УСПОКОЕНИЯТ

Пенчо Славейков

                    Morremo. Arcano e tutto
                    Fuor che il nostro dolor...
                                            L e o p a r d i

Повея хладний дъх на ранна есен
и тъмниий парк се в мрачината сепна.
Зашумоляха в залис листове –
като че ли дозели във нощта
нечаканата, нежелана вест
за близка зима и по-близка смърт.
В таинствения техен шепот вслушан,
певецът на скръбта и любовта
замислено из тъмний парк вървеше;
и лутаха се неговите мисли,
тъй както рояк плахи листовце
се лутаха и губиха в нощта,
отронени от родните си вейки.
Тез горки мисли късаха певецу
сърцето – бездна на жестоки мъки,
огреяна от божията искра.

– Не пада сън на морните очи
ей третя нощ. Избиват горки чувства
през разтрогите на душата страдна,
проядени от беззаветна скръб;
и не за радост, образът забравен
на миналото в паметта възкръсва.

О, ясни дни, тям няма веч възврат!
А как тогаз, на розови мечти
кръз булото, бе светъл и приветен
пред моя поглед тоя тъмен свят!
Аз гледах го ликуващ, горд. Тогава
на щастието образът лъжовен
ме мамеше; и моето сърце
във песни своя свят възторг изля.
Жрец – и самичък жъртва! Че зарони
божественото, в мойта възхитена
душа, ядът на ясното съзнанье...
Възторгът, ах, къде се дяна той?
В сърцето хлад, пустиня във душата.

Към отчуждений и светът е чужд.
За мене днес един изход остава:
в   п у с т и н я т а   да бягам, да живея
в жестоката борба на своя дух,
непримирим със правдата предвечна:
на земна твар е даден земен дял.
Ще дойде край, но, Боже мой, кога?...

Той спре се тихо над високий бряг
и тъмен поглед в далнината впи.
Зад облак чер, като свинец нависнал
на небосклона, кървавият месец
възлиза – тъмна-пурпурна тъсма
но неговия ръбест гърб извил.
Със екот глух о брегове ронливи
се блъскаха немирните вълни
на белий Дунав, татък надалеч
залъкатушен. Хладний нощен дъх –
и задушлив, и хладен – му налегна
душата, с скръб налегната. До чело
ръка допря той и отпусна пак
и безсилие – полека се изви
и се назад през тъмний парк завърна.

– Проникна луч и в моята душа.
На любовта вълшебний луч. И всички
заглъхнали стремления към щастье
се възродиха с нова мощ. Отново
сърцето тайна нега упои,
душата чувства горди окрилиха –
и аз се видях приблизен до Бога.
А някакъв потаен глас ми шепне:
„До Бога – дваж по-близо до безумье!“
Как всичко се забърква в паметта ми!...
Веч любовта аз знам. Макар и повтор
тя да цъфти – веднъж благоухай.
Тя прецъфтя за мен веднъж... Какъв ли
тя дъх ще ръсне в мойто омрачено
сърце? Какво ще влее в него пак?
Какви надежди? Може ли отпъди
тя скритий, хладен образ на смъртта,
когото е, през дни на скръб злокобна,
душата ми откърмила със сълзи?...

Ти, ти си в първий цвят на младостта,
над твойто чело сянката на скръб
не е минàла, ни горчиви сълзи
са замъглили твоите очи.
Лелее още младото сърце
мечти заветни, чисти и високи...
В душата ми проникна ти, подобно
мелодия възвишена и нежна –
подобно на мелодия отново,
кога да е, ти ще изчезнеш пак...
Мъртвешки сън не буди никой звук,
мъртвешки мрак лучи не осветляват!
Мъртвец съм аз, когото са случайно
забравили във гроба да заровят!...
Ще дойде край, но, Боже мой, кога?

