КОЛЕДАРИ
Пенчо Славейков
П р о л о г
Рог изви над върховете снежни
ясен месец, подранил в небето.
Глъхнали са в сън поля безбрежни
само будно още бди селото -
дим се вий на стълпи из комини.
Песни, шум по улици се счуват;
гости ходят, гости се посрещат.
Домакини свят обичай чуват -
Бъдни вечер бъден празник срещат
с буйно пламнал бъдник на камини.
*
Низ по село скупом ходят
китни млади коледари -
сиромаси и боляри
с благовестье да споходят,
и наспроти празник честни,
да им пеят драги песни.
Начело им станеника,
той ги стани, той ги води:
не току-така на сгоди,
а където е прилика -
и където подобава
с песни да се слави слава!
Х о р
„В дясна ръка с китка вита
гости идат на честито:
тежки порти отворете,
благовестци приемете!“
Ей приветно портите разтваря
за посрещи домакиня веща.
А на прага къщен ги присреща
стар стопанин и тям отговаря:
- Добре дошле, добре дошле,
многожелани гости,
предвестници на благи дни
и край на дълги пости!
Х о р
Преко по̀ле,
преко долье
ний летиме -
да вестиме
дни честити
именитий
станенину,
господину!
П ъ р в а з а р е д а
Подранил стопан в поле да иди,
лозя и ниви сам да обиди.
Помисли благи - среща му блага:
сам свети Йован с златна тояга!
- Добра ти среща, свети Йоване!
„Дал ти бог добро, честни стопане!
Минах, поминах лозя и ниви:
ръжта класиста коню до гриви,
до шарен пояс бяла пшеница,
гроздове тежки греят - желтица!
Стопанска грижа и труд усилен -
тям за награда и дар обилен
от Божи ръце в твои да влезе:
за по курбани, за по трапези,
моми и мо̀мци за по венчене,
внуци честити за по кръщене -
тъй да се честно име спомина,
от рода в рода, чак до амина.“
Х о р
„Пълна къща - пълен кош!“
- Мятай, момне, шарен пош!
Дар от сърце кой що може.
„Честит да е празник Божи!“
Отдели се от другари
бърза коледарка спретна -
шарения пош преметна
стар стопанину през рамо...
Името му и честта му
пак запяват коледари.
Х о р
Расна дръво столовито,
грановито:
корен в сърце на земята;
връх извило в небесата!
Корен - синове отбрани;
а невести - китки грани;
внуци мили -
връшки в небеса избили!
Шум и глъч. Стопанин стари
шарен пош от рамо снема,
но преди на коледари
той да го повърне с дари,
хорът песен пак подзема.
В т о р а з а р е д а
Тъмни ноще се пробуди
мило внуче соколо̀во;
баба му се чудом чуди
как да го приспи изново.
- Нани, нанкай, рожбо мала,
мало внуче, мал гидия!...
Майка ти е сън заспала -
от сън сладък не буди я!
Баба ти, с зори ранила,
дълга пътя ще пътува -
чак до Божигроба. Мила
Божа Майка да я чува!
Та оттам света хаджийка
да се върне с армагани:
тебе златен кръст на шийка,
на герданче от мерджани;
стари дяду броеници,
татку свилен пояс дивни,
майци наниз от жъртици,
лели рало златни гривни;
на комшии по махлата
света вода от Йордана -
много здраве със колата
от Христа й свети Йована!
П ъ р в а з а р е д а
Домакин за дом радей,
домакиня дома шета -
тъй полека-лека крета
дом, докле захубавей.
Дом, докле захубавей,
току-виж, угасне младост...
Но пък идва друга радост,
друго слънце дом огрей.
Друго слънце дом огрей -
въртокъщна млада булка...
А във къта, в златна люлка
златно внуче се засмей!
Х о р
Ой, хайде, хайде, стара ле майко,
свекърво -
що радост има, стара ле майко,
тепърво!
Кахъри, грижи, стара ле майко,
досѐга -
отсега драгост, стара ле майко,
до века!
Стара майка, домакиня,
още не дарила дари -
и запяха коледари
на н е в я с т а първескиня.
П ъ р в а з а р е д а
Млад гурбетчия, по-млад стопанин,
грижен ми ходи в пуста чужбина.
Него запитват тихом дружина:
- Що ти й на сърце, грижен акранин?
„Двойна неволя, верни другари:
грижа на сърце, аман на душа -
гори едното, друго задуша -
вихром се дигат спомени стари!
Сърце примира, памет се губи;
младост - нерадост в пуста чужбина -
млада дружина,
грижа за чедо - аман за любе!“
- Ой, махни, махни кахъри люти,
ти, млад другарин, недей се вайка:
мило е любе при стара майка,
грижено чедо в майчини скути.
Много се мина, малко остана;
утре ще литнат нагоре птички -
вест допрати им ти с лястовички,
че ще се върнеш при пролет ранна.
„Тежка версия вече е сбрана
и армагани лежат с товари...
