има в селото - и отиват на седянката. Момчетата така също са облечени в най-новите свои дрехи: черни агнешки шапки, червени пояси, бели беневреци, черни долами с червени гайтанчета и шарена с многочислени кенета риза... В поясите им са втъкани габровски ножове с червени ножници и с бели дръжки и миризливи китки, везани с червени вълнени нишчици. Такива също китки са втъкнати и под шапките на челата им. Ако селото е голямо, то седенките стават на няколко места и момчетата се разделят на няколко дружини. Пред всяка дружина върви по един свирец и свири или с кавал, или с гайда. По някои места в Западна България половината от момчетата свирят, а другите вървят след тях и пеят. Когато момчетата дойдат на седянката, то сядат между момичетата мълчешката и молят им се да попеят. По някои места, според както говори Раковски, момичетата стават тутакси, щом се покажат момчетата, посрещат ги и не сядат дотогава, дорде тия им не кажат: „Седнете, момиченца, и починете си.“ После това момчетата сядат около огънят и съставляват такъв също полукръг на противоположната страна.⁹
          Горят силни и светли огньове; момичетата седят, работят и пеят весели песни; всяко живо същество се старае да покаже на момчетата своето изкуство и своята бързина и пъргавост; а момчетата си огледват невяста, ако не са я огледали още от детинството си. С една дума, бабите имат пълно право, когато говорят, че любовта се захваща на кладенците, а венчава се на седенките. Тутакси после седенките се захващат и сватбите.
          Но на седенките се случват и други произшествия.
          Онзи ергенин, комуто не дават това или онова момиче, събира своите приятели, дохожда на седянката и решава се да открадне своето „първо либе“. Когато бъде подаден известният знак, то момичето става и скрива се в тъмнината, а младоженецът и деверите дохождат при него и тичат при попът. Ако момчето е из друго село, то приятелите му, а особено назначените вече девери на младоженците, чакат близо на приготвените вече коне и потаят се. Момчето води своята бъдеща невяста при тях, дава я на деверът, а сам се връща на седянката, за да не възбуди подозрение, акто всичкото събрание и да знае вече, че се е случило това нещастие или, да кажеме по-вярно, това щастие. Разбира се, че никой и не мисли да разваля щастието на младите, освен бабичките, които не могат да търпят младото, зеленото и живото. Момичетата и момчетата продължават своите песни, чегато нищо не се е случило или чегато нищо не знаят. Разбира се, че ако родителите на момичето са се решили твърдо да не дават своето дете на Петра или на Ивана, то братята и роднините на побягналата произвождат такива нападения, щото мнозина от сватовете остават без зъби, без очи, без крака, даже и без живот. Подобни кървави сватби стават най-много в Македония, а особено в Дебърският окръг. Но за тия неща аз мисля да поговоря на друго място. Когато захване да се разсъмва, то момичетата и момчетата стават, хващат се за ръцете и захващат да играят хоро; а свирците свирят дотолкова оживително и дотолкова бързо, щото и най-силните момчета раззинват устата си. Раковски говори, че всяко момче взема своята залюбена за ръката и играе с нея отделно различни народни игри.¹⁰ Аз не вярвам това. Когато младите сърца се наиграят, то момичетата захващат да пеят:

Побягнала Рада
през гора зелена,
през поле широко,
във чужди дворове.

          Ако са откраднати две моми, то момичетата изпяват по две песни, а ако са откраднати три, то три песни и т. н. После това тия се обръщат към момчетата и питат ги:
          - А де е Здравка?
          - Не знаем - отговарят момчетата. - Види се, че е отишла с Пенча   д а   п е я т   п р ъ с т е н и.  
          После тоя отговор на седянката произхожда шумотевица, гълчотевица и различни разкази за побягналите момичета и момичетата им пеят различни песни:

Загукал ми е бял гълъб
над Стоянови дворове,
то не ми било бял гълъб,
най ми било бял Стоян
със бяла Рада Попова...

          Когато се изпеят и тия песни, то всеки отива дома си. Но преди да се свърши седянката, момичетата дават своите китки на момчетата, а момчетата - на момичетата. Архимандрит Софроний (из манастирът „Св. Петка“ близо до Пловдив) ми разказваше, че по доспатските села момчетата хвъргат своите китки в някоя бистра река. Раковски говори, че момчетата не дават на момичетата своите китки.¹¹ В големите села момчетата не остават само на едно място и с песни и със свирки, както ви казах вече по-горе, ходят от седянка на седянка, даже и из село в село, огледват си момичета и когато захване вече да се разсъмва, всеки отива да вземе сестра си или роднината си и да я заведе дома.
          Зимните седенки се събират по къщията, но тия биват не така вече многочислени. На тия седенки се пеят различни игри. Освен това на тия седенки всяко едно момиче се старае да изработи повече и да се похвали със своето изкуство. Седенки биват почти у всичките славянски племена, ако и да се отличават в някои частности от българските.
          Тлака, помагало и талакило (у шопите) прилича на седянка. Единственото изключение се състои в това, че на тлаката момичетата работят не за себе си, а за стопанката на оная къща, в която се събира тлаката. Русите наричат тия събрания   о с е н н я   с у п р я д н ь   (∃т. сбор., V, 80), защото на тях момичетата само предат. Тлаките биват най-много есенно време, през денят на малките празници, и захващат се утринта рано. Момичетата обикновено се събират на дворът под някое дърво и сядат на постланите на земята черги и др. т. Раковски говори, че тлаката бива зимно време и че момичетата се събират нощно време по къщята. Аз мисля, че Раковски е направил погрешка. Описаната от него тлака е седянка, а седянката - тлака. Който желае да си събере тлака, той още преди един ден изпровожда своята дъщеря или своята млада снаха да повика съседите си и роднините си на тлака. Тлаката се свиква най-много от ония домакини, които имат годена дъщеря или които приготовляват прикя на момичетата си. За такова свещено дело ни едно момиче се не отказва да поработи и да направи благодеяние. Момичето, което ходи из къща в къща да вика своите посестрими, се облача в най-хубавите свои дрехи, накитва се с всякакви цветя и носи в ръката си китка. Когато влезе в някоя къща, то казва „добър ден“ и стои чинно.
          - Защо си дошла, моме? - пита стопанката.
          - Дошла съм да повикам вашите помагачки на помагало - отговаря момичето.
          „Всяка една девица счита за своя свещена длъжност да дойде на която и да е тлака, ако тая тлака да би се събрала и в най-сиромашката къща“, говори Г. Раковски в своят   П о к а з а л е ц.   Когато дворът се напълни с млади и гиздави младочки, то стопанката на тлаката им дава да похапнат малко и раздава им къдели и вретена. На жените и на бабичките дават да мотаят или да сучат цеви. Когато момичетата захванат да работят, то пеят различни песни и дворът се напълва с веселие и крехък смях. На някои тлаки дохождат и момчета. Така бива в ония случаи, когато белят царевиците или когато тлаката се свиква не от страната на годеното момиче, а от страната на неговите родители. В тия тлаки принимават участие и момчетата. Най-напред захващат да пеят момите, а момчетата мълчат и слушат; а когато първите свършат своята песен, то се обръщат към момчетата и молят им се да посвирят и да им попеят. Тогава момчетата вземат своите кавали и едни от тях свирят, а другите пеят. Всичкото това се продължава самата вечер. В продължението на денят момчетата и момичетата оставят няколко пъти своята работа, хватат се за ръцете и скачат; а стопанката или дъщеря й стои пред хорото и гощава младежите с вино. Вечерта веселите работници сядат да ядат и веселят се до полунощ. Стопаните турят пред тях цял котел с вино и шетат им в продължението на всичката вечер. После вечерята момичетата и момчетата се хващат изново да играят, а стопанката изнася решето с дреб (със ситна вълна) и няколко вретена и донася ги пред момчетата. Момчетата вземат по малко дреб и по едно вретено и всеки от тях ги дава на онова момиче, което е огледано от него. Ни едно момиче не смее да се откаже да вземе предлагаемото вретено, защото се бои да не оскърби ергенчето и да не заслужи презрение от другарките си. Девиците вземат вретената, напридат по няколко нишки и дават ги изново на момчетата, а тия ги разгледват с особено внимание и подават ги на стопанката. Тогава момичетата захващат да припяват оногова, комуто се дава вретеното. Ето една от тия припевки:

„Кърши, Тодоро, люлякът,
прави, Тодоро, мостове,
че ще да мине, Тодорке,
гиздав цар, бяла царица!“
Не минал ми е гиздав цар,
нито пък бяла царица,
а минал Стоян и Рада
и техни млади девери.

          Тая песен свидетелствува, че Стоян е дал своето вретено на Рада, следователно, Рада трябва да се омъжи за Стояна. Всекиму от присъствующите се пее по една песен. Когато бъде изпеяна песента на оная девойка, на която е редът, то другите момчета и момичета се приближават до тях и поздравяват ги. Щом се свършат припевките, то момчетата и момичетата си меняват китките, както бива и на седенките, и тлаката се свършва. Ако момичетата са по-малко или момчетата от момичетата, то, за да бъде симетрия, някои от момчетата биват припеваеми с   п о д е в к и т е,   т. е. с вторите сестри, които, ако и да участвуват на тлаките, не принимават участие във всичките житейски обреди. На подевката е запретено даже и да вие китки до онова време, дорде нейната сестра е девица.
          Тука съм длъжен да кажа, че в България е голяма рядкост да се омъжи по-напред малката сестра, а после голямата. Ако някой ергенин така също се реши да прежени брата си, то неговият постъпък се осъжда твърде строго от общественото мнение. В някои места, а особено в Тетовският и Дебърският окръг, ако някой ергенин или някоя мома се решат да нарушат старославянските обществени обичаи, то кумът и попът се отказват да ги венчаят, а защитниците на старовремските обреди произвождат даже и кръвопролитие. Множество младоженци са били убиени под брачният венец. В Сереският окръг тия „безнравствени“ хора се изганят от селото.
          Когато се свърши и последното хоро, то момчетата и момичетата се отправят по къщята си.
          На седенките и на тлаките се разказват така също и различни приказници, но тая обязаност вземат на себе си бабичките или по-старите жени.
          В някои местности между тлаката и помагалото съществува голямо различие. На помагалата се повече работи, а на тлаките и седенките първото място се дава на веселието. Седенките имат голямо сходство с украинските (малоруските)   в е ч е р и н к и,   с белоруските   т о л о к и   и отчасти с руските   в е ч е р и н к и.   Между сръбската и българската седянка не съществува никакво различие.
          Но да продължа своят разказ за моите пътувания.
          Аз оставих бабичката и тръгнах да вървя напред. Изведнъж пред очите ми се представи прекрасна картина. Около три тестета червенолици, белозъби и черновежди момиченца, пременени и накитени с всякакви цветя, седяха под широкоглавият орех, работеха, смееха се, пееха и подкачаха една друга; около двайсет жени седяха една до друга, шушнеха си (предумваха една друга) полекичка, разказваха приказници и безпрестанно се караха на децата си, които играеха малко настрана; няколко бабички гледаха на младите лица или с някакво си съжаление, или с родителска нежност и клатеха главите си; а младите ергенчета се бяха облегнали на плетът срещу младото и веселото общество и гледаха лукаво, като котураци прясна риба, на бъдещите свои робини, родилки и мъченици... Ако мъжете в нашето честито отечество са безусловни робове, то жените им са мъченици в буквален смисъл. Само момичето има право да каже, че е живяло барем две минути под ясното небе... Но за тоя въпрос други път.
          Аз мисля, че тлаките и помагалата са такова едно явление, което свидетелствува доволно ясно, че онзи народ, който уважава тия свещени обичаи, е чист и неразвален. И малко и голямо, и мъжко и женско, всичкото село се събират да помогнат на своите ближни и да изпълнят своята човеческа длъжност.
          Когато аз дойдох на помагалото, то се хванах на хорото и играх така щастливо, щото цели три деня после това ме боляха краката. Аз се върнах в ханът доволно късно. Когато влязох в кръчмата, то векилинът скокна накраки и посрещна ме със следующите думи:
          - Де ходиш до среднощ? Аз приготвих вечеря и заплатих толкова пари, а ти ходиш по седенките! Да съм знаял че не щеш да ядеш, то не би са мъчил и не би харчил напразно.
          Аз успокоих добрият човек тутакси, т. е. заплатих му за своята част и изядох останките от общата вечеря с голямо удоволствие.
          На другият ден ние станахме на четири часът по турски, седнахме на конете си и тръгнахме да вървиме напред. Ние вървяхме полека и осторожно, защото пътят ни беше осеян с камъни, с останки от допотопни насипи и с различни ями. Тия ями или езера бяха дотолкова дълбоки, щото ние бяхме принудени да повдигаме краката си и да вардиме коленете си. В България пътищата имат съвършено особено значение. Съществува обичай, види се, коренно славянски, щото богатите българи при старостта си за спасението на душата си да правят кладенци, чучури, пътища, мостове и други такива; а турците, за къщата цел, правят бани, хамами, джамии, ханове и сайвани.¹² Пътуванията в Турция биват повечето на коне и тия коне се не променяват; следователно, всяко пътувание бива така лениво и така дремливо, както е ленива и дремлива и самата турска империя. Наместо пощови станции и наместо гостинници вие намирате кладенец, над когото са посадени няколко дървета, или кьошк, който се състои от четири дирека и от един покрив. По някои места тия кьошкове имат само две стени, а другите две са открити. Стените представляват правилен триъгълник. Кьошковете се правят само над източниците. Под тия кьошкове пътниците се скриват от слънчевият пек, почиват си, ядат и пият водица. Пътищата биват тесни и покриват се с големи камъни. Разбира се, че тия калдъръми са дълготрайни, но затрудняват твърде много пътуването. Ако се случи речица или долчинка, то „добродетелният строител“ на пътят ги оставя без никакво внимание. Той мисли само за своят път... Пътят, по който ние преминахме от Коприщица до стражарниците, е направен от някого си хаджи Калъча, който едно време е бил доволно богат човек. Биват и такива хора, които правят пътища на няколкочасово разстояние. Но главното зло се заключава в следующето. Ако пътят, кьошкът или чучурът се развали после смъртта на строителят, то освен неговото семейство никой други няма право да го направи; а ако наследниците са бедни, т. е. ако не са в състояние да харчат пари, то преминува столетие или две, а пътниците все още са длъжни да се мъчат по разваленият път и да се покоряват на  с т а р о в р е м е н н и я т  обичай, който, да кажем право, от една страна, е достоен за похвала, а от друга, за смях.
          Като говоря за старите български обичаи, то в това също време аз трябва да забележа и туй, че великата привязаност - привязаността към народната коренна старина - е поддържала и поддържа и до днешният ден българският народ посред страните негови бедствия и не му е дала да умре. Ето защо аз ценя така високо народните нрави, обичаи и обреди и защо въставам с такова ожесточение против пияната и убивающата европейска „цивилизация“, която е преминала през гръцките митарства и през турските хареми и която е дошла до нас така също осакатена и обглождена, както и Христовото учение. Нека говори кой що ще, а аз ще да ви кажа, че европейското влияние е принесло на народът ни повече вреда, нежели полза... Дайте на българският народ движение и излазка, покажете му де е прелезът, дайте живот на неговите   о б и ч а и,   и пред него ще да се отворо нов път, щастливо бъдеще, честна деятелност и могъществен исторически живот...
          И така ние вървяхме по разваленият път в доволно гъста темнота и два пъти извлачахме дебелият векилин из калните езера. Когато се намирахме вече в турското село Кара Мустафаларе, отдето пътят става и по-равен, и по-безопасен за носовете и за главите, то изгрея и месечината. Между Краставо село и Кара Мустафаларе се намира и друго едно българско село, което се нарича Герен и което е доста голямо. Краставо село има 70 къщи, Геренът 150, а Кара Мустафаларе 66, от които10-те са цигански. Аз казах вече, че пътят от Кара Мустафаларе до Пловдив е малко по-добър и че местността е равна. Ако вие да би погледали на тая местност дене, то тя ви би се показала бедна и еднообразна, ако тя и да е твърде плодовита, но при месечната светлина и при нощните сенки тя представлява известна прелест. От Кара Мустафаларе и до Пловдив тревите изсъхват твърде бързо, окото се уморява от еднообразието на голите полета и от еднообразната растителност и вие жалеете за своите диви, но прелестни планини. По тая местност вие не видите ни дървета, ни храстеци, ни зелени поляни. Всичко е изорано, всичко е обработено, над всичко е посегнало човеческа ръка. Тревата, която ние понякогаж газехме, не растеше, а пъплеше по земята, без да я покрива. Даже и самите пилета, освен свраките, не издаваха никакъв глас и не оживляваха тая обширна пустиня.
          Балканските планини, които се продължават от запад към възток, и Доспатските, които се протакат от юг към северозапад, се пресичат близо до Ихтиман и образуват голям и гладък триъгълник, на когото крайовете достигат до Черно море.
          Пловдив лежи между обширно поле, което отчасти е посеяно с ориз, а отчасти е оставено без никакви посеви. Тия оризеви полета са твърде големи. Нашите земеделци мислят, че оризът дава голямо плодородие само тогава, когато се сее през година и когато нивята му се оставят без никакви други посеви. Това не е вярно. Американците сеят на оставените полета кукуруз. Тия полета принадлежат на пловдивските и пазарджикските бейове, които имат голямо сходство с руските помешчици и които оголяват беззащитната рая до най-последната крайност. Ние свободно можеме да кажем, че американските плантатори са много по-човеколюбиви от турските бейове, които са пияни от утринта до вечерта, които са се развратили до последният градус и които не знаят ни що е милост, ни що е съжаление. Тежко и горко на ония хора, които са принудени да работят на пиявици. Известно е, че оризът расте във вода, следователно река Марица е отбиена на няколко места с яки бентове и облива всичкото поле. Нивята са направени на лехи, които имат четириъгълна форма. Водата преминува из един четвероъгълник в други и полива всичкото поле. С една дума, тия поляни приличат на грамадно решето, из което квакат цели милиарди жаби и по което се разхождат цели милиони щъркели. Една година бивазасеяно онова поле, което се намира на десният бряг на река Марица, а на другата - противоположният бряг. По причина на тия пълни с вода четириъгълници и по причина на гниющите растения и животни около градът се образуват гнили блата, които всяка вечер и всяка заран изпущат из себе си вредителни изпарения и които произвождат важни болести. Почти всяка година в Пловдив се появяват свирепи трески, тифозни болести и опустошителни холери.
          За обработването на полетата турските бейове събират из окресностите български момичета и момчета и накарват ги да им работят ангария. В 1851 г. тия бяха докарали безответни робини даже и из българските села Паничере и Ново село, които лежат на 8-часово разстояние от градът. Разбира се, че тая работа е твърде тежка и че нещастната рая има пълно право да праче с кървави сълзи. Тия хора са принудени да ходят по блатото, по кал и по вода до коляно и по такива места, в които се въдят зъме, жаби и други гадове. Освен това момичетата са принудени твърде често да удовлетворяват скотските страсти на своите господари и да жертвуват честта си и животът си. Тука съм длъжен да ви кажа и това, че в днешните времена тия неволи са се умалили вече отчасти.¹³ В 1850 г. турското правителство запрети на бейовете да събират ангария, или както говорят българите, да им се работи   х а р а м.   После това бейовете захванаха да падат все повече и повече и да продават своите   ч е л т и ц и.   Имаме надежда, че след 20 години в Пловдивският и в Пазарджикският окръзи няма да остане ни един харамоядец, който би се решил да сее ориз и да плаща месечна заплата на свободни работници. Било ли е в Турция някога   п л е м е н н о   р о б с т в о   (крепостно право), както го избират в Европа, аз не зная, зная само това, че Босна, Херцеговина, една част на Македония, една част на Тракия и една част на Сърбия са принадлежали на различни спахии: Южна Тракия е принадлежала на еничарите; а останалите провинции са принадлежали лично на султанът и на неговото семейство. А имали ли са законно право бейовете да събират ангария и да обработват полетата си с чужди ръце? - Аз мисля, че ако и да са бивали подобни насилия, то тия са произхождали чрез произволът и чрез самоуправството на нашите и на аяните. Ония поданици, които са плащали своите данъци лично на султанът, са работили само за себе си и не са признавали друга, чиято и да е власт. При всичкото това, султаните са налагали на своите   с о б с т в е н и   поданици много по-тежки данъци, нежели спахиите. Освен това, тия данъци са се събирали от различни гърци, арменци, евреи и българи, които са глобили нещастната рая и за султанското благосъстояние, и за местните паши, и за себе си. Спахиите не са допущали правителствените чиновници да правят подобни злоупотребления, но тия са се отнасяли със своите робове съвсем произволно. Ние видиме, че в ония местности, които някога си са принадлежали на спахиите, съществува голям разврат.

