ЦАР САМУИЛ

Пенчо Славейков

„Мир, мир!“ Едногласно военний съвет,
         от грозната вест унесвесен,
таз вечер реши... Во походний си плащ
         загърнат, над стола надвесен,
оборил бе горда глава Самуил,
         в невесели мисли унесен.

Пред тъмний му поглед безкрайно поле
         завяно со сняг се разстила -
и труп върху трупи... Свирепа е рат
         там кръвна коситба косила...
Оръжие сложили, живите в плен
         отиват на робско чернило...

Но ето, че вестник и морен, и блед
         промъкна се в шатра червений;
пристъпи, застана и с нисък поклон
         продума към царя смутений:
„Завръщат се, царю, в Беласицкий бой
         дванайсетте полка пленени!“

И сепна се в мисли унесений цар,
         претръпнаха вси воеводи.
А той продължи: „Но завръщат се те
         сакати и слепи нероди -
на сто-душ е само оставен от тях
         един едноок да ги води.“

И думи на думите грозни в ответ
         се царю в сърце отзоваха:
„Излез! Посрещни ги! - или смелостта
         се смръзна в душата ти плаха?“...
Той стана, възлезе на ближния хълм;
         след него войводи вървяха.

В полето, загърнато в сняг, там далеч,
         чак поглед дето достига,
от глухия стан до смъглени гори
         извива се черна верига -
люлей се, примъква се бавно насам,
         и стон до небето се дига.

Могъщият цар, пребледнял като смин,
         към тъмната граница южна
се взре и с закана издигна ръка
         и нещо нечуто прошушна -
но вмиг залюлян, полетя настрана
         и на̀земи възнак се люшна...

Притекоха се воеводи завчас -
         но царят веч мъртъв лежеше;
по хладни му устни червена тъсма
         кръв топла се излек струеше...
А грозно войнишкият стон надалеч
         кат песен надгробна ехтеше.

върни се | съдържание | продължи