***

Пенчо Славейков

На върховете снежни на Монблан,
от вихрите световни там завян,

спря корабът на мойте скърби черни
и викнах аз: „О, ледове чемерни,

при вази дойдох да смразите вий
скръбта у мен, що в пламен лют се вий,

дано така от нея се избавя...
Светът мен - него ази да забравя!“

Но чух таинствен да отвърна глас:
- Но тя ще е изложена тогаз

на погледа на халювците разни,
що идват тук да зяпат: с мисли празни

ще я открие някой и скърпи трактат -
и би ще пак извадена на свят.

върни се | съдържание | продължи