          5.   Пловдив

          Филибе или Пловдив, както го наричат обикновено българите, е един от най-замечтателните градове в Европейска Турция. Тоя град води деятелна търговия с Мала Азия, с Цариград и с Виена. Най-главните произведения, които се изпровождат из тоя град до чуждите страни, са ориз, жито, дъски, аби и сахтиян. Дъските се приготовляват на Доспатските планини (най-много в село Батак), а сахтиянът - в Карлово.
          Пловдив е изграден на три доволно високи бърда, които носят название   т е п е т а.   Освен тия три бърда близо до градът стърчат още три и на едно от тях се намират градският час и два железни топа, из които пушкат само през рамазанът. Последните три бърда са скалисти. Градът е твърде живописен, но вие сте длъжни да гледате и на него така също, както би гледали на всичките други азиатски градове (даже и на Цариград) - отдалеч. Когато гледате на турските градове отдалеч, то тия ви се чинят великолепни и живописни, но щом влезете в тях, то пред вази се изправят полусъборени къщи, кални улици, вонещи блата, отчаяна нечистота, мързеливи и крастави кучета и сънливи физиономии.
          И наистина, когато аз се приближавах към Пловдив, то мене приведоха в голям възторг и местоположението, и живописността на зданията, и величествената река Марица. Къщята са вапцани с всевъзможни вапцилки, джамиите и минаретата се белеят, дърветата по гробищата се зеленеят, а бистрата и широката хубавица Марица отражава в своите води градските здания и копира още един град. Но щом ние влязохме в градът, то всичко доби друг вид, всичко изчезна. Конете ни потъваха и забатачваха се в калта до колене и люшкаха се от страна на страна заедно с нази; ние затъкахме носовете си да се не задъхваме от необикновената воня; по уличните блата плуваха мъртви кучета, котки, даже и коне... С една дума, пловдивското предместие Каршияка не е нищо друго, освен вонещо блато, по което плуват различни животни...
          Народонаселението на градът, което е съставено от различни народности, е така също шарено, както и самият град. Освен българите и турците, в тоя град блаженствуват множество арменци, евреи, гърци, цигани, цинцари, маджари, гъркомани и павликяни. Всичките жители, по новите изследования на труското правителство, са 91 300. Но коя народност е най-многочислена? Тоя въпрос не е в състояние да реши ни сам Тодораки Искров, ако тоя достохвален мъж да би се въоръжил даже и със знаменитото описание на Пловдивската епархия от г-на Цукала. Аз съм твърдо уверен, че ако коприщенците и паниюрците да не би съединяли съдбата си с градските циганки, то великото елинско племе би изгубило 77 процента от своите защитници.
          В градът се намират 13 черкови, от които петте са български, шестте са гръцки, едната павликянска и другата арменска. Освен това в градът се намират още 31 джамии и една еврейска синагога. Почти всичките черкови са нови или обновени в последните двайсет и пет години. От турските джамии са замечателни Джумаята („Св. Петка“), която едно време е била черкова, и Имарет-джамиси, т. е. джамията на св. Мария, която така също едно време е била черкова под име „Успения на св. Богородица“. Зданията на тия две джамии са стари исторически и замечтателни в архитектурно отношение, но старовременната живопис е заплескана извътре с бял вар, над когото са изписани няколко изречения из коранът с жълти букви. Единствените древности, които носят християнски характер, са един железен кръст, една стара и почерняла от времето икона и такова едно нещо, което има голямо сходство със свински бут. Тия неща висят над вратата на Имарет-джамиси и накарват светът да разказва за тях различни легенди.
          Едно от многочислените предания ни разказва следующето. Когато турците покорили Южна Тракия и когато избрали за своя столнина Едирне, то султан Мурад изпроводил своят везирин Мустафа да покори и Пловдив, но везиринът не можал да изпълни волята на своят повелител, защото българските войски се защищали храбро. Под предводителството на своят войвода Никола (или Стояна) тия разбили турските сили и накарали ги да побягнат в Едирне. Когато султанът се известил за това произшествие, то събрал големи сили и повел ги сам против непокорният град. Султан Мурад повел със себе си и своята любима жена, която се наричала Мария и която била дъщеря на българският цар Шишмана (?). Дълго време султанът нападал на градът, но неговите усилия оставали напразни, защото Пловдив се защищал от отбор юнаци. Най-после Мурад намислил да употреби хитрост. Той изпроводил един гръцки по да каже на българите, че ако му не отворят крепостните врата, то той ще да заколи под самите стени тяхната любима княгиня, т. е. своята жена. Българските боляри и градските свещеници се събрали и решили се да изпълнят желанието на султанът и да спасят своята княгиня; но в това време пристигнали няколко сръбски чети, които им дошли на помощ, и запретили им да отварят вратата. Султанът изпълнил своето заплашвание, т. е. той отрязал със своите собствени ръце главата на своята жена пред очите на българските боляри, които гледали от крепостните стени. За да отмъстят на сърбите, които накарали султанът да убие тяхната любима княгиня, пловдивските боляри и свещеници отворили през нощта вратата и пуснали в градът турските войски. Сръбският лагер се намирал на онова място, което днес се нарича Бунарджик или   К р а л и   М а р к о в   г р о б.   Болярите завели турските войски в сръбският лагер в онова време, когато съюзниците им още спали. Султанът нападнал лично на заспалите юнаци, хванал ги в плен и заповядал да им отсекат главите; а на пловдивските боляри и свещеници дал големи права и преимущества. Главните архиереи били родом из Коприщица и из Клисура. Ето защо и до днешният ден турското правителство дава на пловдивските и на клисурските попове особени знакове, които тия носят привезани на камилавките си. Тия знакове се състоят от сребърно и позлатено иконченце, което е пришито на бяло платно и което се обвива около полите на камилавката. Тия икончета, според както ни уверяват някои пловдивци, се не носят вече. Гръцчкият архиепископ Хрисант накара едно време поповете да заменят белите превръзки с черни, а   д у х ъ т   н а   в р е м е т о   ги е унищожил окончателно...
          Пловдивчани разказваха, че когато Хрисант дошъл пръв път в градът им (в 1850 г.) и когато поп Йочо излязъл пред очите на своят началник, то чул следующите думи:
          - Вие турци ли сте, евреи ли сте, или сте християни? Защо носите тия бели превръзки на главите си?
          - Тия ни се дават от царят - отговорил поп Йочо.
          - Свалете барем бялото платно и привържете икончетата си с черно - казал владиката.
          Поповете послушали архиереят си и превързали камилавките си с шарени кърпи (черните се не видят добре), но правителството протестирало и белите чалми били въведени изново. Тая гнусота, тая присмивка над народът ни и това унижение на човечеството е унищожено окончателно преди 15 години. Аз и до днес още помня, че нашите попове се гордееха със своите знакове и присмиваха се на ония попове чужденци, които не носеха на главите си   п е ч а т ъ т   н а   н а й - г р у б а т а   п о д л о с т... Но за тия неща аз желая да поговоря и други път, а сега ще да продължа своят разказ.
          Когато султанът се върнал от Бунарджик и когато влязъл в черковата „Успение“, то видял, че жената му, цяла и невредима, стои в олтарът и гледа на него из царските врата. Мурад се уплашил и побягнал из черковата, но жената му го стигнала и рекла му: „Ти погуби сръбските войводи, а техните синове ще да погубят тебе.“ Когато царицата изрекла тия думи, то тутакси се изгубила. Мурад заповядал да се преобрази и тая черкова на джамия. Колкото пъти султанът влазял в тая джамия да се моли, толкова пъти виждал пред себе си своята убиена жена, която си клатила главата и която му сочила с пръст към Сърбия. Мурад бил принуден да прегради черковата и да не гледа вече олтарът и своята страшна жена. Когато всичкото това било извършено, то невидимата ръка на царицата окачила над черковните врата свински бут, железен кръст и иконата на св. Богородица. Султанът заповядал да ги свалят и да ги хвърлят в Марица, но на другият ден тия изново били окачени на същото място. Всичкото това се повтаряло няколко пъти и султанът бил принуден да ги остави на тяхното място и да се върне в Едирне. Пророчеството на царицата се сбъднало. Известно е, че султан Мурад е бил убиен в своят лагер на Косово от сръбският юнак Милоша Обилича.
          Това предание аз съм слушал от един стар турчин, който беше ходжа (турски учител) и който се наричаше Самуркаш ефенди. Тоя човек имаше повече от седемдесет годин.
          В пловдивските черкови почти всичкото бяло духовенство произхожда от българска народност, ако някои от поповете в гръцките черкови и да са яростни   р о м е и.   Черковите въобще не са твърде богати със съсъди и с одежди, но всяка от тях има всичките необходими предмети и не търпи никакви нужди; свещениците живеят богато и безгрижно; а черното духовенство, което се състои изключително от гърци, даже разкошествува...
          Днес всичкото гръцко духовенство е изгонено почти из всичките по-важни български крайове. Ако в Пловдив, в Серес, във Варна и в други някои градове и да живеят даже и до днешният ден гръцки епископи, които се поддържат от останките на някога си твърде разпространеният елинизъм, то след някоя година и тия ще бъдат принудени да оставят непокорното българско стадо и да идат на Св. гора да оплакват своите многогодишни прегрешения.
          Главните доходи на бялото духовенство се извлачат из следующите източници: 1) всяко първо число поповете ходят из къща в къща; светят вода и получават за това определена заплата; 2) дискосите доволно често събират за света литургия, т. е. за онзи поп, който служи литургия; 3) от всяко кръщение, от всяко венчание и от всяко опело свещеникът взема порядъчна сума; 4) за поминуване на усопшите всяка събота; 5) на някои по-големи празници за водоосвещение поповете получават пари, вълна, орехи, хляб, риба, агнешки кожи, печено месо и пр. Освен това на четирите годишни задушници всеки един поп събира толкова хляб и др., щото с тях храни по няколко свине в продължението на цели месеци.
          В Коприщица живееше някой си поп Марко, който хранеше около стотина птици (кокошки, мисирки, патки и др.) само с варена пшеница (с освещено коливо), която събираше в събота от бабичките за бог да прости, а по три свине - с просфорки, които събираше в черковата и по гробищата. Из всичкото това вие видите доволно ясно, че българският народ, а особено жените не жалеят и последната капка от своят пот за благосъстоянието на поповските свине и за дебелината на техните стопани. Трябва да кажеме и това, че даже и черното духовенство, на което черковният устав не дозволява да яде месо, живее дотолкова щастливо и наяжда се до такава степен, щото твърде често усвоява телесните свойства на ония свине, с които се храни и от хранителните частици на които се оригва от утринта до вечерта, от вечерта до утринта. Ни един човек под ясното небе не може да се орига така правилно, така систематически и така самонадеяно, както калугеринът. Един руски доктор ми разказваше едно време, че по-голямата част от руските калугери умират от   о б ж о р с т в о   (от обядение), а ние знаеме, че руските калугери не ядат свинско месо, следователно в нашето честито отечество „тумбачната“ болест трябва да е развита много по-силно. Аз видях с очите си как един от нашите игумени изяде една ока и половина прясна сланина, варена с праса. Трябва да ви кажа и това, че тоя велики постнически подвиг беше извършен през септемврия, когато времето е още топло и когато страдаят и най-силните човечески   м е л н и ц и. Нека говори кой що ще, а аз ще да ви кажа, че елеопомазанието има чудотворна сила на „избраните“ стомаси, ако то и да не докача нравствените качества на технитя организъм.
          Ние много пъти сме питали себе си - защо и за какво са на българският народ калугерки?
          - Да се молиме за спасението на душата ви - отговарят калугерките.
          - Ни един народ не е без калугери - отговарят калугерите. - Даже и турците имат свои дервиши.
          Не разбираме. Ако нашите калугерки и калугери да би били честни и невинни същества, то тия би трябвало да кажат така:
          - Ние сме се облекли в черни   р и з и   само за това, за да насладиме телата си и да успокоиме душите си. Работете за нашите тела и хранете ги мазно и сладко, защото ние сме по-умни и по-хитри от вас. Ако бащите ни да би били богати хора, ако животът да би бил лесен, ако децата да не би се отгледвали така тежко и ако мотиката да би била малко по-лека, то ни един от нас не би турил главата си в манастирския ярем. Даже и животните имат естествена наклонност да живеят по законите на природата и да не мърсят натурата си с мъжеложство, със скотоложство и с полигамия, както то бива у нас и между нас. Единствената причина, която ни е изпроводила в манастирът, е физическият труд и народната глупост.
          Богу не са нужни никакви посредници, а особено калугерки, които мислят само за своето   ч е р в о   и които са потънали в най-отчаяният разврат. Аз говоря всичкото това по следующата причина. В онова време, когато аз дойдох пръв път в Пловдив, духовен архипастир на невежественото Христово стадо в тоя град беше кир Хрисант. Трудно е да опише човек това духовно лице и неговият развратен до костите и развален до последната крайност щат. Аз, който бях се родил в село и който бях убежден, че владиката е втори бог и че тоя бог е нравствено, чисто и евангелско същество, намерих в Пловдив следующите митарства: 1) негово високопреосвещенство живееше в митрополията и държеше десетина слуги и слугини, един оланин, няколко млади дякончета, няколко души сеизи и една посестрима; 2) негово преподобие отец архидякон живееше явно с една калугерка, на която името беше Мария Цанчова, беше с нея по цял ден на чекмата и гледаше на улицата така невинно, чегато неговата най-главна обязаност е да прави блуд и да представлява цариградската улица „Кюмюрджи сокак“ в миниатюрен вид; 3) негово преподобие отец протосингел приличаше и морално, и физически повече на блудница, нежели на свещено лице; 4) негово боголюбие отец иерокирик плуваше между вдовиците, между яловиците и между развратните жени като бъбрек в лой и четеше им отпустителни молитви и пр. Аз се не шегувам. Но за тоя въпрос аз имам намерение да говоря по-после, а сега ще да ви кажа, че усопшият архиепископ Никифор беше оставил цели три жени и десетина деца...
          Тука съм длъжен да ви кажа и това, че в българските черкови в онова време, както и до днешният ден, черковната служба се извършваше на славянски език и че черковните книги се добиваха из Киев. Разбира се, че на еленските философи из Кара-топракът или на Иракловите праунуки из Ахланово се не харесваше грубият славянски език и развратният башибозушки щат се беше решил да го изкорени от лицето на земята.
          Един ден една от любовниците на башибозуците отишла в българската черкова на Марашът и българският поп със своето славянско „господи помилуй“ й се показал дотолкова отвратителен, щото тя помолила Хрисанта да даде край на варваризмът и да накаже попът за неговото произхождение... Хрисант повикал попът и казал му така: „Научих се от вярно място, че ти не знаеш да четеш и че пееш с гърлото си. Иди при моят псалт и помоли го да те научи да служиш.“
          Поп Златан отишъл да изпълни волята на своят началник на стари години, но псалтът му поискал по 500 гроша на месецът. Ученикът останал незадоволен и отказал се от псалтикията. Всичкото това разсърдило агия деспота и тоя явил на правителството, че българите се молят в черковите си за руският император и че книгите им се купуват из Русия. Последствията от това шпионство бяха такива, че турското правителство се реши да направи още една реформа, т. е. да напечата на българският народ черковни книги и да запише в тях с големи букви името на Абдул Меджида. Разбира се, че и това добро намерение остана неизпълнено, както и всичките други турски добри намерения. Но както и да е,   а п а р а м а н и т е,   а н е п с и и т е   и   е к с а д е л ф и т е   на гръцкото духовенство са игралив българската история големи роли.
          Първите предмети, които ми се попаднаха пред очите, когато влязох в градът, бяха един турски дервишин и голямо количество гургувици. В Пловдив съществува   о б щ е с т в о   от дервиши, които имат свой началник или свой шех. Тия мохамедански светии, както ми се чини, принадлежат в числото на ония турски духовни лица, които се наричат   в ъ р т я щ и   с е   д е р в и ш и.   Дервишите се разделят на няколко   о р д е н а,   както и католическите калугери. Текето е направено на най-прекрасното място в градът.
          След време аз се запознах и с животът на дервишите, и с техният шех, за когото непременно трябва да се кажат няколко думи. Тоя духовен началник имаше не повече от дванайсет годин и играеше по улиците като всяко дете. Разбира се, че най-първите негови приятели, с които той играеше на орехи и с които се бореше по улиците, бяха българските ученици из българското училище, защото къщата и текето на шехът се намираха в българската махала. Когато учениците отиваха в училището, то светейшият турски първосвещеник влазяше в дюкянът на един арнаутин и помагаше му да пече своите катърки или да продава своята боза. Но слушайте, слушайте! Негово високопреосвещенство имаше доволно многочислен харем. Неговият така също преосвещени баща му беше оставил пет жени, от които една из тях се отличаваше с неописана красота. Тая жена беше по-стара от шехът 5-6 годин, следователно всемогъщата природа я накарваше доволно често да показва на младите гяури своите гърди, своите ръце и своето лице. Разказваха, че тая жена, която имаше доволно голямо количество поклонници в азиатски свисъл, е била вземена от самият шех, т. е. че тя е била въведена в неговият харем после смъртта на старият шех. След време харемът на шехът се увеличи и с една гяуркиня, която беше жена на градският бакалбашия. И това копелаче възсядваше всеке петък вечерта на своят духовен престол в обширното здание на текето, а около него се въртяха цял десеток белобради дервиши, които бяха облечени в бели дрехи и които целуваха у своят духовен началник ръцете, краката и папучите. Но аз ви казах по-горе, че духовният началник играеше по цял ден и че помагаше на арнаутите да пекат своите катърки, а сега съм длъжен да ви явя, че след време, когато шехът беше вече на 18 години, бозаджийницата се преобрази на халваджийница и преподобното светило захвана да облизва халваджийската тесла и да чисти орехи. Нему не трябваше ни учение, ни знание, ни писменост! Дервишинът, когато аз видях пръв път, беше един от подчинените на шехът. Той носеше в ръката си черупка от кокосов орех, която беше обкована със сребро и която беше окачена на зелена кожена ремичка. В тая кутийка както турците, така и християните хвъргаха пари, хляб, овощи и пр. Дервишинът пееше песен, която имаше твърде безнравствено съдържание и която произвождаше на неразваленият човек крайно отвращение. Освен това той подкачаше момчетата, изричаше двоесмислени фрази, кикотеше се, играеше, подскачаше и показваше езикът си на ония хора, които се срещаха с него из улицата.
          За дервишите е писано досега твърде малко. Някои историци говорят, че дервишите, които се наричат така също и факири, са съществували още преди Мохамеда и че тяхното произхождение е из Индия. Множество християнски калугерски общини (ордени) имат голямо сходство с дервишите. Някои дервиши, както и някои руски „святоши“, се преправят на луди, живеят кално и развратено и противоречат на господствующата религия, в която, по техните думи, са се вмъкнали множество ереси. Множество дервиши пият вино, ядат свинско месо и не ходят в петък на молитва по джамиите. Аз казах „пият вино“ затова, защото ракията се употреблява не само от дервишите, но и от белолиците кадъни. Турците говорят, че Мохамед е запретил червеното и киселото вино, а не лютата и бялата ракия, която, ако и да произхожда от вино, е минала през огън.
          Но аз се отдалечих от главният предмет.
          Дервишите и гургувиците съставляват неотемлима принадлежност на всеки турски град. Даже и до днешният ден аз не мога да чуя равнодушно жалостното гукание на гургувиците, защото това гукание ми напомня турски град, гробища, пустиня, чумаво време и безлюдие, защото тия доволно хубави птици се въдят само по ония местности, дето живеят турци, т. е. дето няма движение и дето царува мъртва тишина. Из всичко се види, че тия обичат да гукат само по ония дворове и по ония улици, които се не обезпокояват нито от песни, нито от хора, нито от човечески веселия... Освен това турците имат голямо пристрастие към ония животни, които са дошли в Европа заедно с чумата, с харемите и с азиатският сън.
          В Пловдив няма обществени здания, освен пашовският конак, мехкемето, митрополията и училищата. Аз не говоря за кафенетата, за кръчмите и за хановете, които са обикновени потребности на всеки град. През лятото градските жители излазят на разходка барем по полето, на островът и на Бунарджикът, а зиме са принудени да седят по чекмите, да предумват   е д н а   д р у г а   и да зяват в ръка. Но за това по-после. Пашовият дворец е изграден над самият бряг на Марица: около него лежи обширен двор, дето се намира темницата, заптие-одъсъ, тумрукханата и всичките други канцеларии, подканцеларии, архиви и пр., и пр., и пр. Разбира се, че всичкото това е поместено в такова едно микроскопично здание, което прилича повече на обор, нежели на обществено „присъствено“ място.
          Пашите по провинциите са втори султани. Ако повелителят на правоверните има власт да изколи всичките свои поданици, то пашата е длъжен да върви по дирята му... С една дума, всеки един второстепенен султан е обязан да е деспот, да тирани своите подчинени от всяка една страна и да бъде непременно глупав. В Турция почти всичко върви наопаки. Губернаторствата, генералството, юриспруденцията и пр. се раздават не на способни и не на честни личности, а на ония безнравствени и развалени същества, които са заслужили благоволението на султанът, на везиринът, на валиде-султан, на старите паши и пр. Случва се твърде често, щото пашата-министър да даде доволно значително място на онзи млад човек, който му се харесва чрез своето хубаво лице, ако това лице има женски форми. Ако разгледате животът на тия животни малко по-отблизо, то ще да видите че безчестието царува в Турция във всичката своя сила и че на него днес е облегнато главното здание на империята.
          Турските господарствени мъже добиват своето значение и своите доходни места по следующата програма. Най-напред тия се употребляват от султанът и от министрите за служители: един им пълни чубуците, други носи след тях чантата с лулите и с тютюнът, двоица ги поддържат да не паднат от конете, когато отиват в канцелариите или в джамията, а трети се употребляват за содомски цели... По-голямата част от тия развратни и себепродавни личности са синове на ония племена, които в посведното време са дошли до крайно отъпение и до отчаяна нравствена нищета, т. е. тия са деца на разваленото до мозъкът арменско племе, на Хекторовите праунуки, на черкезките разбойници ина Сарданапаловите наследници. Аз не зная - съществува ли на тоя свят нещо по-гнуснаво и нещо по-достойно за отвращение от тия развратни идиоти, които продават своите тела на влиятелните азиатски развратници и които с подобни средства се стараят да достигнат до важни господствени длъжности и да окръжат себе си така също с   о л а н и   и със содомски разврат. Тия момченца се вземат още от малки в някоя турска академия, която се нарича селямлък, възпитават се в най-големият азиатски разврат, отурчват се окончателно, изгубват и последните останки от своята човеческа нравственост и стават паши, аяни и кадии. Но и може ли да бъде другояче при днешната система на управлението? Всеки турски чиновник или господарствен мъж става такъв не за благосъстоянието на държавата и не за щастието на султанските поданици, а за своят собствен рахатлък, той живее и действува не за чест и не за слава, а да държи около себе си цяло стадо жени - така също тъпи и така също развратни, какъвто е и той сам, - цяло стадо хубавички момченца, евнуси, сеизи, телохранители, харем-кехаи, около петстотин коня и около стотина мулета; най-после, той управлява държавата си или окръгът си (пашалъкът си и валийството си) не за напредъкът на царството, а да живее без никакъв труд и да се не грижи нито за утрешният ден, нито за бъдещето на държавата, нито за своето собствено бъдеще. Единствената сила, която е в състояние да изведе азиатският дембелин из неговото сънливо положение, е страхът да не изгуби своят рахатлък и да не остане без харем или без оланин. Да ви преведа един доста чуден пример. В Пловдив живееше един стар турчин, който в млади години бил нейде си паша и който се постарал да изяде своето награбено имане още преди да бъде отпустен из господарствената служба. Тоя административен инвалид живееше от просия, т. е. правителството му даваше малка пенсия, а пловдивските бейове допълваха недостатъците му.
          Тука съм длъжен да ви кажа и това, че турците имат твърде похвален обичай да помагат на изпадналите и на преследуемите от централното правителство и да поддържат тяхното обществено достойнство, което носи название   и х т и б а р   (чест). Да видиме сега какъв характер има тая чест, т. е. с какво око гледат на тая чест азиатските философи. Старият турчин беше принуден да събира милостиня и да държи два оланина, които постоянно ходеха след него и които му носеха чубукът и лулите. Единът от тия олани беше едно от ония развалени същества, които се срещат само по турските кафенета и които се отличават с най-калните нрави и обичаи. Тоя скот беше родом арменец. Ако вие да би се срещнали с него нечаяно на улицата, то би трябвало да си помислите, че пред вази стои една от ония публични жени, които в еничарските времена са ходили след войската и които са носили название гевендии. Той се облачаше в полуженски дрехи, имаше дълга женска коса и носеше в ръцете си едно малко стъкълце с миризливи масла, което постоянно миришеше. Разбира се, че и тая мъжка курва е наградена от добродушното правителство по заслугите й. Кой знае по кои улици развожда и той сам своите олани! Кой може да ни каже, че той не е валия в Солун или премиер-министър на негово величество султанът? Когато в едно господарство достойнствата на правителствените чиновници се мерят с   п о д о б н а   мяра, то всичко може да бъде!
          Да видиме сега какви длъжности се налагат н губернаторите, на валиите и на кадиите. Когато новоизбраният губернатор или валия дойде в своята губерния, то обикновено най-главните негови добродетели се състоят в това: 1) да покаже всичката своя строгост към своите подчинени и към беззащитните поданици на негово величество; 2) да се разходи по градът, да разгледа улиците, да издаде заповед да се съблюдава чистотата и да изпсува бакалите и касапите и 3) да накаже няколко невинни хора, да затвори няколко подозрителни личности без никакъв съд и без никакво следствие и да пусне няколко осъдени от неговите предшественици главорези и конекрадци. Такива мери дават високо понятие за добродетелта, за деятелността и за способностите на губернаторът; но султанът не може ни да си въобрази, че неговият деятелен чиновник, ако не намери престъпници, затваря и наказва съвсем невинни жертви. Ние твърде добре знаеме, че цели хиляди хора са станали досега необходима жертва за възвишението на всеки един губернатор.
          От простият кятипин и до валията почти всичките турски чиновници живеят от доходите на занимаемите от тях места, защото едни от тях не получават никаква годишна заплата, а други добиват твърде нищожно съдържание. Ако в европейските вестници и да се говори доволно често за баснословните годишни заплати, които се дават на турските губернатори, валии и по-първи сановници, то ние свободно можеме да кажеме, че 1/3 от тая заплата се дава на цариградските банкери, 1/3 на добрите покровители, а 1/3 влазя в бездънната бъчва. И така, на валията не остава нищо друго, освен да стане ортак с местните разбойници и да оголи светът. Освен това всеки местни управител бърза да извади ония суми, които е той заплатил на своите покровители и помощници, когато е добил доходно място. С една дума, ако разгледа човек турското управление с безпристрастие и със здвав поглед, то трябва да се увери, че това управление не е нищо друго освен явен грабеж, който отдавна вече е възведен в система - ограбват се селяните, ограбват се търговците, ограбват се сарафите, ограбват се и второстепенните чиновници. Сарафите дават на турските големци   н а з а е м   пари до второ пришествие, а чорбаджиите си купуват от тях право да глобят сиромасите. Ако пашите и да се премещат почти всяка година по неизвестни причини, то на султанските поданици от това премещание не става по-добре, защото новият валия или новият каймакамин повтаря буквално операциите на своят предшественик.
          После губернаторът първото място занимава кадият. Когато в някой град бъде изпроводен нов кадия, то първата негова обязаност е да свали всичките свои подчинени и да продаде   п р а в о с ъ д и е т о   на други лица. След кадият върви тюфекчибашият, после членовете на съветът, градският или областният чорбаджия (мемлекет-чорбаджисъ̀) и т. н. Чорбаджият трябва да бъде християнин и неговата длъжност е да мълчи и да слуша. Повечето пъти второстепенните правителствени длъжности се продават или харизват от пашите на изкусните ахчии, на добрите сеизи, на гиздавите олани и на хитро говорещите кафеджии.
          Кажете ни сега могат ли тия „достойни“ чиновници да имат нещо общо с немислимото възрождение на турската империя? Може ли да се появи даже и сянка от какъвто и да е социален порядък при такава администрация, дето се не види нищо друго освен богато поле от всякакво зло и от страшни пороци?

