ГРОЗДОБЕРЦИ

Пенчо Славейков

Ей китна пролет се завърна,
          гората се разви.
За нов живот, със нова хубост
          се всичко обнови.

И сладък дъх, и сладки песни
          изпълнят небеса...
Съвзе се, пъпчици подаде
          и витата лоза.

И весела, с привет помаха
          лозините си тя –
та редом поздрави тревите
          и буйнали цветя.

Едничко само я възчуди
          в света за нея нов:
„Защо ли е наоколо й?
          дълбок изровен ров?!“

Докле отгатне тя, налетя
          лозари рой... в несвяст,
лозините й те със косер
          подрязаха завчас.

Лозата порой горки сълзи
          порони... А със смях
лозарите се отпиляха –
          та еня ли ги й тях!

Но мина време. Лятно слънце
          над нея затрептя.
Ден мина, миналите скърби
          забрави вече тя.

И почна охолно да расне,
          да пери листове, –
че тулят се под тях свенливо
          наляни гроздове.

До грозда грозд, един от други
          пò грее, пò блести,
и майчино сърце се радва,
          милей, над тях трепти...

А мина лято; морно слънце
          скриви по своя път;
горнякът вей и сухи листи
          застилат дол и рът.

Угрижи се тогаз лозата,
          дозела кобен знак...
И ей лозарите отново
          връхлетяха я пак.

Подсякоха й гроздовете.
          и тъй ги до един,
труп върху трупа, навалиха
          в дълбокий церов лин.

Примря лозата в люти мъки
          и викна с люта реч.
Но кой ти чува... Гроздоберци
          извиха надалеч...

По тях, из равний път надолу,
          се вий на стълпи прах,
и чува се из далнината
          сал песни, глъч и смях...

Ей падна нощ. На буйна клада
          се пламъци вият;
около клада гроздоберци
          сред дворове седят.

А тъпчат ратаи нехайни
          там в линовете с стръв –
ручи от смазани гроздове
          поройна, мътна кръв.

Виж как се в тъмните чебури
          тя мята и шурти...
А песен, дружно в хор подзета,
          низ дворове ехти.

– Зла зима иде, ала иде
          не зло да прокоби;
със нея, подир нея идат
          седенки, веселби.

Зла зима иде! Ще я срещнем
          ний с чашите в ръка:
годежи, сватби тя ни носи –
          а скърби поврага!

Потта на грижния работник,
          на гроздето кръвта,
от тях да се роди е Господ
          урекъл радостта!

През лято работи, през зима
          се весели и пей...
Ей весели са веселбите,
          къдет се вино лей!

върни се | съдържание | продължи