NOCTURNO

Пенчо Славейков

Милион звезди
трепкат в небесата;
трепкат, гаснат и вълшебен свет
леят в нощта -
и милват, и мамят сърцето самотно,
загърнато в своята нощ.

Не милей
никой, никой за него:
не живей
никой в мисъл за мен!...
Слънце на младост
моята младост не грей.
Към пладне
свивам по пътя световен,
а моя жад,
моят глад душевен
не уталожи никой -
никой чаша със сок благодатен
на мен не подаде,
не каза: „Пий!
Разхлади трепетни устни,
възпалени
от жестокия тиф на живота!“
Уморен
отчужден -
никой не отвори пред мен
вратите на свойта душа,
не каза: „Влез!
Отмори се, Ахасфер,
проклятие божие,
що потиска твоя дух,
на миг, на кратък миг забрави.
Отдъхни;
тъмни дни
още много има ти да влачиш;
още много дни ти има да плачиш
без сълзи -
в ясни нощи и тъмни дни,
когато скръбта от сърцето смрази
и животът -
твоят днешен и бъдещ живот -
като призрак пред теб се възправи...
и на гърло те сдави
из гърдите изтласнатий стон -
стон, който изостря
твойта безпомощност,
огънят както изостря
острилото на челичений нож.“

Аз се спирах -
и тук-там
никой, никой не ми отвори
вратите на свойта душа,
не каза: „Влез!
Отмори се, Ахасфер...“
И отминавах аз,
и скръб сгъстяваше моята нощ -
черната, грозната нощ на душата.

Милион звезди
трепкат в небесата;
трепкат, гаснат и вълшебен свет
леят в нощта -
и милват, и мамят сърцето самотно,
загърнато в своята нощ.

Милион звезди!
Между тях
няма нея,
към която бих
с вяра поглед впил,
че тя ще ми покаже
изход - път изходен из мрака
на мойта безпомощност.

върни се | съдържание | продължи