Чакам другари.“
- Много се мина, малко остана!
А невяста в ръце зела
мъжка рожба, първо чедо,
ником е чело привела,
сълзи рони до два реда.
Стара майка се притече,
а по нея и момата,
да раздумват с благи речи
кахърите на душата.
Съгледаха коледари,
съгледаха - и подзеха
друга песен, сci намяри
да й бъде за утеха.
Х о р
Керван иди, керван доди,
невясто!
Я, кервана войно води,
невясто!
„Я, излез, излез на двори,
невясто!
Гален сън се яве стори,
невясто!
Сън - и галена надежда,
невясто!
с добра чест - добра посреща,
невясто!“
Милите думи мило изпяни -
грижна невяста в скръб разтушена,
с сълзи на очи в устни цалува
галена рожба първородена.
Благо усмихнат, старий стопанин
тихом пристъпи при коледари,
от шарен пояс вади кесия -
да се за песен отплати с дари.
Ала не иска сам станеника
дари да земе и се отмята...
Стар баща нещо со глава кивна,
поглед извърнал, накъм момата.
Сетено пръпна тя да излезе,
като из гняздо препелка плаха...
А коледари момка напети
заобиколиха и тъй припяха:
П ъ р в а з а р е д а
Птички пеят, в небо грей зорница,
лудо-младо!
С зори пада утренна росица,
лудо-младо -
тебе още няма!
Мило любе за милувка чека,
лудо-младо!
Нощ минава - младост ве до века,
лудо-младо -
превара голяма!
За час грее на небо зорница,
лудо-младо!
За час трае бисерна росица,
лудо-младо -
и до час я няма!
С дене имот, а с години радост,
лудо-младо!
С дене живот - с дене ли е младост,
лудо-младо?
Превара голяма!
Х о р
Време - най-бързият кон на света,
гони нощта -
тежко му, който остава
той току-тъй да минава.
Никога той се не връща назад!
Момко ле млад,
хващай за гривата коня -
с него честта се догоня.
В т о р а з а р е д а
Остави си лудо-младо
на бачия рудо стадо -
яхна коня, слезе в село.
С китка сминова на чело
в път застигна мома мала,
на седенки закъсняла.
Викна лудо отдалеко:
„Чакай, момне, по-полека,
заедно да идем двама!“
- Не е дума, ни измама,
по мен стара майка иди -
бягай, лудо, ще ни види! -
Мома бърза и нехае;
момку сръце бий, играе
като в чаша руйно вино.
„Варай, варай, детелино,
верни ли са думи тие?
Ясен месец облак крие -
и да иди, що ще види!...“
Стигнаха до равни двори:
мома сегна да отвори,
да отвие заключари -
лудо сегна и превари -
от чело й китка дръпна...
Виком мома вкъщи пръпна:
- Помощ, помощ, дружки млади,
лудо китка ми укради!
Лудо-младо уловете,
тук при мен го доведете,
сама ази да посегна,
да обвържа, да обтегна
с руса коса враг неверни -
да го стрелям с очи черни,
с тънки вежди да го бия,
с али устни да го пия,
нек се учат луди-млади
как се росна китка кради!
Х о р
„Пълна къща - пълен кош!“
- Мятай, момне, шарен пош!
Дар от сърце кой що може.
„Честит да е празник Божи!“
Отдели се от другари
бърза коледарка спретна
и на момъка през рамо
шарения пош преметна...
А сред смях и глъч голяма
пак запяха коледари.
Х о р
Доста, доста, лудо-младо,
яхна коня,
коня яхна, лудо-младо,
вятър гони -
знойно пладне по беленки!
Доста, доста, лудо-младо,
моми люби,
моми люби, лудо-младо,
време губи -
тъмни нощи по седенки!
Сладката песен още не изпели,
и се открехна тихом вратата -
шарена плоска вниса момата
за песнопойци в жад прималнели.
Редом по редом тя ги обхожда,
с блага им дума плоска подава -
дружки с шеговен усмех задява,
пред момци ником очи привожда.
Смях и глъч. С честити дари
момъка им пош подава...
И честѝтенье запяват
на момата коледари.
П ъ р в а з а р е д а
Подранило утром, вечер не захожда
ясно слънце, спряно грее та прегаря;
грижна майка в равни двори се разхожда
и на свойго сина тихом отговаря:
„Слънце, рожбо мила, що ти грижа падна
на душа, на сърце, та се тъй забрави?
Време е усилно и пора е страдна,
а ти не захождаш! Та какво направи
по Добруджа пуста младите овчари,
в Загоре с кервани друмници по друма,
в равна Руманѝя весели жътвари,
и грижни невести беленки по Струма?“
- Ох, съгледах, майко, долу във Загоре
първинка денойка, по-ясна зорница,
кат паун ми ходи по широко дворе
с златни треперушки на руса косица.
Модри очи греят изпод вежди вити,
горят али устни, поглед дваж прегаря,
росна китка вие, росна кити кити,
не китката нея - китка тя отваря!
