Не ще отпуснем мускули железни,
не ще сведеме пак чело,
че времето върти над тъмни бездни
великото си колело.

 

И върху него точи меч разискрен
гиганта огненочервен,
а в погледа му чист и детски искрен
усмихва се победен ден.

 

Ала в душите като черен камък
стои изправен спомен скъп -
стои обгърнат в синкав пламък
на вечна, негасима скръб...

 

Смъртта понякога е твърде жалка,
живота - непосилно груб,
а в черната прощална катафалка
лежи звезда наместо труп.

 

Пред погледа вулканен стълб се вдига -
вулкан от подвиг и копнеж,
и виждаш: цялата земя не стига
едно сърце да погребеш.

 

 

 

„Работнически вестник“, 20 януари 1923 г.

върни се | съдържание | продължи