...Стал конюх цензором,
шут царский адмиралом,
клеймит(х)ель графом стал...

          Да кажеме няколко думи и за пловдивското турско население. Ония турци, които нямат състояние и които не занимават господарствени длъжности, са груби, необразовани и почти непознати с удобствата на животът... Непредубеждените хора трябва да помислят, че тия хора са дошли от Европейска Турция на гости и че тяхното пребивание в Пловдив е едновременно. Тия са крайно лениви, безобразно разточителни и окончателно заразени с всичките кални, скотски и гнуснави пороци, които, при бедността, се виставляват още по-ярко и още по-отвратително.

          6.   За жителите на градът

          В Пловдив аз хвърлих желязото у уйка си, който живееше в касапниците на островът. Когато Марица преминува покрай градът, то се дели на два ръкава и на това място образува великолепно-живописен остров, който е насаден с черници. Градът се провлача и по другата страна на Марица и тая част се нарича Каршияка (презречие). Каршияка и населена само с българи и с турци.
          На другият ден при нас дойде един от най-първите приятели на баща ми и каза ми да се приготвя (?). Тоя човек беше добил от баща ми поръчение да ме помести в някое гръцко семейство, което би се завзело да окастри моят български варваризъм и да ме приготви за пред кумът. Името на тоя човек беше Станьо Батулът. Това име никога няма да се изглади из моята памет. Станьо беше за мене втори баща във всяко едно отношение.
          В онова време - това, да кажеме право, бива и до днешният ден, - който желаеше да промени не само своите душевни качества, но и своята вънкашна прелест. И наистина, може ли, кажете ми, един българин да носи потури и червен пояс, когато гръкоманската цивилизация изискваше дълги с остро дъно и с множество складки каравани (гащи) и жълт пояс с възел на средата? Между гръкоманите се считаше за унижение да носи човек и вълнен контош, подплатен с агнешки кожи, и Станьо се постара да ме реформира и да ми даде пловдивски вид. Той ми купи сини гащи, жълт пояс, лъскави кондурчета и морав фес. Единственият недостатък бяха чорапите. Всеки вече знае, че великите наследници на византийската империя носят памучни чорапи като жени, които се връзват под коляното; а моите коприщенски вълнени чорапци бяха къси, следователно пищялите на краката ми оставаха съвсем голи. Но както и да е, а г. Станьо ме направи грък за 500 гроша.
          Когато аз бях вече готов за пред сватовете, то тоя разумен човек ме поведе по единствената права улица на градът, която носи название чаршия и която заслужава това название във всяко едно отношение, ако гледаме на нея с азиатски очи. Хората като мрави сновяха назад-напред, тласкаха се, викаха и псуваха се разнообразно, чегато в Пловдив се е случило наводнение или пожар. И по двете страни на улицата се намираха дрипави дюкяни, в които евреите продаваха захар, пръстенчета, различни играчки и леке-сапун; павликяните продаваха чесала, железни скоби, маши и пиростии, а християните - аби, чоха и пр. Тука се намират и няколко турски дюкяни, в които се продават кожени изделия, макати и кисело мляко. Освен това турците са рибари, оризари, хамали, зарзаватчии и чиновници. Евреите в Турция говорят испански, ако тоя език и да е претърпял големи изменения. Тия носят дълги и разноцветни дрехи; антерията им е до петите и ушиена е от демикатон, от чит или от вълнена материя; джубето им, което обикновено бива по-късо от антерията, е тъмносиньо; на краката си обуват черни емении или жълти чехли; а на главата си носят фес, който се превъзрзва с шарена кърпа. По-голямата част от пловдивските евреи са или сарафи, или големи търговци. Аз свободно мога да кажа, че тия палестински деца се отличават твърде значително от своите братя в Русия, в Румъния и в Австро-Унгария, т. е. от така наречените немски евреи. Тия са честни и трудолюбиви хора, обичат се между себе си, поддържат един другиго и готови са да помогнат почти всекиму, без да гледат на неговата вяра, народност, племе и лице. Аз би можал да ви приведа множество примери, но моето намерение е да бъда кратък и да говоря само онова, щото трябва да бъде казано. И така, пловдивските евреи се отличават от гръцките пиявици и аферисти така също, както немските евреи се отличават от честните немски търговци. В Пловдив живееха х. Калчо (това лице живее и до днес), х. Панайот, Саръ̀-Ставри, Гюмюш-Герданът, Съчанът и др., на които би позавидовали и одеските евреи, и пещанските журналисти, виенските самсари.
          Но да оставиме това.
          Разбира се, че и между пловдивските евреи се намират егоисти и развалени личности, но повечето от тях са добри, работни и милостиви личности. В Турция аз не съм срещал нито просяк, нито крадец, нито лъжесвидетел, който би носил името евреин. Разбира се, че и само това говори твърде достатъчно за тяхната полза. Ако искате да говориме право, то испанските евреи въобще стоят несравнено по-високо в нравствено отношение и от душепродавните и ветрогонните гърци, и от шарено-съвестните цинцари, и от развалените до костите арменци...
          Еврейките се облачат така също, както и туркините, с шалвари и с фередже, но фереджето им бива тъмнозелено и обшива се с кенета и с кичици. Освен това еврейките носят високи чалми, които се забраждат отгоре с жълто-зелена кърпа. Лицата им биват открити.
          Ние влязохме в една от богатите градски махали, дето живее пловдивската аристокрация, запряхме се пред едни врата и потропахме полекичка.
          Пловдивските къщи, а особено богатите, представляват яки крепости в миниатюрен вид. Тия са окръжени от всяка една страна с високи зидове и почти всичките са двоекатни или троекатни. Горният кат се състои от няколко стаи, които имат прозорци към пътищата, а долният се състои само от една стая с   ч е к м а,   т. е. с такъв един прозорец, който прилича на фенер, който е издаден над улицата и из който се види на всичките четири страни. В стаята, която се намира на долният кат, живеят само през зимата. Всичкото друго пространство на долният кат е занято с различни прустове, с тъмни стаици и пр.
          Зидарите, които градят каменните здания и зидовете, са българи из село Брацигово (Плов. окръг); а дюлгерите са из Буново, из Мирково (Софийски окръг) и пр. Първите обикновено се наричат джонджури. Когато тия българи захващат да градят някое здание, то донасят със себе си всичките свои национални верования и обради. Така например, когато покрият някоя къща, то дюлгерите турят на средата й кръст (в Русия тоя кръст се туря отстрана), облачат го с риза, която се харизва от стопанинът или от стопанката на къщата, накитват го с кърпи и с пошове, които се харизват от роднините и от приятелите на домакинът, и украшават го с китки, които се принасят дар от девиците. Отгоре над всичките тия украшения се туря голяма китка и венец от зелени цветя, които се дават от самите стопани. Всичките тия дарове принадлеожат на работниците и делят се съобразно с чиновете им; ризата взема майсторът, пошовете калфите и т. н. Забележително е, че тоя кръст се туря и над новоизграждаемите турски здания, даже и над джамиите, и не само в България, но и в Цариград, дето дюлгерите са македонски българи.
          Когато къщата бъде свършена и когато стопанинът се реши да се пресели в нея, то вечерта, преди да стане това преселение, в оставляемата къща се замесва хляб, а утринта нощовите се носят в новата и там се пече кравай. Стопанинът на къщата, а по някои места майсторът, чупи тоя хляб на малки частици, натопява ги с мед и раздава всекиму, който и да се случи тука, по едно парченце. После това с останалият мед мажат вратата, таваните и одровете, а особоно праговете на всичките стаи, на зимниците и на прустовете. Тоя обичай е захванал вече да се изгубва и да се заменява с други по-съвременни. Той отдавна вече се не изпълнява от цивилизованите пловдивци, а съхранил се е само у простите българи в предместието Каршияка, на Марашът и в Новата махала, а така също и във всичките села и градове, които съставляват част от Пловдивската епархия. Забележително е и това, че гореказаният обичай съществува и в трите гръцки села, които лежат в полите на Доспатите и за които аз имам намерение да поговоря по-после малко по-пространно.
          Стаите се украшават така. Одровете се оставят бели, т. е. невапцани, а стените се разписват с маслени вапцилки и с различни фигури. Всичките стени и таванът се вапцват с еднакви вапцилки, обикновено с жълта, със светлосиня или с малинова. Надстенките са отделени с линии, а на средата им са изображени птици, цветя и различни фигури. С подобни ландшафти е направена и средата на таванът.
          Тука съм длъжен да ви напомня оная характеристическа черта, с която се отличава българката от коконата и из която се види българското трудолюбие даже и в най-малките предмети. Чистата българка никога не дозволява да й се вапцват стаите, ако нейната къща да би била крайно богата и богато изградена. Тя е длъжна всеки месец да ге лепи с вар и да ги чисти до баснословни размери. Да ви приведа един твърде чуден пример. Една майка пожелала да ожени синът си и изпроводила една своя роднина да види момичето и да разгледа животът на родителите му. Когато свахата се върнала назад и когато я попитали какво е видяла, то тя отговорила с презрение: „Тия не   л е п я т   одаите си.“ Българската песен говори:

Кога идеш у момини двори,
ти не гледай богати дарове,
ти не гледай гривни позлатени,
ти не гледай широки дворове,
ами гледай на риза кенета,
ами гледай на мома огърле,
ами гледай двори пометени...

          Ние влязохме в къщата на един от най-богатите гръкомани, на когото името беше Янко Ушаклият. Янко седеше на широкият червен и рунтав миндерлък, между читьови възглавници и на читьово шилтенце и пушеше наргиле. Това лице ми се мярка пред очите и до тая минута. Янко беше облечен, както обикновено се облачат съвременните гърци, в широки до безобразие шалвари, които му дохождаха само до коленете. Из две широки дупки се бяха измъкнали мъхнати крака, които бяха обути в дълги тънки памучни чорапи с подвезки и в червени чехли. Контошът на тоя чорбаджия беше от вълнена малинова материя, подплатена с нурки; на главата му стърчеше геджелик, който приличаше на стрелешка диня (пъпеш); поясът му беше вълнен и имаше портокален цвят; а елечето му - бяло с червени линии. Неговата кокона (жена) - която имаше около триесет и пет години, но която беше извънредна хубавица - беше облечена в европейски дрехи, ако и да носеше на главата си азиатска чалма.
          Пловдивските момичета се облачат така също, както и жените, но на техните глави отдавна вече не е кацала чалма. Тия покриват главите си доволно изящно с малки, тънки и поръбени с кенета кърпици; а косата си решат дотолкова ниско, щото залуфите им достигат досред лицето. Това украшение се нарича у тях   д у а л е   (от общеупотребителната дума toilette).
          Облеклото на българите из Пловдивският окръг е станало полутурско. Тия носят дълги и широки шалвари или потури и контош от черно домашно сукно, бял пояс и агнешка шапка. В някои места наместо шапка носят фес или чалма, която обикновено бива черна, защото турците запрещават на гърците да носят дрехи от такива бои, които принадлежат само на османлиите. Зелената, алената и жълтата боя се наричат   т у р с к и.   Всеки вече знае, че населението на Албания носи еднакви бели дрехи, че мохамеданинът се отличава от християнинът само с това, че гайтаните, с които са обшити беневреците му и забунчето му, на първият биват зелени, а на вторият черни. Жените представляват съвсем друго. Облеклото на българките е твърде разнообразно. Всяка местност, всеки град, всяко село, даже и всяка махала се отличават със своето облекло от другите села, от другите градове и от другите махали.
          На границата между Софийската и Пиротската каази съществува такова едно село (името му не помня), през което тече мъничка речица и което се дели на две половини. Едната част от това село принадлежи на Пиротската кааза и отличава се от другата половина, която принадлежи на Софийската, в много отношения. Облеклото, езикът, даже и нравите и обичаите на жителите са доволно противоположни. Едните (пиротските) се облачат просто, но чисто; а другите (софийските) китят главите си и ръкавите си с различни украшения, но от тях се чувствува не твърде приятна за носът миризма.
          До каква степен и привязана българката към своите нрави и обичаи и към своето народно облекло, ние можеме да видим из следующата песен:

Марушо, Марушо, хубаво момиче,
ако кон да беше, щях да те открадна,
а ти си момиче - трябва да те грабна!

          Грабнали Маруша, завели я в Арнаутлукът и накарали я да играе на хорото. Маруша води хорото, но лее горчиви сълзи. Когато старата арнауткиня видяла това, то захванала да пита своята млада снаха: „Марушо, ти, моя гиздаво снахо, какво ти се не харесва у нас и в нашето село? Защо и за какво плачеш, сиротиньо? Синът ли ми ти се не харесва, свекърът ли ти е казал лошава дума, свекърва ти ли те не обича?“ Маруша отговаря:

Ех, майко моя, стара свекърво,
харесва ми се моят стопанин,
не мържди ми се моят свекър,
не кара ми се стара свекърва
и обичат ме девер, калина;
ала не мога тук да живея:
не ми е мило вашето село,
не ми харесват вашите дрехи,
не ми поревна вашият език.

