ЛУД ГИДИЯ

Пенчо Славейков

*

„Криво седи, право съдѝ,
         стар кадия -
не оставя на мир село
         луд гидия!

Не е лудо като други
         от селото -
тамбура му яворова
         на бедрото.

Рано утром млад гидия
         почва леко,
свири леко, а се чуе
         надалеко;

надалеко по полето
         до жътварки -
сърпи пущат и зафърлят
         паламарки.

Плясват с ръце и залавят
         хоро вито -
извиха се, изтъпкаха
         златно жито...

Дойде пладне, лудо-младо
         не почива,
колко свири, толкоз повеч
         зле отива:

че се чуе до невести
         на реката -
те забравят бухалките
         и платната,

та на хоро се залавят
         пощурели,
дойде порой и отвлече
         платна бели...

Падне вечер, луд гидия
         не престава -
на бабите край огнище
         мир не дава,

насам-натам - унесат се
         в глас далечен:
огън гасне - все зелника
         недопечен!“

* *

Криво седи, право съди стар кадия:
„Скоро тука тамбурата, луд гидия!

Де да видим що е това за свят чудо,
как тъй става старо - младо, младо - лудо.“

Занаглася тамбурата момко млади -
стар кадия по брадата се поглади;

дръпна лудо теловете за налука -
стар кадия кравай мустак позасука;

ей го спрепна, ей го метна изведнъжка -
че се сепна кадиево сърце мъжко;

и не почнал истинската луд гидия -
на юнашки нозе рипна стар кадия:

сви, изви се чак от подът до тавана! -
паницата с мастилото от дивана

и торбите с харзували по стените
като пилци полетяха из мъглите...

„Свири, свири, Бог убил те, луд гидия,
божа дарба не заптисва стар кадия!

Свири, струвай старо - младо, младо - лудо:
що е божа дарба - то за свят е чудо.“

върни се | съдържание | продължи