КОРЕКТУРА

Пенчо Славейков

Горе над скалите стръмни
вехта кула се черней,
в нейните чертози тъмни
стара вещица живей.

Ссухрена, със хлътнал поглед,
като че ли нощ в нощта,
бди безсънна, безуморно -
м о я т а   с ъ д б а   е тя.

Бориновий плам в чертога
се боричка с тъмнини
и таинствено отхвърля
чудни сенки по стени.

А сама тя, свряна в къта,
мръщи сбръчкано лице -
и превръща вехта книга
в костеливи си ръце.

В нея книга, пред време,
вписани са ред по ред
мойте дни предотредени -
моят земен дял триклет.

Ей тя поглед спре на думи,
що бе вписала сама:
„Да огрей любов сърцето
на поета - стига тма.“

Мразен смях чертогът сепна,
тя зловещо сви с глава -
остро паче перо скръцна -
и задраска тех слова.

И отново тя написа
там, наместо тях, сама:
„За сърцето на поета
любовта да бъде - тма!“

И захвърли тя перото
настрана с нехаен мах...
Дълго из чертога тътна
нейний глух и мразен смях.

върни се | съдържание | продължи