          Когато говориме за облеклото на българките, то трябва да се ограничиме само с Пловдив и с Пловдивският окръг. Каршияка и Ново село или Нова махала се облачат в сукман (вълнена дреха), полите на когото са обвити с четириъгълни парченца от жълто, червено, синьо и зелено сукно. Контошът им обикновено бива черен, син и бял (през лятото). Поясът им, който бива повечето пъти сърмен, се закопчава с две сребърни или позлатени чапрази; а главата им е покрита с жълта, с бяла или със зеленикава кърпа. Почти по всичка България съществува обичай, щото българките да плетат косите си на пленички и да ги разпущат по плещите си. Контошът открива високите и здравите гърди на трудолюбивата българка, които се покриват с тънки памучни нагръдки. Над тия здрави гърди висят червени и бели герданчета, които се повдигат нагоре от всяко едно дихание. Но в самият град, дето живеят цивилизованите българи, т. е. дето до народният български живот се е досегнала гръко-турската зараза, която носи название азиатски напредък, българите отдавна вече са потурчили своите облекла, както са огърчили и своите народни обреди и обичаи, даже и своят език. Множество българи се облачат в европейски дрехи, но на главите си носят фесове, следователно, тия приличат много повече на турци, нежели на българи или на европейци. Освен това, тия покриват своето европейство с дълги и накъдрени кюркове и съставляват твърде смешна и твърде безобразна смес.
          Аз бях длъжен да се поклоня унизително на своят бъдещи възпитател и на неговата мила съпруга и да целуна ръката им. Това се изискваше от пловдивските приличия. Освен това, аз бях длъжен да чуя от кир Янка различни наставления, из които някои от тях се срещат в христоматията на даскалът Райна, а други - в действителният живот на щастливите азиатци. С една дума, кир Янко ме посъветува да не подсмърчам, да се не смея, да се не реша, да не гледам право в очите на богатите и на старите хора, да го слушам, да изпълнявам буквално неговите заповеди и да му не противореча. А ако аз дръзна някога да наруша неговите постановления, то той ще да употреби и за моята полза същите средства, каквито обикновено употреблява за ползата на синовете си, т. е. че той ще да въведе и мене на „път истинни“ с тоягата.
          Тия честни и високообразовани гърци или гръкомани гледаха на мен като на улично кученце, което тия имаха воля да въдворят, да му дадат дозволение да се ощастливи, т. е. да ходи на задните крака и да върти кебап, и да се еглендисват с неговата натурална наивност. Трябва да ви кажа и това, че азбуката на моето образование се състоеше в следующите параграфи: 1) аз се обязвах да се уча да купувам на своят възпитател месо чак на Каршияка, дето бяха салханите, за да се изострят моите български умствени способности във всяко едно отношение; 2) да поя и да тамаря конят му, да купувам на коконата му дренки за сладко и да слугувам на съпругата му, когато отива на гости, т. е. да вървя след нея, да крача като спънат петел и да нося шалът й; 3) да подавам на кир Янка огън за чубукът и да мия наргилето му; 4) да стоя диван-чапраз пред гостите му...
          - Ако бъдеш човек (?), то аз ще да те обичам като свое дете; а ако захванеш да чапкънуваш, то ще да те мешиня като цигански даул - свърши той своите наставления и заповяда ми да изляза из стаята.
          И така, аз бях длъжен да живея и да се уча ум и разум посреди такава една патриархалност, в които всеки Благоя има право да те бие и да ти дава наставления, а ти, из уважение към добрите пловдивски обичаи, да си обязан да мълчиш, да слушаш и да не охаш! Но, за моето щастие, моят възпитател, както след време засвидетелствува самата действителност, беше не из крайно патриархалните хора. Освен това той беше богат човек и имаше няколко слуги, следователно, моито обязаности не бяха твърде тежки. Той ми даваше да ходя, дето ща, да правя, щото ща, и да живея, както искам. Тука съм длъжен да ви кажа и това, че негово високоблагородие почти никога не говореше с мене, следователно, аз свободно можех да се наслаждавам с пълна свобода и да го не питам за нищо. Кир Янко беше доволно горделив човек, защото занимаваше твърде видно място - мемлек-чорбаджисъ̀, т. е. защото беше защитник и покровител на всичките християни, които са се родили под щастливата звезда на негово величество султанът и които населяват Пловдивскиата епархия.
          Да ви преведа няколко нравоучителни поучения из пловдивската философия и да ви известя какъв характер имат тия поучения.
          У пловдивските „високоблагородия“ се счита за неприличие да бързате, даже да ходите така, както ходи всичкият свят. Разбогатевшият идиотин, обокравшият сиромасите хаирсъзин и обравшият своите кредитори банкротин ходи по улицата полека, държи ръцете си под кръстът, люшка се, гледа самосъзнателно към небето, покашлюва се час по час и брои броеницата си, чегато всякоя негова крачка се съпровожда с „господи помилуй“.
          На младежите е строго запрещено да ходят по кафенетата. Ако някой от вас да би влязъл в кръчмата и да се напие пиян, то пловдивските приличия би ви простили прегрешенията; а ако влезете в някое кафене, то общественото мнение би ви осъдило во веки веков. Главната причина е тая, че кръчмите са национално учреждение и че кафенетата принадлежат на турците. Освен това, в кафенетата произхождат такива кални истории, от които би се погнусил и най-развратеният християнин.
          Освен тия две непристойности, пловдивските приличия запрещават на благовъзпитаното човечество да прави и следующите тир престъпления: 1) да се не опасваш с широк пояс и да не носиш фесът си или шапката си накриво; 2) да не лапаш мухите, да не въртиш главата си насам-нататък, да не кихаш високо и да не гледаш на по-богатите от тебе право в очите; 3) да не говориш със сиромасите любезно, да не поздравляваш изпадналите търговци и т. н.
          Дотолкова са разумни и приличията на пловдивската жена, която носи название   к о к о н а.   Коконата поглъща всичкият пот, всичките трудове и всичките доходи на мъжът си. Единствената цел на пловдивските жени е да се китят, да седят по чекмите от утринта до вечерта и да поливат вода на съпружеската вярност. Ако някой чуждестранец или някой непредупрежден човек, който се е начел из европейските вестници за бедното положение на християните в Турция, да би отишъл в неделя в черкова, на Бунарджикът или в ливадите, които се наричат Суютлюк, то, да ви кажа право, той би трябвало да помисли, че някоя свръхестествена сила го е пренесла в една от столнините на модите и на разкошествата. Шиите на белолиците кокони блестят с маргатар и със скъпоценни камъни...
          Но защо да разказвам за увеселителните места? - Поразходете се по главните улици, идете в най-бедните улички, дето сиромашията и гладът раждат хиляди пороци и престъпления, дето нещастните божи създания се търкалят в душевен и телесен разврат - и там, посреди умирающата наоколо бедност, вие ще да срещнете накитени кокони, с маргатар на шията, а у мъжът на всякоя от тях в кесията отдавна вече мътят самодивите. Нека говори кой що ще, а аз ще да кажа веднаж завсякога, че пловдивските кокони и кириовци са безобразно смешни. Ако на коконата дотрябват въглища, то мъжът й отива в чаршията, купува за двайсет пари от тая къщовна потребност и туря я в копринена кърпа. Благовъзпитаните пловдивци се срамуват да носят конска торба или вълнен цедилник...
          Из всичкото това вие видите, че гръко-турската нравственост изисква от своите последователи не честен труд и не добросъвестни занятия, а   ф а н а р и о т с к и   подлости и обири. Аз съм твърдо убежден, че всичките банкрутства, които се случват в тоя блаженствующи град почти всеки ден, произхождат по причината на тия гиздави кокони, които се отличават с ветреност, с разкошество и с безгрижна разточителност.
          Коконата не работи, не мисли за своето бъдеще и не чете почти нищо... Така беше преди двайсет и пет годин. След време, по думите на един мой приятел, младите кирии захванали да четат романите на Александра Дюма, на Евгения Сю и на Пол де Кока, които са преведени на новогръцки и които са напечатани в Атина. Тоя приятел ме уверяваше даже, че пловдивските кирии и търговци се пленили от премъдростите на французките нравоописатели до такава степен, щото всеки из тях избирал по един от романическите херои и присвоявал името му и характерът му. Така например синът на старият разбойник Гюмюш-Герданът се нарекъл Монте Кристо, синът на Димитрака - Хенрих IV, кокона Маньонка - кралица Марго и т. н. Разказват, че някои от тия копия се старали с всичките си сили да подражават на своите оригинали и прославили се с доста отличителни подвизи. Тука съм длъжен да ви кажа и това, че романите на трите французки писатели са имали влияние не само на младото поколение, но и на старите мизандрии, у които отдавна вече са били изветрили трите по-главни чувства и които в моето време се не занимаваха с нищо друго, освен с всевъзможни накити, с визити и с калугерите.
          Но да оставим новите времена и да продължиме своите исторически обозрения.
          В Пловдив (даже и в другите по-главни градове на Европейска Турция) достойнството на човекът се мери с облеклото. Колкото един човек се облача по-богато и по-скъпоценно, толкова той е и по-благороден. Чиновете, благородството, честността и честта се разпределяват съобразно с богаството на търговецът и грабителят, който е успял, като ограбва селяните и сиромасите, да събере порядъчна сума злато и сребро, се уважава от идиотическото гражданство до раболепствие. И така, който е успял да накраде 100 хиляди гроша, той е благороден; който има 200 хиляди, той е високоблагороден; а който е накарал повече от 500 хиляди, той е челебия, т. е. той е такова едно нещо, което прилича на китайски мандарин. Титлата   б е й   се дава само на ония щастливи създания, които имат около един милион гроша, които са направили на султанското правителство някоя услуга и които са нахранили няколко голи праветелствени чиновници. Тия също чинове се дават и на жените. Жената на челебият не е вече жена, както всичките хора, а   ч е л е б и й к а.
          Коренните жители, които наричат себе си аристократи или   е в г е н и с т а т и   и които са не повече от 600 души, се състоят от смес от гърци и куцовласи (цинцари) с българите. Тия говорят на гръко-българо-турско наречие и ненавиждат българската народност от всичкото си сърце и душа. Ние не знаем какво пониятие би си съставили германските, ингелизките и руските филоелини за наследниците и за заместниците на Демостена и Платона и за тяхното наречие, ако би чули следующите фрази: „Вали клечка сто дупка, на ми свиризи о ветарос“ или „търкализи то тенджура ке булдиши то капаки“. Тука сме длъжни да кажеме и това, че нравите, обичаите и животът на тия нещожни потомци на велика Елада нямат в себе си нищо гръцко и нищо европейско или човеческо. Турските обичаи са ги преобразили дотолкова, доколкото тия обичаи са изменили и животът на Златоустовите наместници. Разбира се, че всичкото това е простително на гръко-цинзаринът, който е фалшив от самата си природа, който е отънчил своето душевно величие още във времената на византийското могъщество и който е изменил на народността си и на името си още в онзи ден, в който е захванал пръв път да се нарича   р о м е й;   но тая нещастна суетност и тая старческа подлост влече след себе си и младият, честният и възрождающият се българин...
          Щом някой из жителите на Коприщица, на Панагюрище, на Карлово, на Сопот, на Калофер и т. н. разбогатее малко, то тоя си час оставя своето бащино огнище, отива в Пловдив, променява своето българско име и захваща да се срамува за своето произхождение. Така например Вълко се преобразява на Власаки, Петко - на Паскал, Станко - на Страти, Рада - на Ралу, Лука - на Лусандра и т. н. Само топорните имена Велика, Стоян, Стойка и Груйо са останали и до днешният ден непроменими. Ако някой селянин дойде в дюгянът на някой пловдивски търговец, то последният се претваря, че не разбира български, и старае се да говори криво и наопаки или говори турски. А отде е родом тоя елинин и отдавна ли той се е преселил в Пловдив? - Той е родом из Стрелча или из Ахланово, а преселил се е преди десетина години.
          Но ако атинските пропагандисти да би се решили някога да дадат на своите апостоли и помощници медали за техните заслуги, то пловдивските кокони, без никакво съмнение, би получили конски петала. Аз имам хиляди факти да ви уверя, че най-главните роли в тия отношения принадлежат на жените, които умеят да се вземат за дело с голяма способност и които с голям успех преработват българските натури, т. е.   п р е ш и в а т   от българите гърци.
          С една дума, жената игра и в Пловдив такива също роли, каквито и в Румъния. Нашият българин не може да устои пред Купидона и стопява се като сняг от горещите лъчи на бялото гърло. Разбира се, че и аз, както и всичките други дебелоглавци, които се изпроваждат в Пловдив на възпитание от своите прогресолюбиви родители, се попаднах в клещите на   м о я т а   кокона, т. е. на Янковата жена, която, по желанието на моите родители, беше обязана да направи от моята българска кожа   р о м е й с к и   сахтиян. Така се виражават самите българи за ромейското просвещение и образование. Коконата захвана от моите дрехи и от моята коса, а свърши с ромейският език, когото, да ви кажа право, ако да не би живял по-после в Цариград, никога не би можал да науча в Пловдив, защото и в тукашното училище учителите повече лудееха и биеха, отколкото учеха.
          Но преди да свърша тая глава, аз съм обязан да ви кажа няколко думи за турските кафенета, за градските увеселителни места и за общата характеристика на цинцаро-българо-гръко-армено-турският град.
          Хайдете да влеземе в някое кафене, което се намира над бреговете на река Марица. Трудно е и да си въобрази човек онзе разврат и оная нравствена гнилост, които съществуват в тия кафенета. Въобразете си, че е зима и че турските чапкъни няма де да се дянат, т. е. де да се скрият и да се огреят. В зимно време кафенетата са пълни с посетители, които седят с прекръстени крака на миндерлъците, пият горчиво кафе, пушат наргилета, слушат свирнята на едирненските цигани и наслаждават се от играта на кьочеците. И всичките тия чалмоносци са сиромаси хора, които нямат никакви занятия, които носят название градски чапкъни и които се хранят из неизвестни източници! Тия развдратни до самите кости турски граждани нямат земя, а ако да би я имали, то и в такъв случай не би я обработвали, защото считат почти всяка работа унизителна за правоверният ага; тия не знаят никакъв занаят, защото гледат на всеки честен труд като на нещо прилично само за гяурите; най-ппосле, техните най-главни занятия са обирите, убийствата и насилията, защото тия художества се считат даже и от турските управители за бабаитлък или за юначество. Прякорите на по-голямата част от тия диви завоеватели са така също твърде характеристически. Първокласните чапкъни носят название   д е л и;   (луд), второкласните   п е х л и в а н и   (борец), третокласните   д е л и б а л т а̀   (луда брадва),   я н к е с е д ж и   пр., а безстепенните, т. е. ония, които още не са се отличили ни в едно бабаитско дело, се наричат харамееджии и хуйлузи. Разбира се, че като разгледа човек всичкото това, то неволно трябва да се попита: „Тая ли нравствена сила ще да бъде подпорка на възраждающата се турска империя ина цариградските реформи?“ - На камъкът не цъфтят трендафили.
          Но да продължиме своето обозрение.
          Аз не зная дали има нещо по-гнусливо и нещо по-отвратително от гореспоменатите   к ь о ч е ц и.   По-голямата част от тия двоеноги скотове са арменци, гърци и цигани, у които не съществуват ни човечески особености, ни животно самосъхранение, ни... Тия безчестни създания се употребляват от турските чапкъни   к а т о   ж е н и   без никакъв срам и без никакво самолюбие. Когато кьочеците играят, то турците ги гледат сладострастно, пъшкат, лигавят се и хвърчат по Мохамедов рай. Кьочеците лягат всекиму от посетителите на коленете, гладят му брадата и гъделичкат го с кълките си; а сънливите и безжизнени физиономии на щастливите аги принимават ненормално положение, а в очите им се появлява необикновен огън и изнурените им от пиянство тела захващат да треперят. Тия целуват играчите, милват ги, залепят им на челото пари и доволно често се провикват: „Яша, ики гьозум!“, т. е. „живей, мои две очи“. Трябва да ви кажа и това, че всеки кьочек има свои почитатели, които му дават предпочтение пред другите. За една подобна мъжка   л ю б о в н и ц а   в 1851 година се бяха случили две убийства (едното в Пловдив, а другото в Татар Пазарджик). Но да не помислите, че кьочеците намират любов и уважение само между турските чапкъни. Влезте в турските конаци, идете на обществените увеселителни места и приемете участие в турските зафети, и вие ще да видите, че даже и старите паши, на които единът крак стои в гробът, се търкалят в същият разврат, на който и чапкъните. Разбира се, че всичкото това ни дава пълно право да заключиме, че содомският разврат се е вкоренил в турският живот до такава степен, щото неговото съществование ща да се свърши заедно със съществованието на самият народ, който намира приятност в тоя разврат. Тоя разврат лежи в самото възпитание, в самият живот и в самите нрави и обичаи на тоя варварски народ.
          Но злото не се ограничава с това.
          В петък после Великден, християнската черкова празнува денят на „животворящият източник“ или на св. Богородица, който носи название Св. Петка, т. е. Св. петък. В Пловдив съществува отделен храм, който е посвещен на тоя празник. Пред тоя храм се намира една доволно широка поляна, на която от Великден и до Томината събота се разхожда почти половината от градът. Местните власти, които са обязани да защищават градското благочиние, разпростират на това място шатори, под които седи тюфекчибашият (префектът) със своите сеймиени, кафеджибашиите, кьочеците, свирците и пр. А православните християни, които се гордеят със своето елинско произхождение и които носят название тепе-алтъ̀-чапкънларъ̀, седят заедно с турците и наслаждават се със содимските картини. Но най-чудното се заключава в това, че на туй увеселително зрелище гледат и пловдивските кокони, у които азиатската атмосфера е поколебала даже и женствеността. Боже мой, и тия кални картини, от които би се засрамили даже и животните, произхождат под откритото небе и пред очите на всичките граждани и гражданки! Такава е нравствената сфера, в която се възпитават турските правителствени мъже и от която са длъжни да заемат своята цивилизация „работните“ верноподаници на негово величество.
          Но при всичките злини, които врат в тоя град и които разнасят по българските крайове турски разврат и   р о м е й с к а   безнравственост, в Пловдив се е появила първата планета на българското възрождение. Първата дума против фанариотското иго и първият протест против гръко-азиатската гангрена са се родили в Пловдив и в неговите окресности. Аз и до тая минута помня честните лица на Атанаса Вълковича, на Стояна Чомакова, на Георгия Стояновича и на Найдена Герова, които изрекоха първата свещена дума: „Ние сме българи и желаеме да живееме български.“ Нека говори кой що ще, а България е обязана твърде много на тия четири гражданина и на техните   в е л и к и   души. Тия първи произнесоха с гордост и благонаклонност името българин и повдигнаха гласът си за защитата на това име; тия първи откриха фалшивостта на фанариотите и посъветуваха българският народ да се не каля вече в ромейското блато; най-после, тия първи отделиха живото от мъртвото, честното от безчестието, лъжливото от истината, къклицата от загарията и своето от чуждото. Освен това цената на техните заслуги се увеличава и с това, че тия честни мъже бяха окръжени с яростни противници, с безхарактерни дебелчовци и с равнодушни чорбаджии, които не желаеха или не можеха да разберат каква причина е накарала българските патриоти да се борят с гърците, да искат българско учение и да се хвалят със своето българско произхождение, с които евгенестатите ромеи се подграват така несправедливо.

          7.   За пловдивските училища

          В онова време в Пловдив съществуваха четири български, три гръцки и едно женско (гръцко) училища. Едно от гръцките училища, което носеше гръмогласно и славно име елински   г и м н а з и о н,   се посещаваше от децата на пловдивската аристокрация и ползуваше се с голяма слава. Уроците се предаваха от четири учителя гърци и един турчин. Последният, на когото името беше Самуркаш ефенди, беше родом грък, знаеше превъзходно елинският език и според както разказваше той сам, е бил обърнат насила в мохамеданство само за това, защото е бил добре образован и защото е знаял множество изречения из коранът и из старовремските мъдреци (философи). Тоя човек беше твърде оригинална личност. Представете си такова едно същество, което се не умива по няколко месеца, което не реши брадата си и косата си по цели години, което се преоблача само тогава, когато му се покъса дрехата или ризата, и което е покрито с различни насекоми и с всякакви нечистоти. Освен това Самуркаш ефенди беше сляп с едното око, лицето му беше обезобразено от шарула, а тялото му изпъщаше из себе си доволно неприятна миризма. При всичките тия вънкашни недостатки Самуркашът беше богат със знание и с природен ум. Едно негово изречение и до днес още се върти в умът ми. Между учениците, които слушаха уроците на Самуркашът, т. е. които изучаваха турският език, имаше доволно голямо число българчета. Тия българчета се учеха много по-добре от гърчетата, следователно Самуркашът гледаше на тях с добро око. Един ден той беше рекъл на Славиди (Славиди беше родом българин и гръцки учител) така: „Нашите микрокефали (малоглавци) наричат българите хондрокефали (дебелоглавци), а действителността ни доказва, че последните ще победят първите във всяко едно отношение. А знаете ли отде произхожда всичкото това? От програмата на онова учение, което е усвоено във всичките гръцки школи. Всичкият свят върви напред, а гъркът търси своето щастие под развалините на Атина! Вие набивате главите на своите ученици с философиите на Демостена, а заборавяте да им покажете съвременният напредък на човечеството и да ги посъветувате да бъдат добри съвременни граждани и истиннообразовани хора. Фанатикът не може да бъде полезен ни за себе си, ни за съседите си, а вие със своето учение се стараете да възпитате не хора, а фанатици. Вие и до днес още учите своите ученици, че само елитът е човек и че всичките други народи и народности са варвари! Това учение е убийствено за самите елини. Аз съм забележил вече, че варварите напредват във всяко едно отношение и че новите елини се пригатовляват да променят с тях ролите си.“ Думите на Самуркашът захващат да се изпълняват.
          Гръцките учители ме приеха високомерно, дадоха ми название „вулгараки“, присмяха се на моите полуселски дрехи и запретиха ми да говоря в училището български.
          - Ако не послушаш съветите ми и ако бъдеш твърдоглав, то аз имам насечени върбови тояги - каза кир Ксантос.
          Да ви кажа няколко думи и за тоя звяр. Главният учител в Пловдивският гимназион, кир Ксантос, беше възпитаник на Виенският университет, четеше елинските класици, а именно господина Платона, и тупаше учениците с юмруци по гърбът в това същото време, когато говореше, че човеколюбието е било отличителна черта на елинското племе и че човечедкото лице трябва да бъде свещено. Ксантос беше родом из огърчившият се български град Серес. Боже мой, какви свирепи, тъпоумни и безсъвестни хора избра провидението за първоначалното развитие на нашите нещастни деца! Буквите Δ и Θ, които изведнъж не е в състояние да произнесе ни един български телесен език, не един път са повдигали юмруците на виенският възпитаник над моята балканска глава. Ах, кир Ксантосе, твоята важна фигура ще да остане в моето въображение още дълго време. Ти беше един от ония незабвенни учители, които оставят после себе си страх и отвращение.
          Освен класиците в гимназиумът ни четяха още аритметика, катехизис и география. Тука съм длъжен да ви кажа и това, че историята на човеческите „страсти и глупости“ се четеше в това честито учебно заведение твърде оригинално. Тука например, историята на Гърция и на Византия се изучаваше с всичките техни подробности и с всичките никому ненужни и безполезни анекдоти, а историята на умственото развитие на европейските господарства, новите времена и живот на другите народи и племена се излагаха на някакви си двайсет или триесет странички!
          Но най-възмутителните принципи на това училище се заключаваха в следующето проявление. Нашите учители бяха горделиви, високомерни и надути; тия презираха всичко, щото не е елино-цинцарско; тия се подсмиваха на всичко, щото не е преминало през чистилището на цинцаро-фанариотскага цивилизация; най-после, тия гледаха на българчетата, които съставляваха по-голямата част от учениците, с презрение или с някакво си патриотическо съжаление, с каквото обикновено гледа майката на своето сляпо или хроморождено дете. Трябва да се съзная, че тоя поглед и това презрение бяха накарали множество българчета да се срамуват от своето име и народност, да прекръщават имената си и да скриват произхождението си. Така например Искровият син се беше преобразил на Искридис, Недельовият син - на Неделидис, Нешовото момче - на Несидис и т. н. Тука съм длъжен да ви кажа и това, че и прякорите на двамата елински „евгенестати“ учители бяха Славиди (от Славчо) и Бонциди (от Бончо), следователно и тяхното произхождение беше доволно съмнително. Но ако гръцката цивилизация и да щавеше така изкусно младото и крехкото поколение, то старите „хондрокефали“ оставаха непокътнати. Разбира се, че това не беше нито възможно. Кажете ми, моля ви се, възможно ли е да прекроят имената Велика, Стойка, Неделя, Пейо, Искро и пр.? А новите българчета? Новите българчета, т. е. новото поколение, още из купелът излазяха готови елини. Така например, Недельо даваше на своят син име Ксенофонт; Станчо метаморфозираше своето българче на Темистокъл; а Искро се радваше, когато после името на неговото любезно дете „благородните“ граждани притуряха катунското окончание   к и.
          Но както и да е, а пловдивската елинска школа преди двайсет и пет години напредваше гигантски, ако на науката и знанието и да се не обръщаше никакво внимание.
          В първият клас на това училище родителите изпровождаха своите деца само затова, за да бъде мирна къщата им, и аз,   ш е с т н а й с е т г о д и ш н о т о   дете, бях длъжен да търпя от дреболията различни насмешки, защото не бях в състояние да напълня главата си с изреченията на елинските схоластици, с катехизисът и с Езоповите басни на съвсем за мене чужд и непонятен език, или да търпя наказания от благородните юмруци на кир Ксантоса и от благочестивата десница на владишкият дякон кир Григория.
          Отвращението към гръцките училища, което аз имах по това време само по предубеждение, се преобрази за мене още от първите уроци в положителна антипатия. Тука съм длъжен да ви кажа и това, че между българските ученици в онова време съществуваше вече не твърде похвално мнение за гръцките училища и наука. От самото начало аз се залових за гръцките премъдрости с особено усърдия, но твърде скоро бях принуден да се убедя, че е деветсесет и девет пъти по-лесно и по-приятно да бъда биен, нежели да ровя мозъкът си с граматиката на кир Вамва и с догматиката на преподобните византийски отци. Тая наука ме накара да стана голям ленивец. В това също време, когато владишкият дякон ни разказваше, че библията е главната книга на християнството, и когато потвърдяваше своите виводи с божествените тексти из постановленията на светите отци, моите мисли се носеха над моето родимо село, над зелените ливади, над пожълтелите нивя и над кичестите гори, из които пееха многочислени птички и чрез които пролетяваше прохладен планински ветрец. Но моите мисли бяха там, а тука всичкото мое учение се заключаваше в проклетата   д е л т а   и в безчовечната   т и т а,   т. е. тука се намираше в действие само гръклянът и краят на езикът ми.
          Да кажа накратко, ако аз изнесох нещо из тоя гимназион, то това нещо не беше нищо друго, освен следующите няколко новогръцки качества: аз се научих да превивам гръбнакът си, да лъжа, да лъстя и да се унижавам, защото само с подобно средство беше възможно да умаля ученият ентусиазъм на моите учители. Но и тука моята планинска, свободна и здрава натура излезе победителница, защото по-бързо ще да избелите арапинът на европейското слънце и по-бързо ще да лишите тигърът от неговите враждебни дамги, нежели да прекроите от балканският свободен казак светски фанариотски или пловдивски роб...
          Но в това време над нашето отечество изгрея онова животворяще слънце, което после 1848 година разпространи своите чудотворни сили над всичкото човечество. Между гърците и българите захванаха да произхождат препирни, несъгласия и явна вражда. Някои от по-първите българи граждани явиха в тогавашният единствен български орган   Ц а р и г р а д с к и   в е с т н и к,   че и българският народ има прошедше, че неговото бъдеще е светло и завидно и че всеки е обязан да защащава своето народно право... Един от главните противници на ромео-цинцарското блато беше убиен, мнозина се преследуваха, други се подозряваха... Ако покойни Тарас Шевченко в онова време да не би бил в Оренбургската крепост, то той би трябвало да изрече именно за гореказаните апостоли своите оживителни думи:

          ...Хвала,
хвала вам, душi молодii,
хвала вам, лицарi светii,
во вiки-вiки похвала!...

