Христо Смирненски

проза

Литературен клуб | страницата на автора | публикуване

 

 

ФИЛАНТРОП

 

Христо Смирненски

 

 

 

          По характера си той е народен човек, пък и по партия е народник. Пълен, едър, на шията му три дебели бръчки, а благоутробието му конкурира пластичната фигура на синодален старец. Макар и малко нещо кривоглед - очите му всякога право гледат към народа, сиреч народното винаги му се нрави и щом помогне бог, в огнеупорната му каса се вмъква нещичко от народното.
          А иначе бай Анастас е добър християнин. Той не отрича Христовата заповед: „Когато имаш две ризи, дай едната на ближния си“, обаче е разумен човек и винаги си казва: „Ако дам една от двете ризи, помощта ми едва ще се забележи, нека станат четири, тогава ще дам две“. А станат ли четири, бай Анастас се прекръства и дава клетва: „Щом станат осем, ще дам четири, за да се разбере нещо!“.
          Сутрин бай Анастас става раничко, за да иде на работа, т. е. да види дали са започнали да работят „момчетията“. И чуе ли някой минувач да въздиша, бързайки за работа, бай Анастас разсъждава: „На тоя човек трябва да му е дошло до гуша! Чакай и аз да въздъхна, та да си каже, че не само на него е тежко, и да му поолекне“. И въздиша бай Анастас тогава печално: „Ех, и това било живот! Работи, работи и пак гладувай и мръзни!“. Свършил утешителната си мисия, той се отбива в млекарницата и си поръчва чашка мляко и четвърт кило баница и отива в кантората си да чете до зачервената печка вчерашния зачервен брой на „Мир“. Видял, че излазът на Бяло море е почти осигурен и че благодарение на големите селски въстания Ленин е избягал на остров Цейлон, бай Анастас засуква мустак и звъни: „Петре, поръчай едно кафе!“.
          Но покрай другите си добродетели бай Анастас е и голям филантроп. Когато вечер след спиртните сеанси в „Батенберг“ се върне особено разчувствуван и сантиментален, той излива своята трепетна душа в топли нежности към слугинята, поради което жена му на другия ден я изпъжда. А сварил съседската котка в кухнята, той затваря вратата. „Стой! Ще ти дам един армаган да занесеш на децата на комшията!“ Бай Анастас внимателно връзва на опашката й някоя празна кутия от сардели и я пуска тържествено. Подплашеното животно хуква по покривите, а бай Анастас се люлее и киска: „Видиш ли колко скоро си отиде! Иначе щеше да мръзнеш по покривите! Па и децата на каруцаря ще си поиграят с кутията и ще я помиришат! Те бяха хубави сардели...“ На каруцарските деца, като каруцарски, може да се изпрати една празна кутия от сардели, но в други случаи бай Анастас е умен човек, джентлемен и най-главно - благороден.
          - За Вазов ли? От мене има 10 хиляди лева!
          Бай Анастас не се скъпи за народни хора...
          - Руски бежанци ли, казваш? Да не са велики князе?... Не са, значи, а? Ама все пак трябва да са знатни хора... генерали, графове, фабриканти... Та за подписка сте дошли... хубаво, хубаво! Бай Анастас пада филантроп барем малко нещо… Ето от мене 15 хиляди, а пък идете и при брат ми, Благой Благоутробиев се казва. И той обича руския народ...
          И ето бай Анастас се връща доволен на обед вкъщи. Изтяга се на миндера и пуши. Обедът не е още готов, но бай Анастас не е гастроном. Ще почака. Малко е гладен, но душата му е сита. Много е хубаво да се правят благодеяния! Човещина е. Ето русите например ще си рекат: „Ако в Русия няма човещина, та ни изгониха като кучета, то българският народ е много по-умен и благороден!“. И ще им стане драго на тези хора, та ще поискат даже да се заселят в Бургаско… Хубаво, хубаво е да се правят благодеяния. Става ти някак светло на душата…
          Добрите мисли на бай Анастас са прекъснати от внезапен звън. Някой звъни.
          - Пенке ма, я виж кой звъни!
          Пенка оставя кухнята и търчи.
          - Един одърпан човек... Казва, че бил пленник в Гърция.
          - Аман от тия просяци! Какво иска, джанъм?
          - Нямал дрехи... Обущата му били изпокъсани... сняг му влизало... студено му било и иска някоя дреха...
          - И мене ми е студено! - възмущава се бай Анастас! - Зима е!
          - Е, ще му дадем ли нещо? - пита Пенка и потропва с налъмите си.
          - Какво ще му дадем! Няма нищо... Малко ли сме давали за тях? Колко пъти по два пакета тютюн съм пращал. А пък те от благодарност напуснаха фронта...
          Пленникът си тръгва, но милостивият бай Анастас се трогва...
          - Пенке - вика той, - я качи се на тавана, помниш ли оная сламена шапка? Дай му я, гледам, нямал и шапка, а пък сняг вали...
          Слугинята подава сламената шапка, а бай Анастас мисли изтегнат на миндера: „Хубаво, хубаво е да си роден по душа филантроп... Кой каквото ще да каже... но благодеянията са необходима храна за душата!“.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

Публикация в кн. „Избрани творби“, Христо Смирненски, том 2, Изд. „Български писател“, С., 1968 г.
©1998-2021 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]