Загърнат в сив шинел на камъка седи,
от хладен камък сам изсечен;
и гледа той с очи - угаснали звезди -
в пустинята на вечна вечер.
А пролетта усмихва се като дете,
земята тръпне сред въздишки
и слънцето за сватбен накит пак плете
копринно-меките си нишки.

 

Цигулки тайнствени и тих далечен звън
за обич, за живот пак мамят,
а той седи студен и в своя ранен сън
прелиства морната си памят.

 

И вижда сенките на сивите беди,
на дните горестни и трудни
и бледи лампи, трепкащи като звезди
сред черния и влажен рудник.

 

И вижда той: извил разискрени ръце,
възбликва в миг пожар подземен.
Пламти, лети... и лъхва в бледото лице
целувката на огнен демон.

 

...И ето в мрак на камъка седи той: все така
унесен в сивите печали
и все тъй бавно, кротко, с ласкава ръка
приклекналото куче гали.

 

А пролетта усмихва се като дете,
земята тръпне сред въздишки
и слънцето за сватбен накит пак плете
копринно-меките си нишки.

върни се | съдържание | продължи