          Младото поколение гледаше в очите на първите апостоли и стараеше се да изпълни на дело техните теории. Всичките живи същества, които ходеха на два крака, се разделиха на две партии. Гръцкото бузмие, което се наричаше класическа наука, тумруците на кир Ксантоса и катехизисът на отца Филарета, който беше преведен на новогръцки език, ме хласнаха в българският лагер и избавиха ме от разядающата ромейска философия. Гърчетата и българчетата, т. е. учиниците от гръцкото и българското училища, захванаха да нападат едни на други и да дращят лицата си... Аз приех страната на моите еднородци и много пъти дохождах дома си със скъсани каравани или с краставици на челото.
          Гърците и тяхната пропаганда захванаха да проиграват. Истина казват умните хора, че времето е в състояние да съкруши дажи и гранитът, а гръцкото влияние беше изградено на твърде слаби основания. За българите или за гръкоманите настана онзи период, когато сляпата вяра и фалшивият ентусиазъм преминуват и открива се противоположната страна на орденът. Лъжата изплува над повърхността на човечеството, мъглата се разсея, повезката се смъкна от очите на българите, ако в мозъците на множество пловдивски граждани и да се търкаляха още различни Леониди и Ахилеси, Хектори и Атини, византийски империи и глаголът τὺπτω. Подобни личности се намираха и между ония ученици, които бяха дошли из селата да изпият нектарът на богиня Атина. Мене и до тая минута се мяркат пред очите тия самолюбиви същества, които гледаха на гръцката наука като средство на техният бъдещи благополучен живот. Даже и самите учители от онова време бяха убеждени, че който научи спрежението на елинските глаголи науст, той ще да открие „святая светих“, т. е. той ще да влезе в оная свещена област, която е недостъпна на простите смъртни и която му дава първенство и власт над необразованото и варварското човечество. Сиромах Кнантос! Множество от гореказаните ученици се отказваха от своите детински игри, ставаха неразделни спътници на учителите, изучаваха техните дълги дисертации с онова набожно внимание, с каквото по-напред са слушали бащините си разсъждения и афоризми. Във времето на занятията тия облягаха лактите си на столът, въвираха пръстите си в косата, почервеняваха от своите напражени внимания като раци и лапаха едно типто - типстис, след типтис - типто. Бедно човечество, с каква дълбока искреност влазяш ти в различни заблуждения! Ти търсиш щастие и добро в онова старо бунище, което не е в състояние да помогне нито на себе си! Ако ти и да насилваш своята балканска природа с голямо търпение и с извънредно херойство, то от това насилие не произхождаше нищо друго освен худосочие в мозъкът ти и страшен хаос в главата ти. Аз те жалея от всичкото си сърце. По-голямата част от моите съученици бяха родени за мускулни труд и за физическа деятелност в сферата на простите и несложните практически идеи, които, ако би усвоили един път, би могли да приложат с голяма осторожност и добросъвестност в своят практически живот; но гръцката мъдрост, която нямаше ни определена програма, ни здрав разум, ни истинно желание да принесе на своите слушатели положителна полза, ги накарваше да седят по цял ден на едно място, да мъчат своето тяло с убийствената неподвижност, а мозъкът си със страшни, но безполезни усилия. Аз съм твърде уверен, че ако славянската натура да не би била така силна, то изпитанията би били невъзможни. Разбира се, че ни един от нас не разбираше онова, щото знаеше науст... Но и самите учители не искаха от учениците си повече.
          Когато се връщах из гимназионът, то дома ме чакаха и други нежности от страната на моята просветителка и от нейната дъщеря, които ме учеха различни прогресивни приличия и които залягаха с голямо усърдие не само за моето духовно благородство, но и за моята вънкашност. Истина казваше в онова време Яким Груев, че „пловдивската кокона прилича на табак, който се старае от всичкото си сърце и душа да ощави българските кожи и да им даде гръцко лустро“. Аз мисля, че това е първата и последната правда, която е излязла из устата на нашето „народолюбиво ефендие“. Гореказаните два табака гладеха по главата шестнайсетгодишният дивак или възрастният хондрокефалос, съжаляваха с наскърбено сърце, че моя милост се е родила от българска майка, и охкаха за моята незавидна бъдещност. По мнението на тия табаци само гъркът е в състояние да достигне Олимп и да се побратими с богинята на мъдростта. Разбира се, че тая   и с т и н а   се е появила още във времето на Ахилеса и продължава се между „елеокръвните“ цицари и до тая минута.
          Но често най-важните превратности в нашият живот, именно в духовният, се извършват при най-нищожните условия. Най-голямата дъщеря на моите възпитатели, която след време доби над мене голямо влияние, ми говореше доволно често:
          - Защо се не учиш? Ти трябва да изучиш гръцкият език и да станеш човек. Срамота е да си дебел българин.
          - А как ще аз да се уча, когато не разбирам ни какво ми четат, ни какво ми говорят, ни какво ме съветуват? - отговарях аз. - Аз мисля, че и самите учители, тия проклети галмани, не знаят какво говорят, що учат и кого учат. Ако тия да би били учени хора, то би ни обяснили онова, щото е написано в книгите... А какво правят тия? Дадат ти да изучиш науст две-три страници и свършена работа.
          - Мене ми е жално да те гледам! - ми отговаряше четиринайсетгодишното момиче и накарваше ме да червенея за себе си.
          Един ден моята хубавичка съветница ми каза така:
          - Из всичко се види, че българите не са способни за нищо.
          Тия думи бяха причина да остана в гимназиумът още цяла година, ако елинското учение и да беше за мене и безвкусно, и безполезно, а отчасти и убийствено. Мене в онова време влечеше някаква си невидима сила към българското училище. А какво ще да каже баща ми, който ме е изпроводил в Пловдив не да спрягам „не зная, не знаеш, не знае“, а да изпека елиниката, която е дотътрала на много дебели българи порядъчно състояние? „Ако ми не позволят да премина в българското училище, то аз ще да зарежа и гръцкото, реших аз в умът си и същата сила ме повлече към моите мили и благословени планини, към моята родина Коприщица, дето трябваше да ходя по високите върхове, по зелената трева, под кичестите буки и по острите скали да паса овцете и козите, да бия масло, да сиря сирене, да стрига вълна и ерина... Кой може да ми каже, че тия занятия не би били за мене по-полезни и по-щастливи?... Ако аз да би послушал сърцето си, то не би скитал след време по чуждите земи, между чужди хора, по московските улици, по букурещкото блато, по... далеч от моите мили и любими крайове, далеч от моите братя и сестри, далеч от моето поробено и нещастно отечество...
          Да, аз мисля, че би било по-добре, но гореказаното момиче, което докачи моето самолюбие, и гръцките учители, които притъпиха и последните останки от моята свободна воля със своите подсмивки и със своите тояги, измениха моето бъдеще и дадоха му съвсем друго направление. Аз се реших да се уча, да стана учен човек и да докажа на моите приятели и неприятели, че и българинът е способен на нещо.
          Настана зима - зима студена, мъчителна, невесела и угнетающа. През лятото пловдивските жители имат барем де да излязат и де да се поразходят; а през зимата всеки трябва да седи дома си или да ходи из къща в къща да предумва светът. Ни в един град жените нямат такива дълги езици, като в Пловдив. Даже и мъжете твърде често се занимават с бабешка критика. Български книги в онова време почти нямаше, а гръцките не удовлетворяваха моите наклонности. Но ето един мой съученик, на когото баща му беше ходил във Влашко, ми даде няколко руски книги. Аз се намирах в блажено състояние. Тия книги бяха, ако помня добре техните заглавия   Р ы ц а р и   Л е б е д я   и л и   д в о р   В е л и к а г о   К а р л а,   роман от XVIII век,   Ж и з н ь   Н а п о л е о н а   Б о н а п а р т а,   П р е в р а щ е н и я т а   от Овидия и   Р а з г о в о р ы   р о с с к о   -   г р е ч е с к о   -   ф р а н ц у з с к и е,   които бяха издадени в Одеса. По тия книги аз захванах да изучавам руският език и ако, след време, в пловдивското българско училище и да се получаваше вече   Р у с с к и й   в е с т н и к   и други някои книги, но   Р ы ц а р и   Л е б е д я   все пак останаха първите мои руски учители. Други книги, които са имали на мене твърде голямо влияние, бяха сръбският сборник   Н е в е н   -   с л о г е   и   К о с о в с к а т а,   т. е. оная безграмотна книжка, в която се възпяват сръбските херои от Косово поле. От кого е била написана тая книжка, аз и до днес още не зная. Тия две книжки и   Р ы ц а р и   Л е б е д я,   аз знаех почти наизуст. Из   Н е в е н   -   с л о г е   аз се научих да уважавам черногорците и да блогоговея пред тяхното юначество и свободен дух.
          Но ето че мина и зимата и настана пролет - българският рай на земята; момичетата и момчетата, честното и невинното, живото и щастливото захванаха да играят своето хоро и да пеят своите еднообразни песни, радостни и мили гласове се чуваха от всяка една страна, защото Пловдив е обгърнат с нецивилизовани българи, които още не са продали съвестта си и народността си на Цукалата. Но за тоя велики елинин аз ще да поговоря на друго място. Тука съм длъжен да ви кажа и това, че хора бива само у нецивилизованите българи, които живеят на Марашът, на Каршияка, в Нова махала и пр. и които се презират от пловдивските кокони така също, както и ченовият лук или чушките. Хорото се захваща от пролетният българо-гръцки, празник Света Петка. Аз казвам българо-гръцки и защото другите християни или   п р а в о с л а в н и   х р и с т и я н и   го не празнуват. В петък през светата неделя на поляните се събират почти всичките млади и зелени българки и българи, главяват си свирец с гайда или с цигулка и под монотонната негова музика захващат да играят хоро. Разбира се, че ако младите сърца не намерят музика, то си пеят сами. Най-напред вървят ергенчетата, след тях годените момичета и невестите, а после девиците, подевките и децата. Всичките тия, като хванат един другиго за поясът, съставляват полукръг; гайдата се помещава посред - на това също място се помащават още четири или пет девици, у които гласовете са по-добри - и захваща се българско хоро. Случва се и така, както и по другите места из България, щото да пеят самите играющи. В такъв случай ту едната, ту другата страна повтарят всеки един стих. Свършва се песента, цигулката все още свири, а полукръгът продължава своето мерно движение, т. е. пристъпя от крачка на крачка, наляво-надясно, назад-напред. Свършва се играта - полукръгът се разкъсва мигновенно, девиците се спущат към къщята си по няколко заедно, ергенчетата вървят след тях и облизват се или сучат своите черни мустачета и тука произхожда смях, припкане, гълчотевици, шеги и радостни викове. От всяка една страна се чуят весели и щастливи гласове. Най-после всичко се успокоява, всичко се скрива под непроницаемата нощ.

          8.   Павликяни и семейният бит на българите

          По-голямата част от по-богатите пловдивски жители живеят в градът само през зимата. Лете ги гони оттука отчасти нездравият климат, а отчасти утомителното еднообразие на празността. Пловдивската аристокрация, на която бащите и дедите пасат овцете и козите в Ахланово, в Коприщица, в Панагюрище и пр., се преселяха при полите на Доспатските планини, в селата Воден, Куклен, Дермендере, Станимака и по манастирите, които са доволно изобилни по тия места и които съдържат голямо количество угоени бикове за пловдивските бездеткини. Най-главните човеколюбиви заведения в това отношение са „Св. Георги“, „Св. Богородица“ и „Св. Петка“. Бачковските калугери, които, като всеки гърци, обичат рзанообразие, не държатн своите поклонници и гостенки дълго време. Ето защо и ние, като всяка аристокрация, захванахме да се приготовляваме за преселение във Воден.
          Моят чорбаджия или възпитател (у нас почти всякога мешат тия две титли) кир Янко хвана три кола, които бяха покрити с рогожи и в които бяха впрегнати едри биволи. Тия яки животни се обязваха да прекарат из Пловдив във Воден жените, слугите, слугините и домашните принадлежности; а кир Янко, неговият син и аз трябваше да съставиме кавалерия и да яздиме едно благородно и две неблагородни животинчета, т. е. кир Янко възседна своят анадолски хат, а аз и синът му се качихме на два марковски челебия.
          И така, в едно лятно утро, ние оставихме вонещият град и тръгнахме към югозапад. Първата сграда, която ни се попадна на пътят, беше един павликянски   К у т а р¹⁴. Стопанинът на това имане живееше в градът и имаше няколко дюкяна, но в това време той беше дошел да обиколи работниците.
          За съвременните павликяни и за историческите богомили са говорили мнозина, а особено В. Григорович, Гилфердинг, Петранович, Осокин, Левицки, Шмид¹⁵ и др., следователно моята цел е не да описваме тяхното прошедше, а да разгледаме тяхното настояще. С една дума, аз желая да допълня отчасти онова, щото е говорено вече от гореказаните изследователи.
          Старците разказват, че павликяните в   с т а р о   в р е м е   не са били католици, не са имали черкови и не са били подчинени на римските папове. Тия са изповядали друга някоя си вяра и враждували са с православните, а осоено гърците. Тяхната ненавист е била дотолкова силна, щото тия са се бояли даже да минат покрай православните къщи, за да се не осквернят. Православното духовенство с помощта на правителството поискало да ги обърне насила в своята вяра и тогава тия били принудени да приемат католичество. Това предание по моето мнение има историческо основание. Историята ни доказва с множество факти какви преследувания и гонения са търпели павликяните или богомилите от православното духовенство, от византийците и от българските господари, следователно гореказаното предание се отнася до историческите времена на православните господства в днешна Турция. Богомилите, които по думите на византийските писатели са наводняли Тракия, Македония и България, не са могли да се не съхранят барем в някое местенце. Като били гонени и преследувани от българите и от гърците, тия са се поуспокоили под владичеството на турците, за които е било решително все едно каквато вяра и да изповядат тия; но като били разединени между себе си, павликяните или богомилите отчасти се обръщали в православие, а отчасти (това предположение трябва да се вземе във внимание) приняли мохамеданство (помаци). Последното предположение се потвърдява със следующите два факта. Първо, както помаците, така и павликяните говорят чисто българско наречие, в което се срещат твърде малко турски думи; второ, облеклото, типовете и някои нрави и обичаи и у удните, и у другите са замечтателно тъждествени.
          Когато католическите мисионери, които отдавна вече посещават Европейска Турция, намерили павликяните разединени, без никакво твърдо и яко политическо и духовно управление, в дълбоко невежество (тия не знаели даже да четат и пишат), в каквото са се намирали и другите поданици на османското владичество, т. е. българите, сърбите и гърците, то се постарали да ги употребят за своя полза. Известно е вече, че само гърците са получали преди половина столетие някое образование, ако това образование и да е било калугерско или аскетическо. Католическите мисионери се възползували от невежеството на павликяните и обърнали ги в католичество. Тям немалко е помогнала и ненавистта, която е кипяла още от памтивека в сърцата на павликяните против православните гонители и против техните несправедливости. Ето как обяснявам аз обръщанието на богомилите или на старовременните гностици павликяни в католицизъм. Вярно ли е моето мнение или не, аз оставям да разсъждават за това учените буквоеди.
          Но аз казах по-горе, че павликяните, както и помаците, говорят чисто българско наречие (тоя факт е твърде забележителен), носят български дрехи (особено жените), които не съблачат и най-богатите, и изпълняват множество суеверни обичаи. Павликянинът и павликянката не носят нито турски фесове, нито европейски накити, ако би вие пожелали да ги накарате насила даже и със смъртно наказание или да ги изгорите живи. Католическите мисионери са употребяли различни средства да облекат тия фанатици в европейски костюм, но техните старания и до днес още остават напразни. Единственото влияние, което са имали на тия българи католическите мисионери, се е отразило в личните имена и нравствеността им. Да кажа няколко думи за това влияние. Доскоро павликянските имена бяха чисто български, т. е. старите хора, даже в моето време, носеха имена Дянко, Стамен, Каменко, Божил, Чеко, Миловид, Дейко, Пена, Ружава, Първо, Дечо и пр. Само в последните триесет години католическите мисионери са захванали вече да ги накарват да кръщават своите деца по обредите на католическата черкова и да им дават католически имена. Аз говоря   д а   к р ъ щ а в а т,   защото доскоро кръщението на павликяните по думите на старците и езуитите се е изпълняло не по обредите на католическата черкова, а употребляли са се в тоя случай различни   п о г а н с к и   обреди и обичаи.
          Числото на павликяните, ако говориме приблизително, се простира по 79 хиляди, из които 38 000 души живеят в България (в Свищовският, в Пловдивският и в Скопско-Призренският окръги), 29 000 в Австрия и около 12 000 души в Румъния. Да поговориме за тоя въпрос малко по-пространно, т. е. да допълниме нашите записки с някои и други по-нови сведения. Ако досега и да са говорили твърде мнозина за павликяните и за тяхната численост, но ни един из тия изследователи не е знаял, че павликяни, т. е. българи католици, живеят в Румъния и че тяхната численост е доволно значителна. Даже и г. Дринов в своят „Исторически преглед на българската църква“ не е нито подозрявал, че по павликянските села в Румъния езуитите са намерили по-изобилна храна нежели между павликяните в България. Когато аз попитах едного от румънските павликяни (по име Илия Мачеларинът) голямо ли е числото на католическите българи в Румъния, то получих следующия отговор:
          - Баща ми казваше, че нашата католическа община е била някога си голяма, а сега е малка. Някои от   н а ш и т е,   които са били притеснявани от чокоите, се преселили в Немско, други станали власи (обърнали се в православие), а трети се върнали назад.
          - Де назад? - попитах аз.
          - В Турско.
          - А колко души са останали днес в Румъния?
          - Аз зная добре около пет села, в които живеят около 12 000 души... Има още...
          Кои са тия   о щ е? Тоя въпрос трябва да се реши. Ние мислиме, че наместо да пишеме дълги и широки „теории на словесността“, наместо да превождаме „Дандена“, наместо да печатаме безсмислени песни, нашата свещена длъжност е да решиме с особено внимание гореказаният въпрос, да изследуваме статистиката и етнографията на живите същества и да изучиме животът им. Тия наши занятия ще да бъдат милиони пъти по-полезни, нежели коледарските песни на г-на Протича. Но да оставиме това. Събраните от нас в последното време факти ни удостоверяват още веднъж, че във времето на своето преселение из България в Румъния и в Австрия павликяните не са били католици. Така например родителите на гореказаният Илия са били родом из Жеравна, родителите на някой си Петър Сивият - родом из Трявна, а прародителите на Дечова, който преди малко време беше учител в Свищов - родом из Габрово. Разбира се, че в гореказаните три града каталицизмът никога не е имал свои последователи. Освен това наречията, които се употребляват от павликяните в Румъния и в Австрия, са различни. Австрийските павликяни говорят две наречия, из които едното е чисто свищовско, а другото полумакедонско. Същото се забележва и у румънските павликяни. Някои от тях говорят свищовско наречие (уда - вод, ол - вол, уд - от, узда и пр.); други - пловдивско, трети - шопско, а четвърти - шуменско. Разбира се, че и това е доста важен факт.
          Да поместиме няколко павликянски песни.

Не ще си Дойчо булката!...
Дали му не е хубава,
дали му не е донела
два едри сури биволи
и девет крави ялови
и още девет сас телци,
та иска да я напусне!
Мама Дойчину думаше:
„Синко Дойчине, Дойчине,
я си дворове разгради,
а си лозята напусти,
биволе курбан заколи
и булчето си напусти.“
Дойчо на двори излезе,
погледа долу и горе,
разгледа равни дворове,
измери лозя зелени,
потупа сури биволе;
мило¹⁶ му да ги разгради!
Мило му да ги запусти!
Мило му да ги заколи!
Върна се Дойчо, та влезе
и си булчето погледа;
за булче му е по-мило -
мило му да го напусне...
Па стана Дойчо, побегна
в далечна земя широка,
та седя девет години,
спечели тежко имане:
хилядо вакли овнове,
хилядо бели марии,
хилядо сиви говеда,
хилядо врани кобили.
Тръгнале ми са овчере,
овчере и говедаре:
напред ми вървят кехаи,
с медени свирят кавале;
след тях ми блеят овцете,
овцете и говедата
и тия врани кобили;
а овчере ги караха,
умилни песни пееха.
Дойчо напреди вървеше,
червено конче яздеше
и към планина гледаше
дано си види булчето.
Вървял е Дойчо, Дойчине,
преминал девет касаби
и триста села овчерски,
чи си дома си утиди,
та на вратнята почука.
Не е излязла майка му,
не е излязла булката.
Булката тихо говори:
„Чи защо тропаш, юначе?“
Дойчо й дума думаше:
„Невясто, млада, хубава,
има ли конак за юнак,
стадото да си напуя,
овчере да си починат?“
Булче юнаку думаше:
„Почакай тука, юначе,
аз имам стара свекърва
да ида да я попитам.“
Па влезе в   п у с т и   дворове,
попита стара свекърва.
Излязла ми е майката,
па на Дойчина думаше:
„Сине Дойчине, Дойчине,
имане струва сто гроша,
а първо либе хилядо.“

          Тая песен ми е изпеяна от Илия и записана е буквално. Друга песен:

„Ой суколе, пиле чачулясто!
Ще те питам, прау да ми каиш:
видял ли си мома като мени,
билолица, вакло черноока,
коя пее и зими, и лети
и надпява пили от планина?“
Утговаря пили суколово:
„Мари, муме, мари, малка муме,
ти надпяваш пиле от градина,
ал ни моиш сукол да надфъркаш.“

          Тая песен ни е изпроводена из село Винга (в Австрия):

„Мари, моме, малко моме,
де ти гривните?“

 

- Занесох ги на златарче,
момче гиздаво,

 

да ги лее, да ги чука,
момче гиздаво,

 

да изкове на брата ми,
момче гиздаво,

 

златен чекамак на пушката,
момче гиздаво!

 

„Мари, моме, малко моме,
де ти герданот?“

 

- Занесох го на златарче,
момче гиздаво,

 

да го лее, да го чука,
момче гиздаво,

 

да изкове на сестра ми,
момче гиздаво,

 

сърмен колан, две обици
момче гиздаво!

