|
ЕТЪР НАЗАД СЕ ПОВРЪЩА
Пенчо Славейков
Рано ранила над чала, вечерница весела трепна,
падаха сенките нощни и тънък вечерник
полъхна...
Ей щърбавий месец, и той се над чала
подаде,
със сребърен губер наметна планинската тъмна
клисура
и го задипли в листата на стройните явори
татък;
горе, край сухия Етър, сведени низом върбите,
клони широко разперили над воденичната стряха,
с тъмни листа шумолят помежду си,
тъжовно,
че кречеталката вече отдавна не
чули -
месец и стана, и мина, откакто се сключи небото,
Етър пресъхна, запре воденицата; само под яза
смрадни се вирове още държат, изнатъпкани с
жаби,
чийто вряк монотонен един отьква наокол.
На воденичния двор, навални под ниските стрехи,
купове вретища, пълни със ръж и пшеница
стояха;
с тях и навалица старци, жени и ергени, събрани,
чакат, очи си изгледаха облак отнейде се свие,
дъжд да докара, та Етър дано да придойде
обилен,
тежки запрели жерла да подкара отново, да смели
сбраното мливо. Че работа кърска и къщна ги
чака:
време е страдно, нетрайно - а няма брашно да
посрещне...
Лесно за тез, що са о̀ближно: дойдат, оставят
своите вретища и разотидат се всякой до̀ма;
ала онез, що са бъхтали път по цял ден -
тук денем под сянка се нейде изтягат те; дойде
ли вечер,
заедно пак насъбрани, до късно седят, седенкуват -
както таз вечер.
Насядали около буйния огън,
там на полянката, старците пушат със къси
лулички,
и от немай де, полека разправят за минало
време
приказки чудни и за тежки беди и неволи, отколе
що са търпели от турци спахии, татари,
черкези.
В техните приказки вслушани, цякат момците в
почуди;
по-отстрана пък жените, с запасани хурки,
изтихо
нещо си шепнат. С отдавнашни приказки те се
не лъжат;
днеска е ра̀зговор - днескашни думи и теми.
Женски уста са подобни на леко вретено -
майсторски пръсти
накъм където го взвият,
нататък
то се възсуква - и брънка ли, брънка. Отдавна
пропяха
втори петли, а мливарите още седят седянкуват.
С тях и само воденичарката, спретната млада
невяста,
лястовица бързорека, чевръста не само на думи,
а и на работа, грижна седи и окайва се тихом:
„Завчера уж прогърме, а пък виж и
досѐга... Отмина,
види се, другаде нейде дъждът и нема̀ го на
повратки вече.
Харно ми думаше Пейчо, когато да тръгне
пролетес
в Добруджа: „Суша ще бъде туй лято!“ Унесено
вгледан
във воденчарката, Велко загореца, момък напет
като со̀кол,
се отзова, отстрана там край старците
седнал:
„Суша ли? Още зимъска, по Коледа, казвах, че суша
лятос ще бъде - нали се изялови, пусто! Земята,
пламнала, чезне за дъжд, както сърцето
за обич.“
Сепната, тук воденчарката момъка плахо изгледа
и през ума й прелетеха с лек трепет подобно
спретнато ято гълъби думите, що бе й казал
Велко зимъс на хорото, по Коледа... Поглед свенливо,
сякаше в изненада, наведе - събра си чорапа,
полека
„Лека ви нощ!“ пожела и набързо прибра се
във къщи.
Още врати непритворила, вече между си подзеха
да я одумват жените, за нея припряно да
шушнат.
„Приказки хорски! Такзавз, онаквази - една се
обади, -
ала къщовница; вкъщи е уред за углед и чудо!
Пък и сама тя за углед. Но де-де, що дума
си има:
все на свине се най-харните ябълки падат!
За нея
друг се не найде, а късият Пейчо я лапна.
Невяста
тиха се вижда.“ - Във тиха вода мамарците се
въдят -
друга подметна. - Видяхте л`очи как мята
към Велка?
Нали е мъж халосия, оставил жена си самичка;
време и сгода намерил гурбет по чужбина
да ходи,
злато да сбира, а тука злато̀то му друг да
плячкосва!
„На заминуване, казват - ухилено друга
подхвана, -
тя му се клела-верила, че само когато би
Етър
сам върнал назад - то и тя би тогаз...“
Недорекла,
третя я тук с дяволита усмивка през дума
превари:
- Дек се е чуло-видяло река да повръща назаде?
Па и дотрябвало... санким без него не може...
Дотолкоз
Етър ще чуе и види, доколкото Пейчо ще сети!“
Из гърло
пръхнаха всички и екна клисурата вчас от
смеха им -
но замълчаха пак тутакси... Гръм се далеко
обади,
светна светкавица - всички нагоре се взряха
в небото.
Във разговори прехласнати, никой не спази когичко
месецът облак затули и дъжд се накани...
