Христо Смирненски

поезия

Литературен клуб | страницата на автора | публикуване

 

СЛЕПИЯТ

 

Христо Смирненски

 

 

     

    Загърнат в сив шинел на камъка седи,
    от хладен камък сам изсечен;
    и гледа той с очи - угаснали звезди -
    в пустинята на вечна вечер.
    А пролетта усмихва се като дете,
    земята тръпне сред въздишки
    и слънцето за сватбен накит пак плете
    копринно-меките си нишки.

     

    Цигулки тайнствени и тих далечен звън
    за обич, за живот пак мамят,
    а той седи студен и в своя ранен сън
    прелиства морната си памят.

     

    И вижда сенките на сивите беди,
    на дните горестни и трудни
    и бледи лампи, трепкащи като звезди
    сред черния и влажен рудник.

     

    И вижда той: извил разискрени ръце,
    възбликва в миг пожар подземен.
    Пламти, лети... и лъхва в бледото лице
    целувката на огнен демон.

     

    ...И ето в мрак на камъка седи той: все така
    унесен в сивите печали
    и все тъй бавно, кротко, с ласкава ръка
    приклекналото куче гали.

     

    А пролетта усмихва се като дете,
    земята тръпне сред въздишки
    и слънцето за сватбен накит пак плете
    копринно-меките си нишки.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

Публикация в кн. „Избрани творби“, Христо Смирненски, том 1, Изд. „Български писател“, С., 1968 г.
©1998-2021 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]