 

„Мари, моме, малко моме,
де ти накито?“

 

- Занесох го на златарче,
момче гиздаво,

 

да го лее, да го чука,
момче гиздаво,

 

да направи два пръстена,
момче гиздаво,

 

един за мен, а друг за теб,
момче гиздаво!“

          Тая песен е изпеяна от Петър Сивият.
          Да кажа няколко думи и за ония верования, които се уважават от павликяните и които нямат нещо общо нито с православието, нито с католицизмът. По думите на един католически свещеник, който е родом славянин, който живее между павликяните в Австрия и който е имал случай да узнае техните верования, у тия хора и до днес още произхожда доволно голяма нравствена борба против нововъведеният католицизъм. „Вашите българи (павликяни) и до днес още не могат да оставят езическите верования, суеверията и нехристиянският живот - говореше свещеникът. - Така например тия говорят, че душата и тялото живеят заедно само временно и че после смъртта на тялото душата никога вече не може да се види с него, ако свещеното писание и да ни учи, че всяка душа на второ пришествие ще да се върне на земята и ще да се всели в тялото си. Освен това павликяните говорят, че тялото, което е родено от майка, не трябва да отговаря за греховете на душата.“
          Старите павликяни - младите са се съвсем окатоличили - вярват и изповядват следующите принципи:
          1. Телесната страна на човекът е създадена от земните грехове или от Адамовите прегрешения, а душата от чистият бог.
          2. Ако Исус Христос и да е осветил грешното тяло, когато е приел човечески образ, то това тяло все още не може да се сравни с душата, която е първо създание на бога.
          3. Ако Христос и да е бил човек, но неговото тяло е било ангелско и не е приличало на нашето.
          4. Христос е возкръснал, преди да умре.
          5. Всяко място, което е освещено от бога, може да се нарече черкова.
          6. Христос е бог божи, а бог е бог на божеството.
          7. Истинната Христова черкова отдавна вече е изгубила своята светост и значение, защото апостолите й служат за злато и за сребро.
          8. Богородица е част от Христа, следователно нейното тяло не прилича на другите тела, т. е. на другите женски.
          9. Истинните християни са така също вечни, както е господ бог, който живее в тях.
          10. Не всяка черкова е християнска, както не е християнско и всяко учение, но всяко място, което е създадено от бога, е свято.
          11. Само истинните християнски души ще да видят бога.
          12. Ако тялото търпи мъки и страдания, то душата ще да блаженствува.
          13. Ако Иван е кръстил човекът с вода, то Христос го е кръстил със св. Дух, следователно и ние трябва да се кръщаваме духовно и телесно.
          14. Миропомазанието така също трябва да бъде и духовно, и телесно, защото бог сваля от шиите ни греховете само чрез св. Дух.
          15. Само бог и Христос мигат да ни простят прегрешенията.
          16. Свещениците са обязани да живеят вярно и да не мислят за земният живот.
          17. Ако свещеникът прегреши, то верующите са длъжни да го изгонят от своята община.
          18. Жената няма право нито да свещенодействува, нито да влазя в олтарът, нито да реже нафора, нито да се досяга до иконите, нито да целува одеждите на свещеникът.
          19. На жената не е дозволено да влазя в черкова с непокрита глава, а девицата трябва да дохожда в божият храм само три пъти през годината, т. е. два пъти да се причести и веднаж на   з е л е н и я т   д е н   (?).
          20. Агнето, което се принася в жертва, не трябва да се коли от млад и безбрад човек.
          21. Нощната молитва е по-приятна на бога от дневната.
          22. Иконата и кръстът ние трябва само да почитаме, а не да им се молиме.
          23. Който дава на бога и на неговите създания еднакви почести, той няма да види лицето божие.
          24. Бащата не трябва да се досяга до детето, ако то не е още кръстено или ако над него още не е слязъл св. Дух.
          25. Дорде жената не иде да се мироса, то в къщата й огънят не трябва да изгасва.
          26. Всеки християнин е обязан да помага, ако се случи нужда, на безверниците, но да не яде и да не пие с тях заедно.
          27. Всеки християнин е длъжен да изганя дяволът изпод ноктите си и из гърнето, из което яде, с молитва.
          28. Никой не трябва да се гнуси от онова, щото е очистил сам бог.
          Тия сведения ни са дадени от гореказаният свещеник, който е наблюдал дълго време и който е изучил животът на нашите братя павликяни, които днес по различни причини са станали католици.
          Но да продължиме своите записки.
          Аз бях познат с павликянският учител в Пловдив, който беше родом маджарин и на когото името беше Андрея Ковач, защото се учех у него латински. След време аз се срещнах с него и разговарях се на днешното положение на павликяните. Андрея беше умен, образован и безпристрастен човек и стараеше се да сближи павликяните с техните православни братя, ако и да беше принуден да скрива своите действия и да угождава на италианските езуити, от които зависеше неговата съдбина. Всяка неосторожна дума е могла да го изгони из школата и да го остави без хляб и без обуща.
          - Как вие мислите - го попитах веднъж, - ще ли бъде възможно да образовате павликяните барем няколко?
          - Това е твърде тежко - отговори Андрея. - Тия хора не обичат образованието... Тия нямат доверие не само към мене, но и към своите свещеници; а жените считат за голям грях да се учат и не знаят нищо повече, освен „Отче наш“ на латински или „Спаси ни, Христе боже“ на български. Разбира се, че и тия две молитви не знаят всичките.
          След време, когато аз се срещнах с Андрея в Белград, то му предложих изново гореказаният въпрос.
          - Захванаха ли нашите павликяни да се учат? - попитах аз.
          - Твърде слабо - отговори той. - Освен пловдивските търговци павликяни, простото население се бои от учението, както от чумата.
          - А каква е причината? - попитах аз.
          - Причините са много. Както мъжете, така и жените са твърде суеверни: у тях се уважават само обрадите, без да се гледа католически ли са, праволславни ли са, или са езически, те са се вкоренили твърде дълбоко и всичките предания, които им са оставени от бащите и от дедите, се уважават милион пъти повече, нежели християнството. Тия вярват, че по светът се разхождат различни зли и добри духове, които преследуват грешните и които ръководят праведните; тия разказват, че бабичките, които имат сношения с тия духове, са всесилни и наричат ги врачки, магесници и знахарки; най-после, тия са уверени, че старите баби са в състояние да ги научат ум и разум, да изречат тялото им, да просветят душата им и пр. много по-лесно, нежели поповете, докторите и учителите. С една дума, суеверията у тия хора стоят много по-високо, нежели Христовото учение. При бабичките дохождат мъжете, жените и момичетата да търсят съвети, да искат лекове и да им се кланят. Бабичките ги учат на ум и разум, дават им лекове и хамалии, на които свръхестествената сила произвожда любов, постоянство и щастлив фамилиарен живот. Бабичките почти всякога са готови да извършат даже и най-чудните дела и често не да излъжат, а из чисто и искрено убеждение дават такива съвети, които затъпяват още повече младото поколение. Аз живях дълго време между сърбите, между маджарите, между власите, а сега живея между турците, гърците и българите, но аз не съм видял през животът си по-суеверни хора от павликяните... Аз мисля, че единственият изход да излязат из това незавидно и печално положение е да приемат православието и да се сближат със своите братя българи, които захващат вече своят прогресивен живот.
          - А мислите би вие да се върнете изново в Пловдив и да бъдете полезни на тоя заборавен народ? - попитах аз.
          - Мисля.
          - Ако е така, от вас зависи твърде много. Аз съм уверен, че вие ще да съдействувате на това сближение, защото сте чужденец и защото сте успели вече да съставите свои поклонници - казах аз.
          - Това е невъзможно - отговори Андрея. - Не аз, а вашите православни чорбаджии, учители и апостоли са длъжни да извършат това дело. Вие забравяте, че аз съм в Пловдив почти безгласен, че аз съм роб на езуитите и че моето парче хляб зависи от тяхното разположение. В 1849 година аз побягнах из Унгария без парче хляб, без обуща, заедно с жената си. А кой ме напои и нахрани в онова време? - Езуитите. Кой ме обу и кой ми даде прибежище? - Езуитите. Кой ми плащаше досега за моето учителствувание? - Езуитите. Е, кажете ми вие сега, мога ли аз да действувам против тях? За вашите българи е доста и това, че аз няма да им бъда противен... Но кой знае какво може да се случи през човеческият живот! Твърде лесно може да бъде, щото нуждата и гладът да ме поведат и по друг път, както тия поведоха някога си и Шафрона (така също маджарин). Шафрон проповядаше ненавист не само против Русия, която беше главната виновница на неговото нещастие, но и против всичките православни християни, които, по неговите думи, са руски оръдия. Тоя човек събираше павликяните, съветуваше ги да съставят легия против безверниците и да я изпроводят в Севастопол и разказваше им, че само в Австрия, около тронът на младият австрийски император, ще да намерят помощ и съчувствие. А против що и против кого? Шафрон беше убиен под Калафат. Бедни Шафрон! Другояче тоя човек беше добър, либерален и честен.
          Андрея се не върна вече в Турция. В Унгария ми разказваха, че той е умрял вече. А неговото отечество, за което той страда толкова години? И то умира полека-лека.
          У павликяните семейният бит е развит така също, както и у православните българи. Тия повечето пъти живеят патриархално, т. е. по няколко семейства или по поколения в една къща, и работят заедно. Тия къщи или тия семейства се наричат   б а щ и н и    и съответствуват на сръбските   з а д р у г и.   Тия фамилии или тия общини имат отделен живот, едно общо имане и един патриархален началник, който носи име дядо, комуто се покоряват всичките членове и който е най-стар в семейството. Синовете, които се женят, не оставят бащината си къща, както и унуките и праунуките, така щото в една подобна къща се срещат понякогаж по петдесет, даже и по сто члена. Аз съм видял даже и такова едно село, което е съставено от една фамилия и на което членовете са дотолкова ближни роднини, щото ни един от тях не може да вземе момиче от селото си. Това село се нарича Горски Криводол и намира се в Пиротският окръг. Но случва се и противното. Понякогаж в една   б а щ и н а   живеят толкова члена, щото тяхното родство бива съвсем съмнително. Дядото е обязан да нагледва работата, да дава съвети, да варди нравствеността на унуките си и да съхранява спокойствие в къщата си; той е обязан да дели работата, накарва всекиго да изпълнява своите обязаности, да плаща данъкът, да продава и да купува, да държи касата и да се старае за нуждите и благосъстоянието на къщата. С една дума, дядото е цар и самодържец между своето семейство. Ако в неговото царство се случат важни семейни дела, т. е. ако произлязат неудоволства и раздори между членовете или ако трябва да се ожени някой или да се омъжи някоя, то дядото събира съвет от по-старите членове на семейството и решава спорният въпрос не само по своята монархическа воля, но и по желанието на вишегласието. Понякогаж и родителите на момчето или на момичето имат своя воля и свое собствено   а з.   Колкото за домашната, т. е. за къщната част, то тая част зависи вече не от дядото, а от бабата или от въртокъщницата (така я наричат шопите). Тая баба или тая въртокъщница е началник над жените, които са обязани да изпълняват нейните заповеди буквално и да й не противоречат. Бабата държи ключовете от всичкото домашно богатство. Да кажа и това, че ако дядото или бабата чрез своята дълбока старост станат неспособни да управляват молкото господарство, то се избира друго лице, т. е. избира се най-старият човек в семейството. Понякогаж това право се дава чрез гласоподавание. Разбира се, че в градовете и по-големите села вие няма вече да срещнете тая патриархалност, която има комунистически характер в миниатюрен вид. По тия места имането на бащата и на майката се разделя тутакси между членовете на семейството. Това разделение бива така: на по-старите синове се дава известна сума пари; на най-младият се оставя къщата, покъщнината и една малка сума пари; на дъщерите се дава п р е м я н а, по един или по два медника и по една крава; а на майката седмата част от имуществото и бакърът. Разбира се, че подобна раздяла бива само по ония места, дето бащиното имане се дели без участието на правителството и без правосъдието на кадият. Освен добитъкът, главното богаство на българската къща съставлява бакърът. По богатите селски къщи вие можете да намерите повече от сто оки бакър. По малките градове произхожда същото с твърде малки изменения. Ако бащата не успее да раздели имането си във времето на животът си, то братето, по-главните граждани и старците се събират и като разделят парите и добитъкът, оставят на най-малкият син къщата със строга заповед да храни майка си и да омъжи сестрите си. Ако майката е още жива, то бакърът принадлежи ней или на най-младият брат, който се обязва да омъжи сестрите си и да им даде   п р и к я   или   п р е м я н а.   Нивята, ливадите и добитъкът се делят наполовина, но дъщерите нямат право да наследят недвижимото имане, както добитъкът. Тия раздели обикновено произхождат мирно и покойно, т. е. при тях се съблюдава всевъзможен порядък и тишина. Кадият твърде рядко намира случай да се умеша в тия делби; той принимава участие само тогава, когато един от членовете на семейството обяви незаконни или законни требования. Кадият дели всичко на равни части между братето; на сестрите и на майката дава по 1/7 част; а на най-младият син оставя къщата, ако само тай се съгласи да даде на братето си по едно умерено количество пари. Земята отива на мъжкото коляно.
          Същото бива и у павликяните. В семейният бит павликяните се не отличават нито на една точка от православните българи. Нравите им и обичаите им, характерът на животът им и пр. са същите, каквито са и у другите българи. Ние пристигнахме в чифликът на павликяните в онова време, когато тия деляха между себе си бащиното си имане, и аз видях и у тях същото, щото гледах постоянно в селото си. Тука съм длъжен да ви кажа още веднъж, че аз пиша не съвременни записки, а възпоминания. В сегашните времена както павликяните, така и православните българи са изменили твърде значително и своите нрави и обичаи, и своят характер. А полезно ли е това изменение, или е вредително? - На тоя въпрос не е тежко да отговори човек. Прогресът е спасителен само в такъв случай, когато той има човечески характер. А какво произхожда у нас? - У нас малко по малко се появлява оная съща болест, която е направила гърците за нищо и за никакво. Сляпото подражание, което носи название мода и което действува разрушително за всеки здрав народ, няма да доведе и назе до щастливо бъдеще. Но да оставиме това.
          Селото Воден, дето ние мислехме да проживееме лятото, е гръцко село. Народното предание ни разказва, че тия гърци са били колонизирани от някой си гръцки император и пренадлежали са на манастирите, които по тия места са доволно многочислени. С гърци са населени още част от Станимак и селото Куклен. Пещерските елини са цинцари и погърчени българи. Жителите на тия няколко села се занимават или с лозарство, или с козарство. В селото Воден на 150 къщи съществуват седем черкови, а в Станимак ги има до 100. Из всичкото това се види, че тия села са се населили полека-лека и че главното начало на тяхното заселение принадлежи на калугерите. Гореказаните черкови ни служат като паметник, че страната от селото Аратова и до Пещера е имала голямо сходство с днешна Св. гора, т. е. че тя е била калугерско царство. Разбира се, че 90 % от тия черкови са паднали вече и намират се в жалостно положение. „Нищо не бива вечно под ясното небе“, е казал един поет.

          9.   Просякът в Шипка

          След като прекарах една година в Цариград, аз го напуснах на 1 юлий 1857 година и заминах с турския параход   К а р с   за Ахело-Бургас, а оттам - на кон - за град Шипка. Шипка лежи в подножието на Стара планина, между Казанлък и Габрово, и цяла е окръжена с великолепни розови градини и лозя; има 1500 жители. Като отдъхнах в хана, аз помолих стопанина да ме заведе в училището. Той нахлупи своя рунтав овчи калпак, взе лулата си, запуши, посочи с пръст вратата и рече: „Да вървим.“ Мислех, че ще видя училище, каквито често ми се е случвало да виждам в България, т. е. 10 - 20 ученици и учител-свещеник, та много се учудих, когато влязох в доста красиво здание и намерих, освен свещеника, един светски учител и 120 ученици.
          - Вие имате доста ученици - казах на учителя.
          - Да - отговори той, - но сега, знаете, е работно време, лято, та мнозина са си взели децата временно да им помагат в стопанството, а наесен ще се съберат пак всички ученици.
          - Че колко биват през есента?
          - Около двеста.
          - И вие сам можете да се справяте с такова множество възпитаници? Не ви ли тежи това?
          - Съвсем не - отговори хладнокръвно учителят. - Ето какъв ред съм завел: учениците от по-горните класове учат по-малките, а аз се занимавам с по-големите. Тук ползата е двойна: по-горните ученици повтарят предметите, които са вече минали, а мене ми остава повече свободно време да се занимавам с по-големите и да приготвя уроците си за тях. Известно ви е, че още сме бедни откъм учебници, всичко трябва да превеждаме сами ту от руски, ту от сръбски, ту от гръцки, макар и да не са много предметите. Моите ученици изучават: българска и църковнославянска граматика, аритматика, свещена, обща и българска история, география и катехизис, а освен това турски и гръцки език.
          Такива училища в България има сега много и всякъде се предава по една и съща метода. В Пловдивския окръг, в село Батак, което има не повече от 100 къщи, аз видях уредено също такова училище: учениците са около 40 и жителите плащат на учителя 6000 гроша (триста сребърни рубли).
          Помолих учителя да ми помогне да запиша някои песни и приказки.
          - Утре е празник - отговори той, - ще имаме хоро; останете ми на гости до утре и ще идем заедно там, дето, надявам се, ще видите много любопитни неща. Освен това тук има един старец-просяк, който знае много стари песни; ако искате, ще пратя за него още днес.
          Приех с радост предложението на учителя, но желанието ми не се изпълни съвсем. Тая вечер старецът отказа да пее.
          - Грехота е - думаше той - да се пее срещу празник.
          Слепецът-просяк имаше гигантски ръст, облечен беше с широки дълги шалвари, с контош от бяло домашно сукно и носеше бял овче калпак; ходеше бос; външност - величествена и благородна.
          - На колко си години, дядо? - попитах слепия певец.
          - Господ знае на колко съм! - отговори той с усмивка. - Помня времето, когато   ц а р у в а ш е   у нас царица Катерина, после Павле, подире Александре, а за цар Никола и сегашния цар Александър и да не говорим.
          - Какво, дядо - забелязах аз, - какво си приказваш? У нас не са царували никога ни Катерина, ни Павле, ни Александър, нито Никола, наши царе са султаните.
          - Ох, синко, глупавичък си, както виждам! Още си млад, та нищо и не знаеш. Ти ли ще учиш мене, стареца. Султаните, знаеш, са царе на турците, а нашите царе живеят в Московията. Кажи ми ти мене - нима турците са българи? А московците са българи (християни). Турците са взели земята ни под наем; сега срокът наближава, ето скоро може би те ще ни оставят на спокойствие и ще си идат в Анадола. Чувай, синко, каво ще ти разкажа за старото време, а ти разкажи всичко това на децата си, нека всички знаят що е ставало по света. Помня, кога царица Катерина изпрати против турците един юнак, името му беше Беклеш (?); този юнак и след смъртта си сякъл турците като халва. Ето как е било това. Царица Катерина изпратила   С а в о р и н а   (Суворова) и   Т ь о м к и н а   (Потемкина) да избият всички турци и да освободят наша България, но дяволът, ненавистникът на българите, не им позволил да изпълнят светото намерение на царицата. Той сполучил да накара Саворина и Тьомкина да се скарат - кой да бъде войвода. Саворин казва: „Аз ще бъда войвода.“ А Тьомкин казва: „Не, аз ще бъда.“ Препирали се, препирали тъй и се върнали назад в Московията, а в това време бил тук тоя юнак Беклеш. „Не, казва Беклеш, вие, Саворин и Тьомкин, вървете, дето щете, аз ще остана да си доизкарам боя с турците.“ И тогава той викнал на войниците с гръмовит глас: „Момци, който носи мъжко сърце, да върви след мене!“ Деветстотин деветдесет и девет души казаци и московци тръгнали подир Беклеша. Той нападал турската войска, избил около десет хиляди читаци и искал вече да иде да превземе Цариград и Ерусалим, но тогава тъкмо се случила беда. Ингелизи и френци дошли на помощ на турците. Казаците и московците се уплашили, побягнали в Московията и оставили Беклеша с неговите дванайсет братя да се бие с турците. Турците с помощта на ингелишка магия - зер ингилизите всички са магьосници - убили Беклеша и братята му и хвърлили труповете им в Дунава. Но с това не се свършило! Беклеш и братята му всяка нощ излизали от реката, всички на бели коне, секли турците и тъй се продължавало дълго, много дълго, докато ингелизите с хитрост и магия не ги изпроводили в Московията. Но когато се минат седемдесет и седем години, Беклеш ще се яви пак и тогава вече ингелишката магия не ще помогне: нему вече ще му помага св. Георги.
          - Ти, дядо, виждал ли си сам някой път московци? - попитах аз. - Какви са те? Добри хора ли са, или не?
          - Как да не съм ги виждал... Разбира се, виждал съм ги: тогава аз още не бях сляп като сега... Три пъти съм ги виждал - говореше слепецът с жар и лицето му оживяваше. - Те, синко, са хора като всички наши българи - християни, добри, набожни, а което е най-хубаво, всички са юнаци: колят турци и от никого не се боят!...
          - А можеш ли, дядо, да говориш и да пееш по руски?
          - Как да не мога! Аз и по молдовански пея, и по сръбски, и по гръцки пея. - И старецът запя някаква си молдованска песен, но като си спомни, че е празник, рече: - Господи, тежки грехове! Съвсем забравих, че е грешно сега да пея светски песни, по-добре да изпея една духовна. - И запя:

Дванайсет у Христа апостоле,
иденайсет утишле на небо,
десет заповеди божи,
девет чина ангелски,
осем собора Богородичини,
седем собора вселенски,
шест слугара господа,
пет рани Христови,
четире евангелиста,
три ерарха велики,
две табли Мойсееви,
един син Мариин,
който седи на небето
и владее над нами.