Налете
от невиделица вятър, залюшкаха клони върбите,
яворите зашумяха. Наскочиха всички мливари -
шум, суета. Под широката стряха там, гдето
стояха
скупом стоварени пълните вретища, бързо-набързо
сбраха се всички на за̀слон, с надежда и радост
в небото
гледайки как наваляват бухлатите облаци черни,
сякаше грозни ордии за бой опълчѐни и с устрем
гръм и светкавици мятат - и пороен дъжд
се изсипа.
Мълком се всички прикръстиха. Го̀вор след
миг се подхвана,
бодър и охолен, сякаш дъждът го поле и
разведри.
Ето сама воденичарката пак помежду им вести се.
Сърчено викна на сънния ратай чевръсто пшеница
в кошовете да насипе, навред да прегледа и
стъкне
всичко, що трябва, и тъй се изви към мливари:
„Господ за нази се сети! Да може така да
потрае
ден, два дни - и всичко до други ден
беше готово.“
Тук белобрад старец подхвана усмихнат:
- Господ си знае що прави; за дъжд той когато
нарежда,
казвал на ангела, който повожда дъжда:
„Заведи го,
гдето земята е жадна и черна!“ А ангелът давна,
от гръмотевици глух-оглушал, го доземал:
„Води го,
гдет си го водил и вчера!“... То стига веднъж
да прокара,
па ако ще и да секва подире. Така се от деда,
от баба
помни - където днес провали, там и утре
ще има!
Трети се вместиха тук в разговора; един преко
други
бързаше всякой по нещо да каже... Фенерчето
вътре
из воденицата светна; с трясък кречеталката
хукна -
Етъра веч придойде. Забучиха жерла
воденични;
шумно, в навалица всички се стекоха вътре,
като бръмчене на ройни пчелици наоколо кошер,
веселий го̀вор и смях на мливарите будни не
секна.
Презнощний дъжд, уталожен след първия
порой, валеше
мудно, еднакво.
***
На утрото късно се съмна. Макар че
беше дъждът попрестанал, небото покриваха още
облаци тъмни и слънцето, скрито зад тях, не
изгрея.
То не изгре и на третия ден, и на четвъртия, макар че
се сили.
А на полянката вече се стягаха тежки товари.
И витороги волове спокойно с пово̀ди подрънкват
пърхат коне дългогриви и бъхтят земята с
копита
от нетърпение „Сбогом“ - „Със здраве!“ -
„На до̀бра ви пътя!“ -
благожелания се чуват. Едни от мливарите вече
си заминуват, други се стягат, кола
притъкмяват,
трети товарят и бързат, сега пък за кишата
грижни...
Ден по ден
няколко пъти се времето меня; завчас се разведри,
ветрец полъхне; завчас заръми, потъмнее небото;
гръм прогърми; току-виж проясни се изново.
Тъй се
минаха два дни и три дни, жерлата неспирно бучаха.
Падна четвъртата вечер, а още дъждът не престава.
Нека вали - берекет е! И тъй на мливарите
бързи,
веч сколасали всички почти, не попречи със време
да се разидат. Само двамина останаха най-после -
старий отвъденец дядо Радойко и Велко. Възчаква
дядо Радойко последния кош да се смели;
отдавна
уемът той отделил е, и седнал край раклите,
пуши
къса луличка. Под стряхата вънка
приседнал,
поглед Велко не снема от срещните вратни,
отгдето
воденичарката шалава, уж по шетня низ по къщи,
час по час влиза, излиза. Но ей, че и сетньо
вретище
дядо Радойко сколаса; ратай на гръб го
изнася,
ето товарят го. Скокна на помощ сам Велко
и дружно
мливото те натовариха. Впретнаха биволи брези.
Ето прекръсти се старецът - поводи дръпна и
тръгна
Воденичарката тука излезна, на стареца, пътник,
добър път пожела - и се връща, негледайки
Велка.
А без да снеме от нея очи, той я
сподири полека:
- Бяла Стоимено, заб зарад коня си нямам
таз вечер,
би ли ми кринче заела? „И две ако искаш,
отвърна,
като се спре воденичарката и го озърна под
вежди,
искай от ратая, ще ти отмери той колкото
искаш.“
- Бяла Стоимено, ратаят коню ще зоб да отмери,
няма ли нещо ти мене с очи да отмериш,
изгоро?
„Бягай се, Велко, тука е ратай - ще чуй.
Забравѝ ти,
що е било на моминство; аз вече жена съм
и дума
Пейчу съм дала.“ С тези си думи тя влезе
във къщи,
бързо вратата затвори, ключалката тракна
отвътре.
Като че гръмнат остана Велко пред
тъмната вратня.
Гато отново се сепна и поглед метна смутено
в малкий прозорец - измама ли беше? -
сторѝ му се тамо
нейната сянка премина, възпре се и пак се
изгуби;
а подир малко блещукна, дълбоко в стаята
вътре,
някакъв огън. Към прага пристъпил две
стъпки тогава,
той на вратата похлопа - но излека сам му
се стори
той, че похлопа, дотолкова тупаше силно
сърце му.
