ПРИКАЗКА

Пенчо Славейков

Рой до рой звездици сини трепкат плахо на небето.
Свит в колата, ази дремя. Тъмно, глухо е полето;

само татък надалеко се виднее низка стряха,
а над нея сякаш някой тъмен дух с ръце си маха.

И зове безмълвно. Мълком из душа ми се възьемат
на зова му спомените, що отдавна тамо дремат.

– Ниска стаичка. Седиме само ние двама с нея
край прозореца. На двора ясний месечко се смее...

Сладък шепот недошепнат, мили думи недочути...
„Гретхен!“ „Мило!... Майка иде!“ - сепнато от мойте скути

пръпна тя и озова се при клавира там насрещо,
бързо нотите размести, като че ли дири нещо,

а към мене поглед мята и с усмивка дяволита:
„Искаш „Песните без думи“? Тях ли – или?“ – ме запита,

като тури пръст на устни – да се сещам и да тая!
И звънливий смях детински екна в мъничката стая.

Пооткрехна се вратата излеком и се разтвори,
майка й пристъпи тихо и засмяна проговори,

на масата рейнско вино като сложи от подноса:
„Пак ли песни ще запяваш, моя птичко свилокоса?

Я елате да напием ний за нашта обща радост –
охолност на мойта старост, щастие на вашта младост!

Че пак пейте. Днес е пролет; пролетта е зарад песни.
Вън е тъй омайно! Дивно и звездиците небесни

трепкат – сякаш в блян нашепват на зелената дъбрава
приказка за друга пролет – и що е било тогава!“

Тя унесено замлъкна. Като в смътна изненада
ний спогледахме се: вее в думите й нещо младо –

знайни думи, с знайна мисъл, а все някак си незнайни –
с тях сърцето, без да иска, изповяда своите тайни...

Масата е веч готова. Сядаме. Отново екват
смях, задевки през задевки – и до късно не пресекват.

Мила веселост, безгрижност, безобидни тихи глуми –
щастие, сърца що пълни, в охолни избликва думи.

А под масата усещам как ме тя застъпя леко...
Веч отдавна полунощ е. Ясен месец надалеко

мълком отминà, залезе. Пърхат вън нетърпеливо
бързите коне и мъмри кочияшина сънливо.

Сетньо сбогом. Сетни думи. „Нали ще се видим скоро?“
Шеговито аз отвръщам: „Вдруги ден? След век, изгоро!“

И конете пръпват... Плахо там звездици на небето
трепкат, гаснат. А колата глухо тътне низ полето.

Нейде татък надалеко се виднее ниска стряха,
а до нея друга, третя... Тъмен дух от тях не маха –

тамо, през дрезгавината, погледът ми различава
как крилата воденични, вятърът що ги развява,

махат, сякаш да продумат искат: „Лека нощ, поете!
Туй което си бленуваш – няма, няма да те слете.“

върни се | съдържание | продължи