Ротмистърът пак се доближи до вратата.
- Не е късно. Ти би можал да ме освободиш и сега. Тъмно е, ще можем да избягаме незабелязано.
Петър махна тежко с ръка.
- Това никога няма да направя. Не ме увещавай повече!
- Но тогава?
- Тогава нищо. Ще бъдеш изпратен с другите в тила.
- И ще чакам нашите?
- Вашите?
- Да. Все таки или днес, или утре!
- Има много да чакаш дотогава!
- Не много! Това ненормално положение няма да се продължи...
- Ненормалното отдавна свърши.
- Ще видим.
- Видяхме.
Ротмистърът закрачи пак из стаята, а Петър се опря на пушката и замисли. Той съвсем не е вече спретнат кадет. Това е възмъжалият, остарял даже ротмистър, който преди два часа връхлиташе гневен и безмилостен. Впрочем и тогава той си беше същият. Та що? Макар и братовчеди, те бяха тъй далечни и чужди. Той - кадет - син на генералщабен полковник, другият - обикновен работник, син на отдавна обеднялата вдовица. И прилично ли беше тогава кадетът да се ръкува с одрипавели и почернели братовчеди? Рядко, твърде рядко лъснатият кадет идваше у тях. Той не искаше даже да седне. Оглеждаше стаята с някакъв ироничен поглед, бързаше да съобщи защо е дошел и веднага си отиваше. В неделен ден те понякога се срещаха из булеварда. Кадетът вървеше с другарите си и щом наближеше братовчеда си, веднага намираше много интересно по витрините и извръщаше глава. Петър стисваше зъби и отминаваше. А понякога едновременно и двамата се извръщаха и тогава погледите им се срещаха заканително и студено.
- Глупци, безумни мечтатели - нарече той веднъж една манифестация.
- Лакей! - му отвърна Петър накъсо.
И оттогава двамата братовчеди не си говореха, а и Петър замина в друг град. И ето сега пак се срещат. Единият - ротмистър, заловен в плен от червеноармейците, другият - негов часови. Зад заключената врата единият стиска юмруци и мечтае как белите пълчища ще нахлуят в града, другият стиска пушката и се вслушва в далечните гърмежи с тревога и надежда. И в душата му бликат вълни от възторг - възторга на освободения народ...
* * *
Към полунощ гърмежите станаха по-ясни и по-близки. От юг по железопътната линия се приближиха белогвардейски несметни пълчища и веригите им обкръжиха града. Оръдията забълваха огън, грохотът им се разля над града като внезапна буря. Като огнени птици почнаха да прелитат снарядите. Затрещяха и пушките, ту разпокъсано, надпреваряйки се сякаш, ту в дружни залпове, които цепеха мрака с дълги огненочервени ивици и рязък дъсчен трясък.
- Наближават! - обади се отвътре ротмистърът.
- За да се върнат пак! - отговори братовчед му.
В реката бухна тежък снаряд, вдигна се гейзер от вода, дим и пламък и стъклата на околните къщи със звън се пръснаха, връхлетени като че ли от градушка.
- Идат!
- Ще се върнат...
Настъпи тежко очакване.
Още по-близко, почти на няколко крачки, грохна втори снаряд. Жълтото двуетажно здание пламна. Димът бързо се издигна и простря нашироко като някакво черно, разлистено дърво. Нахлу мирис на изгоряло.
- Пленниците да се отдалечат на другия край на града.
В коридора влязоха още няколко войници. Улицата беше пуста. Черен мрак притискаше града и мек едър сняг се сипеше изобилно и непрекъснато. Стъпките отекваха тежко и отсечено. Недалеч затрещя картечница и зловещото й ехо се блъсна във високите сгради и се изгуби някъде в нощта. Наближиха реката. Внезапно в мрака се раздаде остър болезнен вик. Петър се залюля ударен с нещо тежко в тила, а по моста хукнаха две черни сенки.
- Ротмистърът! Ротмистърът!
- Огън!
Няколко дула светнаха. Ехото от гърмежите се разля над реката. Последваха други гърмежи. Един от бягащите спря за миг, пристъпи няколко крачки и разперил ръце, грохна на снега.
* * *
Призори белите бидоха отблъснати. Като разпилени хищни гарвански ята бягаха те. Сред тях се спускаха снаряди, вдигаха облаци пръст и дим и върху дебелия сняг оставяха огромни черни петна. А до моста на двата бряга лежаха още неприбраните трупове на ротмистъра и Петър. Рохкавият сняг край тях бе напоен с тъмночервена кръв. А реката течеше мътна, бърза и студена, сякаш тя бе зловещата река на живота, която разделя човечеството на два свята.
върни се | съдържание | продължи
|