ПЪТНИК

Пенчо Славейков

I

И тръгнах ази да се скитам
на тойзи свят пришелец нов,
где има щастье и любов
да търся вредом и да питам.
Но, гдето се отбих - новред
                                        от лед
студени погледи съзирах,
притворна радушност намирах,
лъжовен плач, неискрен смях;
доколкот` сърца се допрях
кат при допиране до трупа,
не сетих ни едно да тупа...
              От дълга пътя уморен,
бях легнал да си отпочина
покрай шумящата долчина
в един кът глух, усамотен.
Във свойте мисли вдълбочен,
бях вперил поглед си безцелно
във вишинето безпределно...
И счу ми се като тъжовен
                       потаен зов:
- Безумец! Щастье и любов
напусто в тоя свят лъжовен
ти дириш с болка на душата -
светът им знай сал имената!
И даже сянката им лека
избягва среща с человека!
Тоз час пред смъртния ми взор
две тъжни сенки прелетяха
и тихо-тихо потънаха
далеч в заглъхналий простор;
но видях аз как им лицата
скръбта бе свила безотрадна,
таз скръб в душата ми западна -
и ми отрови тя душата.

II

...И тръгнах аз пак да се скитам
в широкий, красен божи свет:
где има правда, мир и ред
да търся вредом и да питам.
Но чух навред въздишки тежки
и видях мътни сълзи жежки
на всяка стъпка.

върни се | съдържание | продължи