Със кротък ромон тихо се над него
привождаха събудените ветки
и шепняха. Но техний шепот той
не чуваше, във себе си унесен...
В самотната си полутъмна стая
се върна той. На масата без ред
стояха книги струпани – над тях
цигулката, едничката утеха
на негова безрадостен живот.
Неясни думи върху къс от книга
надраскани, в лучите мъжделиви
на лампата чернеяха. Полека
я той подигна с трепетна ръка:

- В нощ непросветна към незнаен кът
отивах аз. Планинский стръмен път
се ту изгуби, ту, при ненадеян
завой се вий от месеца огреян.

Глух ромон нейде там под мен ехти,
глух стон избий из моите гърди:
„Ела, ела, о, мое свидно дете!“
Към тебе аз простирам си ръцете –

и твойта близост чувствувам тогаз...
Ей светва месец – пътя се завчас
открива: бездна изпод мен зияе!
Душа се сепва, страх сърце замае.

О, бягай, бягай, нека само мен
погълне тя. Залезе моя ден,
зора огрява още твоя път.

Нетърпеливо смачка той листът
и го захвърли. И отново поглед
той прикова в отсрещната стена:
там бюста на Бетховена намръщен
изглеждаше – от дясна му страна
могъщ орел – от лява мъртъв череп.
И неподвижен дълго той стоя
загледан в тях. Засъхнали му устни
в горчива се усмивка изкривиха.

– Изкуството! Некътната до днес,
гасней и в него мойта свята вяра...
На тъмна мисъл, о, измама тъмна:
от божий плам душата обгорена
в световните неволи се възражда.
О, дай ми вяра, Боже, да не виждам
измамата си! Да не виждам всичко
нищожество на туй, което ти си
в самозабрава дал на человека –
дар най-възвишен, дар най-свиден, дар
най-свят и най-жесток... да бъде жрец
и жъртва – да се моли и проклина
молитвата си... себе си – и теб.
На ясновидец дар: да има поглед
за всички – и за себе си открит!...
Къс от скала от гръм разбита, чакам
последний удар – чакам го прислушван
в злокобното буботене на сбрани
в душата ми рой облаци. Из ден в ден
аз чувствувам зловещия им напън...
Ще дойде край, но, Боже мой, кога?

Възви се той и поривисто грабна
цигулката во трепетни ръце.
И както майка, в блян на болно дете
заслушана, така се вслуша той
във глухите й първи звукове;
повтори пак – и след минута бясно
той лекий лък поведе по струните.
То беше вик на радост беззаветна,
недълга радост – с трепетна рулада
на стон жаловен се превърна тя
и се разсипа в безутешен плач...
А на певеца бледното чело
като пияв препречи черна жила;
под къдърци разрошени изби
на едри капки хладен пот... В захлас
той себе си и целий свят забрави.
Той вля в струните своята душа,
със тях се сля – и в звуците улетя!

Ридаящи те пеяха – не беше
то вече песен, а плач на безумье...
Ей секваха – ей зачестено пак
унасяха се звуците припрени
далеч, далеч – и сблъскани за миг
в невидима преграда, с глух се трясък
разсипаха: прекъсната струна
обвисна; писна остър резонанс –
и някъде замря. Със гневен мах
цигулката захвърли той и счепка
космите си със сгърчени ръце.

Във стаята, през тъмните завеси,
се отрази разсветната зора –
но в разума на бедния певец
се беше мракът възцарил всевластно.
Той ходеше из стаята залисан
с таинствен поглед във очи безумни
и с весела усмивка на уста...
Тъй мина час и друг...
                                             И заведнъж
той литна през отворений прозорец
на улицата с бесен вик отчаен:
„Метеж!... Свобода!... Огън!... Помощ, помощ!

- - - - - - - - - - - - - - - - - - - -

*

Под сянката на тъмний парк вековен
почива той – незнаещий в живота
покой. И там над гроба му тъжовен
е сложена мермерна бяла плоча
със вдлъбнат надпис прост – Lenau.

върни се | съдържание | продължи