ХЕКЗАМЕТРИ

Пенчо Славейков

I

О, не зови равнодушев поета, че той отминува
в дни на неволи и скърби, със кротка усмивка и песни
на примиренье, край грозний кипеж на борбите световни!
И състраданье, и обич сърце му незлобно изпълнят,
яката вяра в человешкото щастие тях ги поддържа -
тази му вяра говори, че не с изтребленье и кърви
се изкупува това възрождение негово бъдньо,
а със търпение, кротост и труд, и любов...

II

Ясни звездици трептят в небесата лазурни и важний
месец изстъпва между им, кат цар горделиво, спокоен,
златни лучи му росата елмазна сияят вълшебно;
хладният ветрец подухва отнегде над сънните ниви
и класовете, приведени плаха над брегът ронливий,
нещо таинствено шепнат с струите на тихия ручей,
който се вие и бляска, и губи далеч низ полето.
Царствува мир над природата - мир във душата изгрява:
буди най-чистия глас на Светая Светих на сърцето
и го въздига със благия помисъл в вечното Божие лоно.

III

Мила другарко, отиваш ти в висшите ясни селения,
чужд` от тревогите земни, там, дето животът е вечний!
О, не спеши ти, единствена моя надежда и радост -
кой ще ти бъде предмет там на нежните грижи и обич?
Кой ще ми бъде тук ясна звезда пътеводна?
Ний сме брънките от безконечна верига, която
сляла е свойта любов всемогъща с омайни си чари,
има ли власт по-могъща от нея, която ни може разлъчи
да не възлеземе заедно в висшите вечни селеня?

IV

Д е ч и ц а

                    На две малки мои приятелки

В веселий вихър на шумни игри, неизменни и прости,
мило е мене да гледам, дечица, на вашто безкрайно,
непринуждено веселие - блясъкът на ваште очици,
ясни звездици, що трепкат ту смели, ту плахи; да слушам
вашите крясъци, крехкия говор и смях безпричинен,
на чуруликанье шумно от птички чевръсти подобен...
И на преклонни години към Бога молба аз възнасям;
нека той спази сърца ви в световните бури, напасти
ввеки тъй чисти, кат бисер, кат утренна свежа росица;
нека не падне на вашия ум и душа помраченье -
в висша утеха на тези, що жизнений път уморил е,
но не убил е и вярата, тежкий им кръст, що подкрепя,
тежкия кръст, що го вашият ясен възход осветлява
с ново сияние...

V

С ъ в е т

Старци и юноши бързат, на жизнений пир се надварят,
кой по-напред да откъсне там златния плод хесперидски...
Само един, ти, печален прехласнато бродиш далеко,
хорската дружба отбягваше. Весел ли празник се падне,
общата радост със други ти сам не делиш; отстранений
с взор неприветлив смущаваш сърцата, предани на радост.
Или скрит вкъщи, подобно тур в леговище тъмно,
тамо в усойните дебри на Хемус, лениво предъвкващ
нещо си; книги прелистваш с поглед блуждаещ в мъгляви
блянове, мисли унесен... Каква е заветната тайна,
скръбний ти дух, що гнети? Не в скритий ли смисъл
на предрешеното искаш да вникнеш, безумец? За него
в облаци няма защо да летиш и ума си над книги
да изтощаваш в безплодни усилия. Влюби се във мене!

върни се | съдържание | продължи