Христо Смирненски

проза

Литературен клуб | страницата на автора | българска литература

 

 

ДВА СВЯТА

 

Христо Смирненски

 

 

 

          Ротмистърът пак се доближи до вратата.
          - Не е късно. Ти би можал да ме освободиш и сега. Тъмно е, ще можем да избягаме незабелязано.
          Петър махна тежко с ръка.
          - Това никога няма да направя. Не ме увещавай повече!
          - Но тогава?
          - Тогава нищо. Ще бъдеш изпратен с другите в тила.
          - И ще чакам нашите?
          - Вашите?
          - Да. Все таки или днес, или утре!
          - Има много да чакаш дотогава!
          - Не много! Това ненормално положение няма да се продължи...
          - Ненормалното отдавна свърши.
          - Ще видим.
          - Видяхме.
          Ротмистърът закрачи пак из стаята, а Петър се опря на пушката и замисли. Той съвсем не е вече спретнат кадет. Това е възмъжалият, остарял даже ротмистър, който преди два часа връхлиташе гневен и безмилостен. Впрочем и тогава той си беше същият. Та що? Макар и братовчеди, те бяха тъй далечни и чужди. Той - кадет - син на генералщабен полковник, другият - обикновен работник, син на отдавна обеднялата вдовица. И прилично ли беше тогава кадетът да се ръкува с одрипавели и почернели братовчеди? Рядко, твърде рядко лъснатият кадет идваше у тях. Той не искаше даже да седне. Оглеждаше стаята с някакъв ироничен поглед, бързаше да съобщи защо е дошел и веднага си отиваше. В неделен ден те понякога се срещаха из булеварда. Кадетът вървеше с другарите си и щом наближеше братовчеда си, веднага намираше много интересно по витрините и извръщаше глава. Петър стисваше зъби и отминаваше. А понякога едновременно и двамата се извръщаха и тогава погледите им се срещаха заканително и студено.
          - Глупци, безумни мечтатели - нарече той веднъж една манифестация.
          - Лакей! - му отвърна Петър накъсо.
          И оттогава двамата братовчеди не си говореха, а и Петър замина в друг град. И ето сега пак се срещат. Единият - ротмистър, заловен в плен от червеноармейците, другият - негов часови. Зад заключената врата единият стиска юмруци и мечтае как белите пълчища ще нахлуят в града, другият стиска пушката и се вслушва в далечните гърмежи с тревога и надежда. И в душата му бликат вълни от възторг - възторга на освободения народ...

 

 

          * * *

 

 

          Към полунощ гърмежите станаха по-ясни и по-близки. От юг по железопътната линия се приближиха белогвардейски несметни пълчища и веригите им обкръжиха града. Оръдията забълваха огън, грохотът им се разля над града като внезапна буря. Като огнени птици почнаха да прелитат снарядите. Затрещяха и пушките, ту разпокъсано, надпреваряйки се сякаш, ту в дружни залпове, които цепеха мрака с дълги огненочервени ивици и рязък дъсчен трясък.
          - Наближават! - обади се отвътре ротмистърът.
          - За да се върнат пак! - отговори братовчед му.
          В реката бухна тежък снаряд, вдигна се гейзер от вода, дим и пламък и стъклата на околните къщи със звън се пръснаха, връхлетени като че ли от градушка.
          - Идат!
          - Ще се върнат...
          Настъпи тежко очакване.
          Още по-близко, почти на няколко крачки, грохна втори снаряд. Жълтото двуетажно здание пламна. Димът бързо се издигна и простря нашироко като някакво черно, разлистено дърво. Нахлу мирис на изгоряло.
          - Пленниците да се отдалечат на другия край на града.
          В коридора влязоха още няколко войници. Улицата беше пуста. Черен мрак притискаше града и мек едър сняг се сипеше изобилно и непрекъснато. Стъпките отекваха тежко и отсечено. Недалеч затрещя картечница и зловещото й ехо се блъсна във високите сгради и се изгуби някъде в нощта. Наближиха реката. Внезапно в мрака се раздаде остър болезнен вик. Петър се залюля ударен с нещо тежко в тила, а по моста хукнаха две черни сенки.
          - Ротмистърът! Ротмистърът!
          - Огън!
          Няколко дула светнаха. Ехото от гърмежите се разля над реката. Последваха други гърмежи. Един от бягащите спря за миг, пристъпи няколко крачки и разперил ръце, грохна на снега.

 

 

          * * *

 

 

          Призори белите бидоха отблъснати. Като разпилени хищни гарвански ята бягаха те. Сред тях се спускаха снаряди, вдигаха облаци пръст и дим и върху дебелия сняг оставяха огромни черни петна. А до моста на двата бряга лежаха още неприбраните трупове на ротмистъра и Петър. Рохкавият сняг край тях бе напоен с тъмночервена кръв. А реката течеше мътна, бърза и студена, сякаш тя бе зловещата река на живота, която разделя човечеството на два свята.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

Публикация в кн. „Избрани творби“, Христо Смирненски, том 2, Изд. „Български писател“, С., 1968 г.
© 1998-2024 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]