ПРЕД ОСТРОВА НА БЛАЖЕНИТЕ

Пенчо Славейков

Вилнеят вълните и лекия кораб
премятат над бездните тъмни –
все тия незнайни простори и вечер,
и сутрин, кога се разсъмни.

Минават и дни, и години – все бури,
все върли борби безизходни...
Плувците изгубиха вече надежда
да видят пак брегове родни.

Тъга им сърцата наляга, тъй както
омарата лятна полята –
ръце изнурени отпадат, вълните
по воля размятат веслата.

В очите им хлътнали ужас широко
е поглед напрегнат разтворил;
и сам Одисей, при кърмилото седнал,
замислен е чело оборил.

И в морна му памет изстъпва ту в битви
при Троя живота несгоден,
ту мирният кът на далечна Итака –
съпруга и син първороден.

В гърдите му мъжки, сподавяна силом,
неволно въздишка избие,
пестница юнашка той стисне и поглед
намръщен в просторите впие.

Напусто. В безкрайни простори се мятат
вълни след вълни повилнели
и кораба с рев оглушителен тласкат
бог знай към къдешни предели...

Ей ден превалява; зад огнений запад
се слънцето мудно затули;
вълните улягат; пустинята морска
вечерна мъгла я прибули.

Сам-тамо се чайка премерне – и глъхне
на нейде гласът й сподавен –
и корабът кротко люлян, се залута
в мъглата, на воля оставен.

Не първи път привечер бурята тихне –
отново да кипне зарана...
Сред нощ пред пловците незнаен бряг тъмен
из морските скути въстана.

„Земя!“ - се изтръгна общ вик и отново
те грабнаха сръчно веслата...
Мъгли се разстъпват – и гледка омайна
им морни очи изненада.

Вълшебно сияят планински вършини
от месечний бляск посребрени –
в таинствено дрезгавий въздух, там долу,
потъват далечни полени.

И тъмни алеи се вият нататък,
във скути си мракът прибрали...
Морето, припряло брегът песъчливий,
със бранове кротки го гали.

А там зад брега сякаш говор неясен
се счу и сподавен разтая!
На бряг да излязат, наканени, спряха
плувците в неволна замая.

Че двой по двой сенки, из тъмни алеи
излезли, насам се извиха
и дивна се песен из нощни простори
пронесе, и ясна, и тиха.

„...На острова тих на блаженните тихо
за нази живота протича,
челата ни ведри божествений лотос,
цветът на цветята, обкича.

Спокойни сърца не спохождат желанья,
нито ги залъгват надежди:
на д р у г и я   б р я г   те останаха – смъртни
при смъртните земни одежди.

На другия бряг, де безумно се мята
животът с кипежа си мътен...
И двой по двой вечер ний слизаме тука
да чуем морския тътен.

Да чуем морето – то ехо ни носи
о т т а м...   От дене отмиляли
душата ни спомен облита и кротко
с крилото си смътно я гали.

И нощ ясночела с хитона си звезден,
когато небото заметне,
от нейния дъх ощастливени, нея
ний срещаме с песни приветни...“

Сърца измощели в борби и неволи
унесе таз песен незнайна,
и песен – и блян, посред върлите бури
в душата откърмен потайно.

Въздишки за щастие, в мъка мечтано,
примами вълшебната песен,
тъй както мушиците плахи примамя
нетрайното слънце наесен.

Стояха недвижно те тамо и властен
копнеж се в душите промъкна...
А дивните сенки на бряг се възпряха
и тихата песен замлъкна.

Самси Одисей, за почивка най-жаден,
измъчен от бурите върли,
се впусна и грабна желязната котва
и смери на бряг да я фърли.

И тъкмо да фърли – нечакано вихър
вълните спокойни разтури,
и лекия кораб оттласна, отвлече, –
отново играчка на бури.

Вилнеят вълните и кораба мятат –
какво ли напред ги очаква?...
И сякаш през морския плясък глас тъжен
честта им незнайна оплаква.

върни се | съдържание | продължи