- Мир вам, мир вам, простени бъдете! - тържествено се раздаваха из храма господен гласовете на тримата божи служители.
          За сетен път се прекръстиха опростените миряни и на вълни се пръснаха из града.
          - Я, отче Теодосие, не мислиш ли, че е време и ние да помолим Господа за нас?
          - Право говориш, Василие. Предопределен е този ден за прощаване, а стари грехове имаме ние, служителите на Господа Бога...
          Отец Йован го погледна, изрази с бялата си брада съгласие и се изправи пред Теодосий.
          - Прощавай, брате мой, че лани ти откраднах с безчестни средства умрелия Пейчо и извърших аз твоите обязаности.
          Отец Теодосий стисна устните си, но успя да не се разгневи.
          - Нищо, брате мой. Прощавам ти това при условие, че ти ще забравиш мъмренето на архиерея, пред когото аз те наклеветих, и тарабата на двора ти, която една вечер изкъртих, без да ща...
          Отец Йован помисли малко.
          - Ето що, брате, тези две злини са по-големи от моята...
          - Тъкмо на мярка са!
          - Не, бая по-големи са, Йов щети прости, ако...
          - Никакво „ако“! Това за това...
          Отец Василий ги погледна и изтежко заговори:
          - По-големи са твоите злини, Теодосие. Но сметката ще се уравни, като се притури по-ланшното раждане, за което братът Йован те изпревари...
          - А, онова си е башка сметка, но аз бих искал да знам кой ми задигна торбата с поскори и симиди, която на задушница бях оставил под иконата на архангел Михаила.
          - Духове небесни са слезли в тия гладни години.
          - Било що било, братя во Христе, довечера е заговезни, нека да се простим като благочестиви християни.
          - Простено да ти е, братко Василий, дай да ти целуна десницата.
          - И тебе да ти е простено, отче Теодосие.
          Тримата божи служители се разцелуваха братски, прегърнаха се веднаж, пак се прегърнаха, а клисарят назърна през светите двери, прекръсти се и доложи:
          - Отче Василие, от погребението на баба Парашкевия дадоха още 200 лв... всичко 700. По обед ги донесе момчето.
          Отец Василий пое 200-те лева и мигом ги положи в благочестивия си джоб.
          - Значи, 700 лв. - ококори очи отец Йован, а тъничкият отец Теодосий погледна като лисица пред курник.
          - Значи, 700 лв., отче Василие, а защо, душа нечестива, каза, че всичко 300 лв. дали?
          Отец Василий премигна и погледна разпятието:
          - Много се е напрашило светото разпятие. Трябва бабичката да го пообърсва...
          - Разпятието си е разпятие, отче Василие, но лукавият пак е влезнал в душата ти.
          - За какво е думата - престори се на учуден отец Василий.
          - Не гледай като възкръсналия Лазар, Василие, а кажи защо ни отяде от баба Парашкевия...
          - Трябва да ни дадеш остатъка - намеси се и отец Теодосий. - Кесаревото - кесарю, божието - богу.
          - Дай поне 200 лв.
          - Нищичко не мога, братчета, да давам... - смънка отец Василий, положи си калимявката и тръгна.
          Но отец Йован се изпречи пред светите двери, а Теодосий го хвана за расото.
          - Чакай, сине на лукавия, дай поне тия 200 лв.
          Но отец Василий вместо отговор замахна и го ръкоположи по гърба. Но и Теодосий не остана длъжен, той го подритна по християнски, така че отец Василий едва не събори един от свещниците.
          Отец Йован, който беше по-миролюбив, се задоволи само да отскубне нещичко от русата брада на Василия.
          А Василий се разгневи като на страшния съд и ръкополагането зачести. Херувимите трагично гледаха от купола, свети Спиридон се усмихваше от ъгъла, а бедният клисар всуе вопияваше отчаяно:
          - Мир вам, братя, мир вам!

върни се | съдържание | продължи