КРУМ ЯСНОВИДЕЦ

Пенчо Славейков

   *

   Царска воля да обади
   вика гърлест глашатай:
   „Нека всякой да го знай –
   царят заповед издаде!

   Отсега ще са лозята
   собственост на самий цар;
   доходът от гроздов дар
   ще припада на хазната.

   В градовете ще да има
   не повече от една,
   и то царска, механа –
   та от нея да си зима,

   за потреба и наслада,
   вино който пожелай,
   ала само своя пай -
   тъкмо колкото се пада!

   Че омръзна веч на царя,
   все пияниците път
   да му пречат – из градът,
   по селата, низ пазаря.

   Който и да бил, и дето
   да било, да знай от днес –
   найде ли се нетаврез,
   ще увисне на въжето!

   Нека тамо се люлее –
   чак из грешната му плът
   със виното и духът,
   до когато изветрее!

   Царят заповед издаде –
   нека всякой да я знай!“
   Вика гърлест глашатай,
   царска воля да обади.

   * *

Песни и вик, ликуване и шум –
пир ла пируват съзвал е цар Крум

знатни боляри и храбри войводи.
Вече преминаха тежки незгоди,

кръвни побоища, върли войни –
охолно славят те охолни дни.

Гният, опръскани с вражески кърви,
сяждани и от ръжда, и от църви,

щитове, копья, стрели, боздуган,
хвърлени нейде по тъмний таван.

Днеска е мир и почиват юнаци;
мечът спи – дрънкат потири, кърчази...

Мигом заглъхнаха песни и шум –
гордо изстъпи пред гостите Крум

и кат си излек опъна мустака,
каза: „Свещен е завет за юнака –

в бой да не жали юнашка си кръв,
между пируващи в пир да е пръв!

Падналий в битви юнак да се слави!
Живи, пирувайте. Сладко ви здраве!“

И Никифоровий череп, кован
в злато, подигна тогава засмян –

всички след него потири поднеха
и ги от устни изпразнени снеха.

Само глумецът един между тях
чаша не дигна и духом неплах,

тъй проговори, обърнат към царя:
„Не преди много, сред ден, на пазаря,

царя, през гърлестий свой глашатай,
даваше заповед: „Нека се знай,

който без мяра си пълни кормето,
той ще омаже без време въжето!“

Царят е храбър; дали затова
смята словата си той – за слова?!“

Тръпки побиха войводи, боляри...
Крум же глумеца през дума превари,

пълна му чаша подаде в ръка,
чукна се с него и почна така:

„Царят издава закони, устави,
само народа със тях да управи –

не да се води и сам според тях:
инак би станал достоен за смях...

Ако народът нехае и пие –
всичко на моя глава ще се сбие!

Е, та защо ми е царство тогаз?
Цар ако съм, царски кеф ми е – аз

да заповядвам по своя изгода:
не сам на себе си – а на народа!

Туй би постигнал и ти наконец,
цар да би бил, а не царски глумец!“

Дигна се смях, подигравки и глуми,
че на юнаци юнашките думи

бръчки по чело разведриха вмиг.
Пирът се почна по-буен и лих –

па и до днеска се чак продължава...
Тъй летописец Паисий разправя.

върни се | съдържание | продължи