Пак той повтори и счу се тогава изниско
отвътре:
„Що е, що хлопаш, човече? Не видиш ли, късно
е. Кой си?“
- Аз съм. Дъжд плисна, измокри ме; вкъщи
пусни ме
да се посгрея; за Бога, студено е вънка! Смълча
се отново
воденичарката вътре. Но излеком ето, след малко,
хлопна ключарката, вратнята се пооткрехна
полека -
трепна сърцето на Велка. Завчас, да превари
измама,
той неусетно залости крака си меж ниския
праг и вратата.
А между туй воденичарката плахо отвътре продума:
„Чувай, вречи се, че мирно... зер инак... аз
огън ще стъкна -
влез!“ - Да се сгрея, за Бога, аз само, че дъжд
из ведро е! -
той шепнишката отвърна, и без да дочака вратата
тя да разтвори изцяло, промъкна се гузно във
къщи.
Воденичарката излек притвори след него. Чевръсто
се извърне и спре пред камината, хвърли
сноп съчки
и го покани. Смутено пристъпи тогава и седна
той въз камината, тамо край буйния огън. Настана
глухо мълчание... Ту нещо разтуряше тя низ
дулапи,
ту по полиците мудно, залутана, диреше нещо,
ту из съседната стая се бавеше, бозна защо си
Без да пророни ни дума, той с поглед следеше,
унесен,
всякое нейно най-малко движение. На прага
най-сетне
ще се възпре, упорито към него се вгледа, тъй
някак
ужка заслушана нейде. Догаряха сетните съчки,
огънят тлееше малко по малко. Тогава продума
излеком тя: „Като конят че цвили? Дали му е
сипал
ратаят зоб?“ И отново я Велко изгледа, а после,
като кръз блян се обади. - За кон да е
грижа! Пък нека
той да потрае без зоб една вечер... От него
аз повеч
чакам и трая... „Хем чувай... Затуй ли
те пуснах във къщи...
Мливото се е съмняло и ратаят до̀час ще дойде
да те подири... На сърце ми бил си, не бил
си - аз него
имам на ум... за това ли те пуснах да
влезеш във къщи?“
- А за какво ли? Защо ме най-сетне от всички
остави?
Във полунощи ли тъмни сами да се скитам към
село?
„Дали пък аз те оставих, сметни, или ред ти
се падна?
Кой ти е крив... че най-после ти дойде!“,
подметна смутено
воденичарката и се отдръпна във другата стая.
Скокна тогаз той чевръсто, две крачки пристъпи
по нея,
но се запре, постоя - и завърна навън, та излезе.
Там, под сайвана, самичък стоеше увесен над
ясли
конят със празния зобник увиснал; но той го
отмина,
сви надесно̀ - в воденицата влезе. Жерлата бучаха
и кречеталката дрънкаше шумно. При раклата
седнал,
скудний си залък доядайки, прашният ратай извика:
„Ей мливото веч се
привършва,
още за кош има-няма!“ - Тъй да остане!
Да се забави за утре... -
над самий него приведен, високо промъмла му
Велко.
Но недочул, се обади той тутакси: „До̀час -
готово!“
- Мо̀мче, пунгията твоя е, прави що правиш,
до утре
мливото да се забави! И не само чу, а ухлебнат,
в час и разбра, и очите му светнаха: пъстрата дълга,
пълна пунгия се метна отпреде му... Плахо
той смънка:
„А ступаницата? Чуй, тя знай кога мелят напусто
жерлата.“
- Туй да е грижа! Не мож ли отвърна водата
със о̀тврат!
Тя, ступаницата, спи. А ще имаш ти утре и мойта
медна лулица... През отвода лесно водата се
лъчи!
„Ба, да се лъчи то нема защо, тя е пусната слабо;
колко е вада! - язът ей де е... То стига да спречиш
отвратът - път ще си найде самичка водата
нагоре...“
Бързо-набързо тъй ратай избъбра и
припна през задните ниски врачка, а полека
излезе
Велко и сам се упъти към къщи. Вратата стоеше
полуоткрехната, както я беше оставила тя. Буений
пламък се виеше там на камината, стъкнат
отново.
Озърна се окол той и излек през прага пристъпи,
яко вратата затвори - ключалката тракна отвътре...
Много не мина се - ей през прозореца малкий
надникна
воденичарката; излеком сегна и дръпна капака
дървений, та го притвори...
Изгрея, изплавал зад облак,
ясният месец. През гъстий заслон на листата
пробиха
снопове сребърни лучи и трепнаха вмиг над
вълните
на застоялата вада, възпрени от спречений о̀тврат.
Глуха стои воденицата. Бързо приидва водата,
бъхти се, мята и бие о брега ронливий. Най-сетне
чак се догоре препълни вадата и към яза
на поврат
почнаха лека-полека дългѝте да удрят нагоре...
А по брега нанагоре разпръснати, в тайни почуди,
будните явори вмиг на върбите съседки със
листе
тихом зашепнаха: „Гледайте - Етър назад се
повръща!“
върни се | съдържание | продължи
|
![Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]](../../../img/litclub3.gif)