Христо Смирненски

проза

Литературен клуб | страницата на автора | публикуване

 

 

НАСТРОЕНИЕ

 

Христо Смирненски

 

 

 

          Майски ден. Часът е 7 след пладне. Тротоарите на „Цар Освободител“ гъмжат. Столични пеперуди с ефирни роклички и ажурени съблазнителни чорапки летят насам-натам, събират се на купчинки, разправят си нещо, заливайки се със звънлив смях, и пак се пръсват да дирят ароматични и пълни с нектар цветове, защото сега е пролет, сега са пълни с нектар цветята и те могат до насита да смучат, да смучат... Срещу Военния клуб в обширната градина, свалили палтата си, учениците копаят рохката земя, бършат челата си, предполагайки че са изпотени и че всички гледат към тях. Не нарядко между тълпата се мяркат широките шапки и дълги коси на велики синове на майка България, чертаещи от ранно утро до късна нощ границите на скъпата родина с потоци… мастило. Пишете! Тъй викаха всички по едно време. И на, всички пишат! Пишат се великолепни романи в „Художествена седмица“ - „Гъркини куртизанки“, „Дяволски дупки“, трогателни стихове в „Литературно ехо“, сбирки за войната, описващи кървава бран, барабанен огън, пожари до възбог, поляни, балкани, облени в кърви и прочее ужасии… гледани от под сянката на тила. Столичните ахтоподи, изстискали кръвта на хиляди семейства, чиито бащи и синове с мечове в ръка бранят отечеството - столичните алчни търговци, напълнили касите си и пеещи хвалебни песни на войната - едвам вървят. Тесняци и широки, бълващи барабанен огън срещу Благоева и Сакъзова, отчаяно махат ръце, искайки да дадат с туй по-голяма сила на своите думи. Стражари, подпрели се до телеграфните стълбове, прозяват се и чакат да мине някоя вакарелска Лорелай, за да й подметнат някой лаф, че и те са хора и сърцата им се свиват при вида на толкоз щастливи двойки, минаващи край тях. Често мине и някой народен пастир, шепнейки молитви за здравето на някой си негов патрон хлебар, касапин или друга важна личност. Ето група волнокрили ученички чуруликат и приближават. В очите им се чете радост, че денят е тъй хубав, че утре са свободни и до насита ще могат да кръстосват алеите и да огласяват горичките със звънливите си песни. Те са тъй хубави! Стегнати в тънки фланели или бели блузки, с ясно очертани форми, те минават гиздави, жизнерадостни и събуждат рой прищевки. Всичко е тъй хубаво! Такъв приятен аромат се носи от разцъфнали люляци! Толкоз прелестни, скъпи лица!... И с всичко туй да се простиш… Ех, младост! „Хей, другарю, хайде към „Дълбок зимник“ да изпразним по някоя, че утре ни чакат чизми и бака!“ Аз се сепвам, обръщам се и тръгвам с другаря си.
          Май... Пролет... Младост!

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

Публикация в кн. „Избрани творби“, Христо Смирненски, том 2, Изд. „Български писател“, С., 1968 г.
©1998-2021 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]