ИЗГНАНИЦИ

Пенчо Славейков

На българските емигранти

Вън бясна буря вие. Сетний
огън в камината догаря;
потънали в горчиви мисли,
седят край него два другаря.

С въздишка тежка и дълбока,
с отпаднал глас едина рече:
- Аз виждам, братко мой, едва ли
към дома щем се върна вече.

Далеч от свойте, на чужбина,
ще да умреме тук в изгнание...
Писмо добих аз - мойта майка
е болна - надали ще стане.

Тя мен ме вика при смъртта си
за сетен път да ме прегърне.
Аз нейна съм една надежда -
и аз не мога да се върна.

„О, остави тез скръбни мисли,
другарю, другий отговори,
за нази в нашата родина
не в` веки пътят е затворен.

Но теб съвсем те обезсилва
смъртта на твойта майка клета...
Ил ти не мъчат други чувства
и други помисли сърцето.

Що е смъртта на нашите родни,
що е нашето изгнание,
на на̀рода ни угнетений
пред непосилното страдане!

Под черний гнет на съпостата
издъхва нашата родина;
а ний, чеда й малодушни,
за свойта плачеме съдбина.

Крепи духа си - твърд дух трябва
за във борбата предстояща.
Достоен мъж е само онзи,
бедите бодър що посряща.

Към таз борба ни призовава
могъщий дух на свободата,
той нам ни волност обещава -
на смърт ни врича съпостата.

А ако л` в таз борба ний паднем,
и този път пак победени -
то ще починат наште кости
поне в земята ни рождена!“

върни се | съдържание | продължи