          - Тази песен съм научил от московците - каза старецът и наведе глава; после изведнъж я подигна и рече с плачевен глас: - Ех, московци, московци, ако те бяха останали у нас, аз нямаше да бъда сега сляп, а щях да гледам божия свят като всички хора!
          - Защо си ослепял, дядо?
          - Ех, чедо, чедо... Ако искаш, ще ти разкажа, само слушай и не ме прекъсвай. А знаеш ли що? Не би било зле по-напред да пийнем по чашка ракийца.
          Учителят донесе ракия и подаде на стареца; той изпи чашата, изтри уста с ръкава си и започна:
          - Бях около трийсетгодишен, а може и по-голям, когато цар Александър изпрати войска срещу турците. В това време аз овдовях: деца нямах, па нямах и роднини, освен брата си, който и сега е жив - той е по-млад от мене; имах и сестра, но турците я отведоха в Анадола. Тежко ми беше да живея, сърцето ме болеше в гърдите. Какво да правя, къде да се дяна, си мисля! А по това време в нашето градче живееше някой си Пенчо - разбойник и заядлица, бог да го прости! Срещнахме се веднъж с него в кръчмарницата, пийнахме и започнахме разговор за това, за онова.
          - Защо не отвъстиш на турците, Семко - казва той, - или не ти е жално за сестра ти?
          - Какво си приказваш - викам аз, - де можем ние, малките хорица, да се разправяме с турците; те ще ме тикнат в кози рог.
          - Ех, жена си ти - отговаря ми Пенчо, - а пък си се родил мъж! Срамно е, Семко, срамно и грешно е да не отмъстиш за сестра си. Чуй какво ще ти кажа! Хайде, ела с мене да станем разбойници, ще си походим славно, а когато дойдат московците, ще се съединим с тях и ще си поколим турчата колко душа ни иска.
          Съблазни ме тоя Пенчо: взех пушката и станах разбойник, но не ми се падна дълго да разбойнича! Турците в първо време се изплашиха от московците и не ни закачаха, но щом се върнаха московците в земята си, те изпратиха против нас еничари - и тям паднах аз в ръцете.
          - После какво стана? - попитах аз.
          Старецът дигна слепите си очи към небето и сякаш трепна.
          - Синко - каза той след късо мълчание, - мъчно ми е да си припомням! Много съм преживял на света, много съм видял и много страдал, но щом си спомня за онова време, ужас ми обхваща душата... Но какво да правя, обещах да разкажа и трябва да изкарам докрай. Пенчо с част от дружината се спаси, а мене и няколко от другарите ни изпратиха в Едрене, там ме и ослепиха. Нагорещиха турците едно желязо до червено и почнаха да ни озчовъркват очите. Болеше, много болеше, три-четири дена след това не можах да се опомня. Три години прекарах сляп в тъмница, после ме пуснаха; тогава отидох в Балдево и станах просяк.
          Просяците в България съставляват отделно съсловие и живеят в село Балдево (Татарпазарджишки окръг) и в град Битоля. Лете ходят по цяла България, свирят на г у с л и, пеят песни за стари времена, разказват разни случки и събират милостиня, т. е. заплата; а зиме се връщат в своите жилища и там изхарчват всичко събрано. Тия слепци са женени почти всички; жените им живеят доста добре. Ако просяците узнаят, че в някой друг град или село се е родило сляпо или куцо дете, отиват и го купуват от родителите му; но тъй като нищета, т. е. положението, в което няма нищо за ядене, е способна да доведе човека до всичко, случвало се е често някоя бедна майка да ослепи едно от своите деца и да го продаде на просяците, за да изхрани останалото си семейство. Българите наричат тия бедняци просяци или   л а з а р о в ц и   (о т   б е д н и я   Л а з а р   или поради това, че просяците пеят лазарски песни) и считат за грях да им се откаже милостиня, без да се гледа на това, че сами се присмиват понякога на тия червенолики и тлъсти бедняци. Пословиците гласят:   н а к р а в и л   с е   к а т о   б а л д е в с к и   п р о с я к   или   з а ч е р в и л   б у з и   к а т о   б и т о л с к и   п р о с я к.   Просяците се наричат един други   б р а т я,   ходят или яздят на кон по двама, с дълги тояги в ръце и с две торби през рамо: единият от тях пее, а другият свири на гусла.
          - Де учите вие, просяците, толкова много песни? - попитах аз стареца на другия ден, когато ми изпя няколко десетки песни.
          - В Балдево, разбира се - отговори той. - През зимата всички наши братя се събират в кръчмарницата и там един пее, други пее, всеки що знае, а ние слушаме и така се учим един от други.
          - Надявам се, дядо, че утре ще ми изпееш няколко стари песни и аз ще ги запиша - казах на стареца, като се прощавах с него.
          - А за какво ти са, синко?
          - Ще ги напечатам.
          Старецът се засмя и като махна с ръка, рече:
          - По-добре да печатате такива книги, които би научили народа на ум и разум, би го научили на словото божие, а вие искате да печатате песни, които всеки българин знае наизуст. Не, няма да пея, вие сте намислили да направите нещо лошо или с мене, или с песните.
          С големи усилия можахме да убедим стареца, че нямаме на ум нищо нечисто, и да го измолим да ни посети на следното утро.

          10.   Тановица

          На другия ден сутринта отидох заедно с учителя в църква. Църквата, като всички църкви в Турция, е безна, ако само смятаме за бедност това, че иконите нямат ризи, освен може би две или три малки иконки със сребърни венчета. Изобща както в България, така и в Русия ризата се явява късно: в древността не са я знаяли. Постройката на църквата е чисто българска: без кубе, без колони, без камбанария - дълго здание, покрито с керемиди и на средата черен железен кръст. Стените са каменни, таванът дървен, а подът кирпичен. На клироса пееха ученици под ръководството на учителя. Пението е гръцко - носово, макар да четат по славянски. Но най-вече ме удиви фактът, че младите свещеници се оказаха неграмотни. В църквата има четирима свещеници. Двама от тях са старци, хора почтени, останали от времето, когато фанариотите са ръкополагали за свещеници само достойни хора, и двама млади, от ония, които сега се назначават от същите фанариоти за пари. Лесно се забелязваше, че младите свещеници са ръкоположени в последно време.
          За да стане ясно това, ще кажем няколко думи за българското духовенство.
          Бялото духовенство се състои изключително от българи. При църквите, от незапомнени времена, са уредени славянски училища, в които свещениците учили на четмо и писмо момчетата и момичетата; чрез тия скъпоценни училища се поддържа и досега българската народност. Ако учителят свещеник забелязвал у някой ученик склонност към духовно звание, прадставял го на градските или селски първенци, а те го пращали в града при владиката с молба да го ръкоположи. Владиката получавал пари от бъдещия свещеник, ръкополагал го и го пускал да си иде. Но сега, когато между българи и гърци е възникнала борба, фанариотите започнаха да ръкополагат за свещеници само такива, които би могли да платят пари, макар да са и съвсем неграмотни. Чрез такива именно хора фанариотите мислят да действуват на ума на българите. Но изобщо трябва да се признае, че свещеникът е всичко за българина: той е представител на всичко народно, той е пръв враг на всичко ненародно, чуждо; той е пръв приятел, пръв брат на всеки българин, дето и да се срещне с него - в божия храм или в кръчмата... И затова само българският свещеник за българина стои над всичко, народът му е предан, обича го, подчинява му се и не започва нищо, без да попита своя пастир.
          Турското правителство гледа на своите поданици славяни като на средство за своето съществувание, като на източник, от който може да черпи всичко необходимо за разкош и изнежен живот. То не се интересува от нравственото състояние на подвластните си племена. И само поради тоя дяволски гнет на народа, следователно и над свещениците, и още поради друг гнет, идещ от гърците, българските свещеници не са могли още да покажат всичката оная сила, която намират те у народа и в християнското учение за образа на пастира, полагащ душата си   з а   с т а д о т о.   Ето мислите, които пълнеха ума ми, когато излязохме из българската църква.
          След литургията, ние с учителя тръгнахме да разгледаме града. Шипка, както казах, лежи в подножието на Стара планина и ние се изкачихме на един връх, отдето градът се вижда като на длан. Трудно може човек да се представи всичката красота на тази местност. Градът, окръжен с лозя и розови градини, тъне в зеленина; от всички страни шуртят ручеи и извори, които идат от височините на планината; множество разнообразни птици пият в захлас. Град Шипка, получил название от българската дума   ш и п к а   или   ш и п е ц   - роза, - действително е хубав като тоя цвят. Жителите на града произвеждат розово масло и го продават в Цариград, отдето то се разпраща по цяла Европа. Брането на розите и изработването на масло става през май. Събират се девойки от съседните села и всеки ден до изгрев слънце късат рози с песни и веселие. Розите трябва да бъдат събрани с росата, т. е. преди слънцето да изсуши росата, иначе работата се отлага за другия ден. В местата, дето се берат розите, българите са миролюбиви, плахи, суеверни и простодушни; заети вечно с грижата за насъщния хляб, те привикват от детинство на работа; но щом само задоволят своите нужди, предават се на леност и безделие. Услужливост и честност са отличителни черти на жителите на Шипка, Калофер, Сопот и Стара Загора, разположени на близко разстояние един от друг. Жените са надарени от природата с голяма пресметливост; тукашната жена освен домашното стопанство ръководи почти всички работи на мъжа: тя му дава съвети, приключва сметките с купувачите, приема и гощава гостите и т. н. Живост и сръчност, съединени с трудолюбие - ето отличителните черти на тукашните българки. Облеклото на жителите, особено на жените, е доста разнообразно; мъжкото е смесено - българско с турско.
          Наблизо е мястото, дето седяхме, имаше извор, на който бяха дошли моми за вода, а малко настрана стояха ергени. Отидохме там и ние. При извора се бяха събрали около четиридесет моми, една от друга по-хубави: ръст, стан, очи, коси и вежди, с една дума, всичко беше така хубаво, като че ли ги е родила една майка, една прекрасна майка. В това време, когато се любувах на тия красиви рожби на България, една от девойките, осемнадесет или двадесетгодишна, изведнъж запя, после почна да играе и най-подир заплака.
          - Що значи това? - попитах учителя.
          - Тя е луда - отговори той хладнокръвно.
          И мене изведнъж ми стана тъжно, всичката поезия изчезна, разбрах колко близко е щастието до нещастието. Пред мене стоеше млада девойка, хубавичка като роза, стройна като кошута, и какво? Бог й взел ума според думите на учителя.
          - Какво се замислихте? - ме попита учителят.
          - Ето, за тая нещастница - отговорих аз. - Нали е жално за нея, тя може да е била единствената радост на баща и майка; може нейната болест да е отровила последните минути на живота им.
          - Почти отгатнахте - рече той, - Да, това е печален случай. Тя, да ви кажа, не е мома, а женена, но й се харесва да се облича момински и да ходи незабрадена.
          Помолих учителя да ми разкаже какво знае за нея, и научих следното.
          - Преди три години - започна той - тука дойде   ю ш у р д ж и я т а,   някакъв си грък от Янина; казваха го Панайот. А тия хора, както е известно, са много важни и всички са ласкатели и негодници. Ето на тоя човек се харесала Тановица. Тя е дъщеря на доста богати родители, които я ожениха за Тано, човек скромен, умен и предприемчив. Само година се бе минала от сватбата им, когато дойде Панайот. Панайот започна да задиря младата жена: иде ли тя за вода, той след нея; хляб ли пече, той е там; в църква ли е, той също идва да се моли: с една дума, тичаше по нея като дявол, но не беше такава Тановица: тя си върви, сякаш го и не забелязва. Сърди се тоя Панайот, лудува като сатана, а нищо не може да направи. Най-после намира една циганка, която се наела да поговори с Тановица. Циганката започнала отдалече, после врачувала и най-сетне обяснила на Тановица, че гъркът ще й даде пет хиляди гроша, ако се съгласи да измени на мъжа си. Разбира се, Тановица отишла и разказала всичко на свекъра си, а свекърът й - човек от старото време - хванал циганката и я набъхтал хубаво. Панайот се разсърди още повече, а Тановица започна вече да не излиза на полето сама, с нея всякога отиваха или свекър й, или мъж й. Веднъж, беше през есента, тя отива със свекъра си на лозе да берат грозде, а Тано отива по свои работи в другия край на града. Събират се в лозето моми и жени, пеят, играят и се веселят. Тановица е с тях, весела като всякога, без грижа, тя и забравила за Панайота. Мръкнало се, трябвало да се отиват дома. А от лозето до дома им е доста далеко. Старецът поръчва да се съберат кошниците, ножовете и иска да си тръгва за дома, когато изведнъж се явяват отпреде му трима конници и почват да го разпитват за туй, за онуй. Събират се момите около стареца и му думат:
          - Да си вървим, дядо, късно е вече.
          - Де е Тановица? - пита той.
          - Че тук беше ей сега - отговарят девойките, - де би могла да се дене.
          - Потърсете я, момичета - казва старецът.
          - Не се трудете да я дирите - думат конниците, - тя избяга с Панайота, юшюрджията, и не ще се върне. Прощавай, старче, и поменувай снаха си.
          И препуснали конете.
          Това известие като гръм поразило стареца, той започнал да вика, да зове на помощ работниците, проклинал и плакал. Всичко напразно. Работниците се спуснали да гонят, но никого не намерили, па и лесно ли е да гониш добре отхранени коне. Тано се върнал, чакал баща си и жена си и прекарал в очакване до среднощ.
          - Нещо ще да се е случило с татка - рекъл той на майка си, - дали не се е разболял?
          - Че ти, синко, трябваше да идеш да го срещнеш - казала майка му.
          - Да, мамо, трябва да ида - прибавил Тано, отишъл на лозето и намерил баща си в сълзи.
          - Що ти е, тате, защо плачеш? Де е жената? - пита той баща си, а баща му дума не може да продума. Най-после се върнали работниците и разказали на Тано какво се е случило. Взел Тано баща си, турил го на коня и го откарал дома. На сутринта се простил със старите и оттогава изчезнал без вест.
          Така премина цялата зима. Един ден, пред Великден, изведнъж в града се яви Тановица и смая всички. Всички тичат след нея и я разпитват за случката, а тя, сякаш никого не забелязва, отива към дома си. Трябва да кажа, че Тановият баща умря две недели след изчезването на сина, а майка му живееше полужива и болна у сестра си. Къщата им бе затворена. Тановица потропва на вратичката и вика:
          - Майчице, отвори, аз съм!
          - Майка ти живее у тетка ти, у сестра си - й казва тълпата.
          - А баща ми де е?
          - Баща ти умря - отговарят.
          - Лъжете, не е умрял; ако искате да го видите, елате.
          И Тановица се затичва по улицата, а след нея тълпата и така стигат до лозето. Там тя почва да пее, да играе, да се смее и да сочи с пръст в храстите: „Ето там е той, баща ми, идете, добри хора, и го вижте.“ Тълпата отива и в ужас избягва вазад: там лежал заклан Панайот, а до него полуизгнил скелет. Тоя скелет бил на стареца. Кой е заклал Панайота, отде е дошла Тановица, де се е дянал Тано и кой е изровил от гроба трупа на стареца - никой не знае и досега. Тановица все очаква мъжа си и пее, че „той скоро ще се върне, ще прегърне нея, злочестата, ще я прегърне и целуне.“ Плаче тя за смъртта на стареца, а напомните ли й Панайота, избухва в проклятия. Колкото и да се стараеха нейните родни баща и майка да узнаят нещо за Тано, нещо не изтръгнаха от нея. Тановица живее сега при майка си и всеки ден ходи в дома на мъжа си: там тя мете, мие, чисти и готви всичко потребно, за да го посрещне. Пускат я, защото е много мирна. Стареца погребаха на друго място, защото тя ходи на гробищата, търси го, рови гроба и вика, вика го, но, разбира се, напразно - нищо не ще извика.
          На кладенците българските ергени и моми се разменят китки цвете и оглеждат бъдещите си жени и мъже. Ако някой ергенин поиска да напие водата на една мома и тя му подаде стомната си, това значи, че е съгласна да се ожени за него; ако ли пък ергенинът не й харесва, тя се отдалечава мълком. Впрочем, рядко се случва ергенин да поиска вода от някоя, която би му отказала: той предварително прочита в очите й съдбоносното „да бъда или не“. Щом пие вода, ергенинът дава на момата китка цвете и след като получи от нея също такава китка, пита - да прати ли сватове...
          Когато се върнах от хорото, срещнах пак моя старец-просяк, почерпих го и го накарах да пее. Той пя до среднощ и аз записах няколко прекрасни песни.
          „Прощавай, старче, прощавай, Тановице! - си казвах аз сутринта, като излизах от града. - Дълго не ще изчезнете от паметта ми.“

          11.   Българските овчари

          На другия ден рано, заедно с двама спътници, аз седнах на коня и поех нагоре из планината.
          Тая част от Стара планина не е много висока, покрита е с богата растителност и с великолепни буки, дъбове, круши и ябълки. През лятото тя обикновено се дава под наем на овчари. Сега бяха я наели власите (гръцки и тесалийски овчари).
          Планините и горите в Турция принадлежат на народа, т. е. на градовете, селата и колибите. Всеки може да сече гората, колкото иска, само да ежител на селото, което владее тази гора. Селото също така има право да продава, да дава под наем и дори да подарява част от планината, която му принадлежи, на овчарите или на друго село. Често две села сключват помежду си мирна спогодба и се използуват едно друго: едни дават строителен материал, други дърва, пасат стадата си у съседите и т. н. Власите наемат планината от жителите на Шипка и през лятото докарват тук стадата си от Ерболския окръг, дето почти всички балкански и доспатски овчари в края на есента закарват своите стада на зимовище. Освен ероболското зимовище, овчарите имат и други - в Енеския Узункюприйския и Пицалски пашалък, изобщо в Южна Тракия. Южна Тракия е принадлежала по-рано на еничарите и бейовете, т. е. князете, родени от наложници на султаните. Когато еничарите били унищожени, тия земи останали празни. Лете те не засяват нищо, а зиме, благодарение на топлия климат, тук пасат около двеста хиляди глави овце и около петдесет хиляди глави рогат добитък, крави и коне.
          От зимовището овчарите се връщат през март, строят по разклоненията на Балкана мандри и ходят по села и градове да продават своите продукти и да купуват каквото им е нужно. В това време, когато в полетата и по ниските склонове през първите дни на март се раззеленяват ливадите, а горите се покриват с разкошни листа, върховете на самия Балкан лежат още покрити с дълбок сняг. На Св. Троица закарват в планината малките шилета и миналогодишните овци, наречени яловици, и ги оставят там до средата на август.
          След земеделието, главно занятие на българите, особено на ония, които живеят в планински места, е скотовъдството, т. е. овцевъдството. Всеки селянин има няколко овци, крави, биволи, кози и кобили за развъждане. Добитъка пасе селският овчар или децата на самия стопанин, ако стадото му е по-голямо от петдесет глави. Освен това планинските българи имат богати стопанства, съставени от   о в ч а р с к и   д р у ж и н и.   Това става така. Няколко души събират стадата си в едно. Всеки прави белег на своя добитък на ухото, на рогата или на гърба с катран. Стадото има един водач, който се нарича главатар или по турски   к е х а я;   той натрупва запаси ит трици и сено за зимата, плаща беглик, продава сиренето, маслото, вълната и т. н. Освен главатаря, при стадото има един   к ъ щ н и к,   който обикновено стои при   а г ъ л а,   меси хляб, готви ядене, изобщо занимава се с домакинство. В мандрата, дето приготвят масло и сирене, работят двама, един маслар (турски - мандраджия), а други сиренар (каракурухчия). Всеки овчар, освен масларя и сиренаря, трябва да има свои овце поне двадесет, иначе няма да го приемат в дружината. Стадото, което се дели на дойници, яловици и шилета, се състои повече пъти от две до три хиляди глави. Българските овчари не водят със себе си жените - те остават в селата.
          Почти всеки овчар умее да свири с кавал, а някои свирят така, че не може да не се заслушаш; дори самото стадо сякаш разбира тая свирня и, според мотивите й, пасе, ляга или върви напред. Българската песен описва така тая родствена връзка между кавала на овчаря и окръжаващите го овци:

Стоян мами си думаше:
„Бре, мале, бре, мила мале,
...........................
турци ми стадо плениха,
през бял ми Дунав мина̀ха.
Дай ми, мале, кавала,
яз да ида покрай Дунав,
да засвира жално-тъжно,
белки ме чуе тулунджа̀,
тулунджа овен карабаш.“
Та му даде кавала,
та отиде покрай Дунав.
та засвири жално-тъжно,
на кавала нареваше:
я чуй ме, овен карабаш,
да ми стадото припрливиш,
ялуци да ти остава,
рогове да ти позлата.
Дочу го овен карабаш,
та му стадото приплива̀.
Та му ялуци оставѝ,
та му рогове позлатѝ.

