ЗЛАТЕН ДЪЖД

Пенчо Славейков

Случи се световно чудо в чудний край на чудесата,
първо чудо между всички чудесии на земята!

Силен вихър се зададе някъде от край незнайний,
гъсти облаци навея - ала небеса сияйни

не покриха, не стъмиха тези облаци бухлати,
ту на змееве прилични, ту на мраморни палати.

Те се трупаха, вия̀ха, пръскаха се и тълпиха,
докато се най-подире като буйна рат извиха,

с остри копия и тежки боздугани на замера,
и се сблъскаха - в поплаха, и земята потрепера!

Екот, гръм и трясък, блясък, сякаш се небото пукна;
като из ведро изплиснат, порой дъжд нечакан рукна.

Дъжд невиден, несънуван, откакто е свят познато,
дъжд - не дъжд - а тежки капки преварено чисто злато...

Дали Господ не разтвори сам ковчезите си скрити,
оголели сиромаси тъй стократно да насити -

зарад техните молитви, упование и неволи?
Стига му натяква всякой, че се все напусто моли!...

Допреди една минута улиците запустели
загъмжаха. С вик и крясък, като че избезумели,

старци, баби, дечурлига и слуги, и господари,
кой със кофи, кой с чували, кой с каквото вече свари,

тичаха един пред други, сякаше ги някой гони,
да събират чисто злато, от небото що се рони.

Съдията запокити съ̀дбата и се ухили -
адвокатите отдавна бяха куката избили;

и професорът заряза за Сократа да говори -
заедно с учениците той изхвръкна през прозори.

Опустяха учреждения, канцеларии, съвети,
сякаше че буен вихър сви, изви и ги помети;

министерский сонм прекъсна свойто важно заседание -
на министрите чева са мозъка изпили врани?

Даже царят в таз минута царщината си забрави -
гдето има злато, царю най приляга да борави!

Само Иво песнопоец липсуваше тамо още...
Уморен от дълго бдене, късно чак през полунощ,

призори, заспа, измъчен над заплетената тема
„Пустогоре Тилилейско“ - сатирическа поема.

Но в просъница го сепна врява, вой и глухи речи;
скокна Иво и завчас се към прозорците завтече,

тласна го, та го разтвори - и замаян там застана:
покривите, улиците, дворовете - вред заляно

с жълто злато, жълти топки, като орехи големи.
Тъй блещи, тъй грее чудно - та свестта ти да се земи!

Толкоз блясък, толкоз злато в сън не беше виждал Иво,
а сега наяве вижда - и насън що редко бива.

Хора тичат, хора бягат, трупат се и се разиждат,
блъскат се едни о други, сякаше ли се не виждат;

всякой бърза, всякой граби да го други не спревари,
към дома лети - назад се пак завръща и товари...

Дълго, смаян, гледа Иво, кат да бе го блян обзело,
и пред тая гледка, сепнат, се удари той по чело:

„В мухолясалите книги седнал съм да диря тема!
Тридесет годин живея, без до ум да се дозема,

че лула тютюн не струва темата из книги взета,
че в живота само има туй, що трябва на поета!“

Грабна си перото Иво и пристъпи към творене,
и забрави се, прехласнат от всемощно вдъхновене...

А доде налучи рими, вече златний дъжд престана
и ни зрънце, и ни люспа не остана неприбрана.

Всичко бяха изприбрали тез, що не ловят мухите
и в живота трезъв трезви се не бъщят из мъглите.

върни се | съдържание | продължи