Трепката треперушки на руса косица -
трепка клето сърце, та го мир не снайда.
В желба и омая за ясна зорница,
забравих, не сварих увреме да зайда!
В т о р а з а р е д а
Паднала е тъмна мъгла
на момини равни двори;
не е било тъмна мъгла,
най са биле китни свати
да сватуват малка мома.
Х о р
До̀ри тъмна нощ тъмнее,
трае мъгла над полята,
на момците над душата -
до̀ри мома се момее!
В т о р а з а р е д а
Отговарят китни свати:
„Вий имате едно перо,
едно перо чисто злато;
ний имаме друго перо,
дайте вашто, да ковеме -
от две пера един венец!“
Х о р
Зора зори, ден настана,
слънце грейна в небесата -
млади момку на душата
от мъгли ни след остана.
В т о р а з а р е д а
Отговаря стара майка:
„Малка мома нашто злато,
земете го, ковете го -
ако чест е, нека стане
от две пера един венец!“
П ъ р в а з а р е д а
Сив сокол се в небо вие
следом бяла гълъбица -
няма дека да се скрие
ранена в сърцето птица.
Че залетя, че удари
в равни двори с три огради
де невести стелят дари...
Пръпнаха невести млади,
свиха мрежа свиленица,
тънки дари свило-злати -
та хванаха гълъбица
и сокол бързокрилати.
Тръгнаха ми низ по село,
метнаха им и на двата:
сив соколу - смин на чело,
гълъбици - було злато.
Около им стари свати,
следом честна кумащина;
нея води девер млади,
него - весела калина.
Пряпорци се гордо веят;
кой де срещне по̀клон прави -
да домуват, да живеят
честит живот, вечно здраве!
Мо̀ми свенливо лик руменее,
пусто й сърце бий, та ще тресни;
с сладките думи на сладки песни
сякаш мед се в душа й лее.
Дружки се смеят, с отборни думи,
песни по сърце ней нагодили.
Младого в о й н а зад себе скрили,
те го подкачат с весели глуми.
Тя го самичка поглежда плахо
на коледарки дружки през рамо -
погледи поглед среща... И двама
с песен изново те ги припяха.
Х о р
Момко се напусто крий -
любе го и скрит намира,
поглед го и в мрак съзира...
Момко се напусто крий!
Не напусто сърце бий -
то на любе вест подава
де се момко спотаява...
Момко се напусто крий!
Колело да се развий -
коледарки, отстъпете,
на свят момка покажете...
Момко се напусто крий!
Вънка из вратни девойка пръпна,
думи шеговни хванала вяра;
сам, да избегне глумна превара,
момко задним се в къта издръпна...
Уж в изненада, сам станеника
на коледарки сопнато свика
и при невяста грижна пристъпи,
дигнала в ръце първенак скъпи.
С пръст го по гушка мило погали:
„Иска ли песен, гидия мали?
Татко и майци попано чедо!
Хай, та и нему двойна зареда
с отбрана песен чест ще възхвали!
Иска ли песен аждерко мали?“
Повтор погали рожбата дивна
и към певачи със глава кивна.
Дружно се първа зареда
там при невяста скупом събраха,
та със отбрана песен припяха
в майчини скути шалаво чедо.
Х о р
В полунощи, време тайно,
над люлка на рожба драга
спря се наречница блага,
прилетяла от незнайно.
Час се спря и час нарече:
„Ясно чедо, първородно,
с блага вест, на време сгодно,
Бог ме прати отдалече.
На честит си ден родено,
за дни още по-честити -
с тебе майка да се кити
като с перо позлатено.
В труд и грижи, в заборави
татку си надежда ясна...
Да расте и да порасне -
дом подигне, род прослави!
Да върви из път световни
към доброто с крепка вяра,
да не снайде зла превара
помислите му грижовни!
Дни на младостта му лека
като зорница да са ясни -
и в сърце му да не гасне
чиста обич век до века!
П ъ р в а з а р е д а
И във тоя дом честити,
що го чиста вяра кити,
да не сяква все, що драго -
руйно вино, мед и благо,
златно жито у амбари!
Д о м а к и н
„Чул ви Господ, коледари!“
В т о р а з а р е д а
Бог да дава
вкъщи слава -
дни честити,
чиста съвест!
Дар в полето,
дар в сърцето -
добра мисъл,
мир и милост!
Х о р
Тебе пеем, станенине,
тебе славим, господине:
много здраве Бог ти прати -
имот - живот -
дом палати!
Колко здравец по гората,
колко звезди в небесата,
толкоз здраве у палати -
живот - почит -
дни благати!
Е п и л о г
На копраля над върхове снежни
е отскочил месечко в небото;
глъхнали са в сън поля безбрежни,
само будно още бди селото -
слава слави спроти празник честни.
Коледари низ по село ходят,
песента им се далеко счува...
Станеник ги води да споходят
дом, обичай свят къде се чува -
Бъден празник да се слави с песни.
върни се | съдържание | продължи
|