          За   в о д и ч и   на стадото се избират най-хубави овни; към тая длъжност ги приучват още от малки. Рогчетата им завръзват някак си с върви и те растат право нагоре и се извиват като свредел; вълната им не стрижат и тя виси до самата земя; стрижат само главата и корема им; а други стрижат още средата, гърба и корема.
          Кравите, с изключение на домашните, почти из цяла България не се доят, за да отхранят силни и здрави бикове, необходими за земеделеца. Маслото и сиренето, които българите продават по градовете и изпращат в значително количество в Цариград, се правят от млякото на овците и козите. Месото на сръбските овни, наричани   м о к а н и,   и балканските, наричани   р у д а ц и,   е много вкусно; то се предпочита пред всяко друго, говеждо и телешко, и е много по-скъпо от тях. Французите и англичаните през Кримската война ядяха толкова много тия овни, че фунт месо се продаваше тогава по 40 копейки. Млякото на балканските овци е вкусно и тлъсто.
          На 1 юлий власите празнуваха и се молеха да не сполитат стадата им краста и други кожни болести. Един от овчарите, който се случи насреща ни, повика ни при себе си в   а г ъ л а,   за да ни гости за празника. Разбира се, ние не отказахме на поканата и като обърнахме конете настрана, след кратък път през гората излязохме на една поляна, по която бяха пръснати около петнадесет огромни шарени и черни палатки.
          Срещнаха ни старци, жени и деца; поздравиха ни на изкълчен българо-гръцки език и помолиха да влезем в колибата на главатаря. Ние слязохме от конете, дадохме поводите на момчетата и влязохме, Главатарят, седемдесетгодишен, с гигантски ръст, беше познат с баща ми и ме срещна с отворени обятия.
          - К а л о с   и л т и т е   (добре дошли) - извика той, а после започна по турски: - Благодаря богу, че за такъв празник ми е изпратил такива скъпи гости.
          Ние седнахме на височко място, направено от чимове и покрито с килими, домашна работа. Жените сложиха трапеза, туриха ракия, плодове, овнешко месо, нарязано на късове, с лук, сирене и   б я л   м ъ ж,   много вкусно ядене, което българските овчари приготвят от прясно сирене, масло, брашно и захар. Който е посещавал овчари, непременно го е ял, защото те считат за свещена длъжност да гостят с него дошлия пътник. През време на обеда влязоха в палатката моми и ергени, спряха се на входа и запяха по гръцки, но на български мотив.
          Като свършиха песента, младите се заловиха да играят; те през време на играта излизаха един след друг от хорото и ни канеха с вино.
          Повечето от власите имат висок ръст, от пет фута и десет дюйма до шест фута; жените, напротив, са ниски, но въпреки скитническия си живот, при който ге преследват вечно и зной, и вятър, и хлад, и дъжд, и всички природни стихии, те са доста хубави, особено девиците. Облеклото на влаха е съвършено сходно с облеклото на сулиота, само че дрехите на сулиота са обшити със злато, а влахът се облича с просто бяло грубо сукно, домашно изделие. Влахкинята пък се облича също като българката-шопкиня: риза, ръкавите на която са извезани с разноцветни свилени и вълнени нишки; бял сукман, полите и предницата на който са обшити с разноцветна вълна; червен пояс, под пояса престилка с червена и синя вълна, тъкана на квадратчета; отгоре долама също тъй бяла, като сукмана и също извезана; на главата си момите носят фес, жените - чалма.
          Като се свърши хорото, стопанинът ни поведе да разгледаме оная част от мандрата, дето правят сирене и масло. Чистотата и редът тук биха могли да удивят всекиго. Огромни каци, напълнени с масло, ведра, котли - всичко това, въпреки бедността на жителите, измито и калайдисано. Мандрата се състои от три отделения, оградени с плет и покрити с дъски. Под първия навес са направени седалища от чимове; на тях седят овчарите един до друг така, че колената им се допират; отдире са овците, които се подкарват. Седналите овчари отварят краката си, правят проход за овците и като хващат всеки по една, съединяват отново колената си, за да не минат други овци, и почват да доят хванатите. Във ведрото на всекиго има трева, наричана   ч е м е р и к а,   презпазваща овците от магьосници, които уж с магия отнемали млякото на чуждите овци и го привличали към своите. Тази магия, разказват овчарите, се прави така: бабите примамват нощем при себе си месеца (българите си го представят като крава) и го доят, докато потече кръв вместо мляко; тогава месецът започва да моли бабите да го пуснат, но те го измъчват, додето им даде обещание да отнеме плодородието на съседите и да го предаде на бабичките, а те после го подаряват комуто благоволят, т. е. на този, който им заплати повече.
          От първото отделение във второто е прокаран улей, в който вливат млякото, и то се стича в огромна каца; тук масларят избива от него масло и след туй го влива в друг улей; по него млякото тече в третото отделение - на сиренаря, дето го отварват и правят от него сирене, наречено   б и т о   с и р е н е.   Сиренето солят в овчи кожи и го разпращат по цяла Европейска Турция за продан. Масло правят от 20 май до 1 юли, а от 1 юли до есента - само сирене и извара.
          Турското правителство всяка година взема десетата част от овцете, та затова българкото овцевъдство запада от ден на ден. През март Портата продава тоя данък чрез търгово наддаване на богаташи, които се наричат   б е г л и к ч и и;   главният откупувач препродава всеки окръг отделно по разни лица, а те от своя страна го разделят на участъци и тия участъци също тъй продават пък на други. Началото на тоя данък се отнася към царуването на султан Селим II, който купувал от владелците овце за войската по 2 1/2 гроша. В онова време овните стрували евтино; по-късно те поскъпнали, а султаните продължавали да плащат все тая сума. Най-после тая покупка става обременителен данък, но турското правителство не иска и да знае това...
          Ние се простихме с овчарите и започнахме да слизаме от планината, като се промъквахме между скали, храсти и преминавахме през огромни буки, които, паднали на пътя, го правеха почти непроходим. Не виждахме друго, освен зеленина: дърветата затуляха небето. Изведнъж пред нас се откриха огромни долини, окръжени с гигантски планини, обрасли с ниви и ливади, изпъстрени със селения. Това е равнината, в която са разположени големите села Габрово и Дряново.

          12.   Лазар

          Християнството донесе в света понятията за свобода, милосърдие, любов, уважение към човека - и живото слово на правдата не е могло да не подействува на човека със своята благодат.
          Двадесет и първият стих от седемнадесетата глава на евнангелието от Лука за кучетата, които лижели раните на бедния Лазар, е допаднал твърде много на милионите прости хора, търсещи в писанието успокоение и надежда и свързан с народните представи, е породил ред предания, легенди и стихове, изпълнени с висока правда. В североизточния славянски свят Лазар е известен в песните на недъгавите скитници като символ на бедност, сиромашия и простодушие; напротив, в песните, легендите и преданията на южните славяни той се явява като вестител на щастие, любов, радост и веселие, които се носят над човека при първото настъпване на лятото. Да започнем с малко суровата и скръбна поезия на севера...
          Личността на Лазара, създадена от евангелието, е получила известност най-вече там, дето по-често са се срещали   б е д н и   Л а з а р о в ц и...

Как жил я убогий на вльном свету,
то-то моя душенька намучилася;
и голода, холода - всего приняла;
всякой она скверности навиделася,
создай мне, владыко, горчее того!

          В московска Русия от XVII век евангелският Лазар бил представител на всичко страдалческо, бедно, измъчено и потиснато пред очите на всичко богато и силно. В кучето на евангелския Лазар беднякът виждал същото това псе, което го следва навсякъде и споделя горчивата му участ; в Лазаровия образ той познавал образ подобен нему по нищета; а във всички останали хора, към които се протягала неговата ръка за подаяние, не могъл да не вижда богаташите, хранещи псетата с трохите на своята трапеза. Ето защо, песните за Лазара, изстрадани и изплакани в немотия по пътища, по стъгди, при вратите на катедрали, църкви, манастири и т. н., звучат с необикновена правда и представляват нещо бележито всред останалата маса съвсем тъпи просяшки песни.
          Съдържанието на песните на Лазара е просто, но те произвеждат мъчително впечатление. Като започва песента, певецът-бедняк преди всичко отделя Лазара от кръга на щастливците и прави негови приятели само владетеля на небесата и псетата на земята, както се изразява една песен:

Владыка с небес ему сам душу питал,
а псы ему раны зализывали.

          И тия кучета, които ближат раните - те са близки на бедняка; тях ги изравнява една и съща участ. Върви беднякът и сбъркал пътя, спира пред вратата на богатия и пита не е ли тук неговият роден брат; а богаташът му отговаря:

У меня братьев таких в роду нет, -
есть у меня получше тебя!
У меня-то братья, каков я и сам,
каков я и сам, князья-бояре;
князья да бояре - те братья мои,
гости торговци - те друзья мои;
попы-те церковны-то - хлеб-соль
        с ними одна у меня.

          Ето, вика богатият пстетарите, верни негови слуги, да уловят бедняка с лютите псета:

О, слуги мои, слуги мои верные!
Гоните вы Лазаря со двора долой,
со двора долой, в чистое поле,
затравите Лазаря лютыми псалми.

          Вика псетарите си, а и сам от пруста насъсква псетата:

Устре-е, возьмите, борзы кобели!

          Но хъртовете не са хора, не са верни слуги:

Но борзы кобели ему радуются,
кровавыя раночки зализывают.

          Не, вика пак богаташът - навярно кучетата не струват - ще се намерят у нас по-добри псета, и вика отново, вика своите роби:

Подите, рабы мои, спустите со двора,
спустите, рабы мои, два лютые пса:
пускай его псы те терзают всего.

          Послушните роби пускат най-злите кучета, но и те, щом узнават каква е работата, мълчаливо отстъпват настрана.

Не стали псы его ни рвать, ни терзать,
панюхали псы его, сами прочь пошли.

          Тъй пеят на североизток. Да се спуснем на юг, да преплуваме Дунав, някога славянски, сега немски и турски, и да се вслушаме в ония песни на славянските моми, които се носели далече на север... „Девойките пеят на Дунава, вият се гласовете им през морето до Киев“...
          Шестата неделя от великия пост българите наричат   Л а з а р с к а   или   Ц в е т н а,   сърбите -   Ц в j е т н а   н е д j е л ь а,   hebdomas palmarum. Българките я срещат и изпращат с песни, припевки и гадания. В тая първа неделя на пролетта българката ще ви разкаже как се възражда природата, как оживява всичко, как среща човек пролетта с надежда за по-добри дни и започва нов живот заедно с природата. В златна кола кара Лазар на човека всички жизнени блага:

Лазар се вози
на златни колца;
през село иде,
богу се моли:
„Я дай ни, боже,
дребнинки дъждец,
трева да расте,
паюн да пасе;
моми да ходат;
сичко да бъде
здраво, весело.“

          Лазар се явява, придружен от св. Петка и св. Неделя, удря с тояга във въздуха и след това вече северният вятър не духа, не вали сняг и цветята цефват. Сърбите по това време също тъй пеят за пробуждането на природата.
          През тая седмица българките се събират всеки ден в някоя къща, а у доспатските, македонските българи и у шопите, според думите на архимандрит Софрони, просто на улицата под някое дърво. Представете си група моми и жени, седнали под сянката на току-що разшумил се клонест орех, или отрупана с бели цветове круша; в ръцете си всяка има работа. Гърдите им се издигат високо и вдъхват чист, миризлив въздух; румените лица и живи очи блестят от радост. Ергените стоят настрана. Тия моми, гордост на юнаците, които им се любуват, се наричат сега   л а з а р к и   и носят това название през цялата седмица. Окичени с разни цветя, те представят сякаш жива девствена пролет. У шопите жените и момите през тая неделя приготвят зестра за годените девойки. Годеницата ходи от къща в къща и вика другарките си на работа, като казва:
          - Молим ви, добри хора, да поработите за свети Ивана.
          - Щем, щем - отговарят стопаните, - как да не щем, когато бог и свети Иван искат това.
          И ето събират се добрите хора на братска работа без да гледат кому работят, на богат или на беден. Като се съберат, момите започват своите песни. Ако между жените, попаднали на това събрание, има някоя, която през годината е годила дъщеря си, девойките-лазарици й пеят:

Лалина мамо, Лазаре,
де ти е Лала?
- Аз съм си Лала годила, Лазаре,
за лудо-младо ергенче;
......................
......................
конче му чини хилядо, Лазаре!
Пушка му чини сто гроша.
Лали си китка подаде, Лазаре!
Сѐ с жлъти едри жълтици.
.....................
.....................

          Ако майката не е годила още и не е оженила дъщеря си, девойките се стараят да отгатнат причината и оправдават майката по следния начин:

Лалина мамо, Лазаре!
прела ли си вретена,
прела ли си вретена, Лазаре!
ткала ли си платънце,
шила ли си ръкаве, Лазаре?
да си дариш сватове?
- Прела съм си вретена, Лазаре!
ткала съм си платънце,
шила съм си ръкаве, Лазаре!
да си дара сватове;
ала е Лала мъничка, Лазаре!
Не може измет да чини,
не може измет да чини, Лазаре!
на свекър и на свекърва.
.........................
.........................

          Ако майката е оженила дъщеря си, но дъщерята живее нещастно, и на това се намира причината: то е, че тя е дадена на чужбина:

Райкина мамо, Лазаре!
де ти е Райка?
- Аз съм си Райка женила
за лудо-младо ергенче,
за лудо-младо ергенче, Лазаре!
през девет села в десетьо.
.............................
.............................

          Но ето още една припявка, отзив на неизразима скръб, скръбта на майка, чието любимо чедо е грабнала смъртта:

Славина мамо, Лазаре!
де ти е Слава?
Що ти е къща кахърна, Лазаре!
У вас песни не пеят!
У вас ризи не кроят
и ръкаве не ръбят, Лазаре!
да си дарят сватове?
- Аз съм си Слава годила, Лазаре!
за черноземско ергенче.
Плесен й е премяна, Лазаре!
а гроб й е градина,
дето здравец не расте, Лазаре!
дето лале не цъфти.

          В Западна България (Македония) момите почват да се събират още в средопостната неделя; те донасят от домовете си провизии и правят от тях точено, което се нарича зелник. Зелникът се прави със зеленчук или зеле, пече се и се меси с общи сили. Когато го ядат, момите се сдумват да пеят лазарски песни. За да изпълнят вярно обещанието си, те се кълнат. Клетвата става по следния начин: вземат топор, турят върху него хляб, сол и въглени, целуват го и казват: „Ако някоя не дойде с нас и се отдели от своите дружки, нека се стопи като желязо, да почернее като въглен, а хлябът и солта да й   х в а н а т   о ч и т е   (т. е. да ослепее).“ През цялата Цветна неделя момите се събират на купчини, избират помежду си една, която ще представя невеста, окръжават я и вървят с нея по улицата. Невестата, заедно със своите другарки, припява песен на всеки срещнат; ако срещнатият е женен, разказват в песни историята на неговия живот, на неговото семейство; ако пък не е женен, песента пита защо не се е оженил. Този, комуто момите пеят, дава пари на невестата, а тя му целува ръка. Със събраните пари те си накупуват разни яденета и на Лазаровден ги изядат, пеят и играят: изпращат Лазара.
          У шопите (в Пиротския окръг) момите, преди началото на Цветната неделя, вземат яйце, боядисано жълто, разделят се на две групи и го хвърлят помежду си.
          Страната, която хвърля, пее:

Ой Лазаре, Лазаре,
ой Лазаре, кекере (?)!
Моли бога, Николу
и светийо Илийо
да ни даю тревицу
у зелену нивицу;
да ни даю цвекето,
у девойки в градину;
да я пасу ягнята,
да ги беру девойки.

          Страната, която лови яйцето, пее:

Цувти, земьо, земице, дай ни житу, ченицу как яйце кокошо.

          Яйцето хвърлят назад и продължават:

Сончице, сонце,
родила ти майка
житу, ченицу,
просо и вино,
медена ракия.

          А другата страна отговаря:

Роси божи, свети Джорджо,
и ти, света Недельо,
и ти, дядо Илия.

          Тогава момите кладат огън и го прескачат, като думат:

Не пали, не пали
ни куки, ни сеники,
ни ниви, ни ливаге.
Помоги, помоги,
свети Лазар, Илия.

          След това момите вземат главни от огъня и кадят с тях къщата, обора, хамбарите и пр. Женените жени и мъже нямат право да участвуват в тоя обряд.
          Павликяните, т. е. българите от католическо вероизповедание, които живеят в Пловдивския окръг, казват, че на 9 март, когато имаме равноденствие, на небето излизат два змея, един бял, а другият черен, и се борят; но белият побеждава всякога, защото му помага слънцето: нагрява ги и черният змея се топи като лед. Момите връзват очите на една бабичка и я пускат да търси изток. Ако тя се затича направо към изток, лятото ще бъде плодородно, топло и дъждовно.
          Слънцето в това време слиза на земята и събира мед за децата си, затова бабичките през Цветната неделя поставят отвън на прозореца паничка с мед. В околностите на Чирпан колят бял петел, другаде - червен, а шопите - черна кокошка, и ги погребват в земята, за да не подядат червеи растенията.
          Лазар, света Петка и дядо Аврам водят умрелите по земята и им показват всички места, дето е била душата на всекиго приживе. Това пътешествие се продължава до Връбната неделя.
          Лазар седи край Дунава и раздава на момите венци, с помощта на които могат да се оженят, но на Каля, казва една песен, той не дал венец. Разплаква се бедната Каля, а Лазар я утешава:

- Мълчи, Кальо, не плачи,
пак в година ке дойдам,
сем лазарку по венец,
тебе, Кальо, два венца.

          И наистина, продължава песента, когато дошла другата година, Каля била вече омъжена и със син на ръце.
          През цялата Цветна неделя Лазар се вози в златна кола, запрегната с бели като сняг волове, и носи със себе си венци и китки - венците са свити от черешови клонки, люляк, божо дърво и маточина, а китките от лалета и люляк. Тая, на чиято глава Лазар сложи венец, ще се ожени; ако ли бутне китка под кърпичката й, ще остане мома до другата година. Венците и цветята на Лазара не може да се видят. В много песни Лазар се нарича войник и служи на небесния цар; царят го изпраща да каже на хората, че иде пролет. Подир войника Лазар се появява пролетта на бял шестокрил кон и прогонва зимата. Тя е хубава жена със златни коси. Бабите хвърлят на улицата ечемик за коня й, а мъжете изкъпват конете й.
          В българските легенди Лазар от песните и преданията се смесва с евангелския Лазар. В копривщенската църква „Успение Богородично“ между колоните на стените са изобразени разни евангелски притчи. В едно от тия изображения виждаме богатия Лазар седнал на софрата със своето семейство, а на пода седи   с и р о м а х   Л а з а р   със зелен венец на глава - в една ръка държи лале, а другата протяга и моли за късче хляб; наблизо до тях стои сам Спасителят с двама ученика и сочи на богатия Лазар евангелието. Двамата Лазаровци са облечени с червени дрехи, на главата си имат високи черни калпаци, а на краката - червени ботуши. Така в повечето случаи се изобразява във всички църкви легендата за Лазара. Що се отнася до самата легенда, тя е просто евангелска притча, преразказана с някои разлики в края. Богатият Лазар, стенейки, помолил Аврама да му намокри устата, засъхнали от мъчение. Аврам помолил Христа и бедния Лазар да простят мъченика. Лазар съжалил брата си, простил му всичко и помолил от своя страна Христа да го прости и той. Христос се съгласил, но само с условие - богатият Лазар да се върне на земята и да изкупи там греховете си. Христос възкресил богатия Лазар и той станал после   у г о д н и к.   Който води на земята добър живот, него след смъртта ще го срещне бедният Лазар и ще му сложи венец на главата. На децата, ергените и момите дава китка цвете. С помощта на венеца и китката мъртвите души минават през всички митарства.
          Вечерта срещу Връбната неделя или   В р ъ б н и ц а,   или Богатия Лазар, момите и ергените отиват в гората и там събират цветя и върба; всичко това се върши с песни и радостни викове. Когато съберат всичко потребно, навързват китки и отиват в църква. На връщане от гората момите у доспатските българи вземат едно момченце в ръцете си и го предават една на друга, като зоват при това Лазара. Всяка мома се старае да го вземе на ръка. Сръбските моми, когато предават момчето от ръка на ръка, пеят:

Лази, лази, Лазаре,
та долази до мене,
приватай се за мене,
за свилене рукаве,
за свилене мараме,
за клечане кецалье.

          На Връбница, или   Б о г а т и я   Л а з а р,   след свършване на литургията, майките, получили осветени върбови клончета, изпращат своите малки момичета на Лазар. Тоя ден е тържество за девойчетата. Всяка девойка носи в ръце кошничка и червена кърпа; окичена с цветя, облечена с най-хубавите дрехи, които има, тя отива по роднини и познати. В доспатските планини и на много места из Западна България девойките слагат на главния си венец от върба (в Серес от маслинени клончета) и се препасват с класове, оставени нарочно от миналогодишната жътва. Когато влязат в някоя къща, девойките пеят песни, както на домакина, тъй и на домакинята.
          Стопаните дават на девойките яйце, кравай, наречен   к у к л а,   плодове и пара. Да не се подари нищо на момичетата се счита за голям грях; дори турците и гърците приемат лазарките и им даряват всичко, каквото трябва, иначе сам Христос и св. Иван Кръстител, покровител на семейния бит, на дружбата и побратимството, ще накажат ония, които не изпълнят лазарския обред. Ето що говори една българска песен:

Уснал ми е владика
Христу богу на колена;
Христос ми го скорваше:
„Стани, стани, владику,
ето ти ги лазарки,
лазарки, посестрими,
да ги дарчок даруваш:
на лазарки марама,
на невеста кошуля.“

          За възсрастните девици, които извършват в същото време някои обреди, се казва, че   л а д у в а т.   Това ладуване у доспатските българи, според свидетелството на архимандрит Софрони, става тъй: събират се моми и ергени някъде на брега на реката; ергените свирят с кавали, а момите играят и пеят песни, като поменават Лада:

Притекла се вода Тунджелия,
Ладе, Ладо, вода Тунджелия!
От бряг на бряг бие,
Ладе, Ладо, от бряг на бряг бие...

          И пр.
          Като изпеят песента, вземат парцали, правят от тях някакво изображение (плашило), носят го из селото с шум и викове и после го изгарят; пепелта му вземат и гадаят по нея. Тая пепел помага при раждане и донася щастие, особено на жените.
          В дунавска България и Тракия Връбна неделя се събират възрастни девойки и   л а д у в а т.   Събират се край реките, играят и си плетат венци от върба; всяка от тях, след като изпее песен на Лада, пуска венеца във водата и гледа накъде ще го понесе реката, надясно или наляво, и дали ще заплува веднага. В това време бабите гадаят, седнали край огъня, като чертаят с щепци по пепелта и броят - четно, нечетно: четно - Лазар, нечетно - лазарка; първото означава щастие, а второто предвещава ядене и глад.

---

Бележки:

¹ Тази статия е написана още в 1867 година. [горе]
² Г р и г о р о в и ч - „Очерк путешествия по Европейской Турции“, Казан, 1848;   A m i s   B o u é:   „La Turrquie d`Europe“, Paris, 1840;   C.   R o b e r t:   „Les Slaves de Turquie“, 1844,   B a r t h:   „Reise durch das Innere der Eurpäischen Türkei“, Berlin, 1864;   H a h n:   „Reise von Belgrad nach Salonik“ (Denkschriften на Виенската академия, т. XI, 1861). [горе]
³ В руския „Етнографически сборник“, т. VI, с. 62. [горе]
⁴ Slovansky Zemêvid, Praha, 1842. [горе]
⁵ „Денница новоболгарского образования“, Одесса, 1841, с. 87 [горе]
⁶ „Возрождение болгар“ („Русс. беседа“, 1958). [горе]
⁷ Турската дума   г я у р и н   (безверник) е изменена на   к а у р и н.   На последната дума е дадено съвсем друго значение. Ако думата гяурин е унизителна и оскърбителна за християнинът, то думата каурин служи като просто название. Мнозина говорят, че каурин се казва на онзи човек, който не изповяда мохамеданска вяра. [горе]
⁸ Гл. „О зародышe новой болгарской литературы“ и „Денница новоболгарскаго образованiя“. [горе]
⁹ „Показалец“ от Г. Раковски, стр. 88 [горе]
¹⁰ „Показалец“, стр. 98 [горе]
¹¹ Jbid, стр. 90 [горе]
¹² Гл. „Българ. народ. песни“ от Миладинова, стр. 295, 296 и „Песме македонских бугара“ от Верковича, стр. 349-350. [горе]
¹³ По требованията на европейските държави и чрез разрушителното юначество на „бяла Рада“ днешните бейове са изгубили вече своята важност и на християните е станало по-леко. [горе]
¹⁴ Думата кутар, която е изменена на хутар, съществува и в Русия. Тя означава чифлик, уединена къща и земледелско заведение и произхожда от кът - ъгъл, къща - дом. [горе]
¹⁵ Григорович „Очерк путешествия по Европейской Турции“; Гилфердинг: „Письма об истории сербов и болгар“; Пертанович: „Богомили. Црьква босаньска и крьстяни“; Осокин: „История Альбигойцев“; Левицкий: „Богомильство, болгарская ересь X - XI в.“ (в „Християн. Чтение“, 1870 г.); Шмид: „Histoire et doctrine de la secte des Cathares ou Albigeois“. [горе]
¹⁶ Жално му. [горе]