ПРИ БОСИЛКА

Пенчо Славейков

Обади се късно в полунощи,
от пригоре модра Теменужка:
„Ти дойди ми, черноок Босилко!
Нощ е ведра, месечно залезе, –
ти дойди ми да си поприкажем
тихи думи посред тихи нощи.“

Мина час. Отново тя повтори –
най Босилко пак не отговори.

При Босилка сама от пригоре
се упъти модра Теменужка –
на разпъти спри и взря се в мрака:
кон до коня, юнак до юнака
се подьемат из бърдо нагоре –
глух се тътен из простори носи...

Теменужка виком се обади –
най ответ не дойде от ливади.

И полетя бързо тя надолу;
колко близо – толкова по-силно
сладък дъх Босилков я омайва.
А къде ли сам се той потайва?
Божичко! Притъпкан на земята,
тежко диша и с душа се бори...

Тя припадна над него без ума
и Босилко дружки тъй продума:

- Нощ бе ведра, месечно залезе,
аз при теб да дойда се наканих.
Ала се зададоха из мрака
кон до коня, юнак до юнака –
Бог убил ги! – люти кръджалии,
начело им Индже воевода.

Чак над вежди шапка накривена,
и кръвни скути девойка пленена.

Девойка се в ръцете му бъхти.
Отговаря Индже воевода:
– Не бъхти се, не кърши, девойко,
сини очи – у мен да се впиват,
вита снага – о мен да се вие,
али устни мене да целуват. –

Девойка се и кърши, и бие:
„Не за теб, за другиго са тие!“

Блясна нож – девойки у сърцето...
Ето де я зафърлиха мъртва...
Кон до коня, юнак до юнака
пролетяха – стъпкаха ме в мрака -
как да дойда и как да приказвам
тихи думи посред тихи нощи?!“

Роса роси, зора зори ранна,
грейна слънце – ран Босилко стана.

Ала мъртва девойка не буди
ни росица, ни зора, ни слънце.
На сърце й черна рана зее,
кръв засъхла вече се не лее...
А Инджето? Кърджалии води
по белий свят за черни неволи –

за да може, който преживее,
песни с клетва на устни да пее.

върни се | съдържание | продължи