Христо Смирненски

поезия

Литературен клуб | страницата на автора | публикуване

 

ВЕРИГИТЕ НА МИСЪЛТА

 

Христо Смирненски

 

 

     

    Когато мъртвата пустиня
    на свойта черна слепота
    Човекът с пот и кръв премина
    под ударите на Смъртта,
    и окървавен, блед излезна
    на стръмний житейски път -
    пред енго с рев страхотна бездна
    разкри студената си гръд.
    Самин сред хаоса безбрежен
    на непрогледни векове,
    той тръгна, бодър и метежен,
    по голите й брегове.
    А пълна бездната бе с грохот,
    с незнайни ужаси и мрак
    и Демонът пред всеки проход
    поставил беше кървав знак...
    Но ето, трепнаха тъмите,
    извърна поглед плах Нощта
    и в миг проряза висините
    златиста огнена черта.
    В почуда спря се Человека
    и зърна днес и навсегда:
    лъчи по земната пътека,
    а над челото си - звезда.
    И грейна огнена, сияйна
    над него Мисълта-звезда:
    утеха в мъката безкрайна,
    сестра при радост и беда...
    Преплитат се пътеки смътни,
    реве пустинен ураган
    и в него страховито тътне
    плачът на идол развенчан.
    Но бодър Человекът броди
    и смело тайните чете -
    звездата го крепи и води,
    звездата грее и расте.
    А колко много черни братя
    посрещнаха я с гняв и злъч,
    закрили своите обятия
    за нейния рубинен лъч!
    Един ли тук изви десница,
    замервайки я с кал и пръст,
    веднъж ли чиста кат девица
    биде разпъната на кръст?
    Но кой от призраците нощни
    лика й светъл засени?
    Не грей ли ярка и разкошна
    през мраз и черни тъмнини?

     

    Когато в шумните площади,
    изправил старческа глава,
    Сократ призва сърцата млади
    и в огнените му слова
    проблесна красота нетленна,
    огряла нов път на света -
    нима отровата студена
    можа да стигне Мисълта?
    Нима тълпа от фарисеи -
    слепци с угаснали очи,
    убиха светлата идея
    и трепетните й лъчи
    не се разляха от Голгота
    над всеки дом и всеки друм,
    издигнали се над живота
    с крилата на божествен ум?

     

    И днес, когато необятна
    по блясък, мощ и красота,
    тя грей в сиянието златно
    над трепетната ни мечта -
    мечта да видим всички братя
    изтръгнати от нищета,
    вий пак зовете тъмнината
    в жестока битва с Мисълта!...

     

    Ковете тежките окови
    на немощния си закон,
    гответе хладните отрови
    и пламъците на Нерон!...
    Какво сте вие, сенки бледи,
    безумни рожби на нощта?
    Над пировите ви победи
    стоим с усмивка на уста.
    Над всяка бездна и верига
    свободна мисълта лети
    и грешната ви власт не стига
    до чудните й висоти.
    Какво сте вий, безумни люде,
    и що е вашият закон?
    Какво са черните заблуди
    и сянката на златний трон?
    Днес, вижте вий: все по-разкошна
    трепти звездата над света -
    топят се призраците нощни
    под блясъка на Мисълта.
    И ето, робът, сред огньове,
    пристъпва с исполински ръст
    и на вековните окови
    разбива и последний къс.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

Публикация в кн. „Избрани творби“, Христо Смирненски, том 1, Изд. „Български писател“, С., 1968 г.
©1998-2021 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]