Вървим полека ние, бродягите печални:
аз - бледний Санчо Панса, той - гладний Дон Кихот,
решавайки задружно из улиците кални
въпроси твърде важни из днешния живот.

 

Вървим полека ние, де носят ни краката,
под химна на стомаха, унесени в мечти,
и Дон Кихот разправя, разрошил си косата,
за подвизи и мъки, за своите беди.

 

За множествата шумни пред столичните хали,
за сънища чаровни (месо бил сънувал!),
за четвърт кило хлебец, а някога как яли
кокошки, тлъсти гъски и пити кашкавал.

 

Разправя той горещо, въздишаме двамина
и планове велики кроим ний и вървим.
„Ех, зимата проклета, кажи-речи го, мина,
ала стомаха, друже... Туй как ще наредим?“

 

На мир не ни оставя загадката стомашна,
каквото да започнем, все стигнем тоз въпрос.
И мислиме двамина: на тази мъка страшна
да иска, може лесно да тури край Христос.

 

Да слезне на земята... па може и отгоре,
и столичните псета, тез глутници безброй,
с една-две думи само - на агнета да стори,
о, как добре ще бъде. Но сал да иска Той!

 

Вървим полека ние, бродягите печални,
аз - бледний Санчо Панса, той - гладний Дон Кихот,
решавайки задружно из улиците кални
въпроси твърде важни из днешния живот.

 

Загледани далече, въздишаме дълбоко
при спомените тежки за миналите дни,
но мерне ли се нейде момиче светлооко,
и аз и той се сепнем... Ех, знайте, младини!

върни се | съдържание | продължи