Христо Смирненски

проза

Литературен клуб | страницата на автора | публикуване

 

 

НАДГРОБНО СЛОВО

 

Христо Смирненски

 

 

 

          Той беше през целия си живот глупав, защото беше беден, а беден беше, защото не беше патриот. Мир на праха му, но не трябваше да умре вчера... Много истини, велики житейски истини не беше проумял през своето битие, не проумя и своята смърт. Нима беднякът може да умира, когато иска?
          Безумство е да мислиш, че отхвърляйки веригите на живота, няма да създадеш нови. А бай Тричко чрез своята смърт продаде двете ризи на жена си и малкото килимче, защото беше православен християнин, та бяха му потребни ковчег от чамови дъски, намазан с вар, кръст и ред други скъпоценности, поради които в днешни времена човек не се решава да се самоубие.
          Кой и какво беше бай Тричко? Стар, мършав чиновник, от когото и червеите ще се възмутят, защото тялото му бе подобие на ръжена сламка. Уви, добре угоеният спекулантин е полезен и за червеите, а къде е смисълът на мършавия бедняк? И нима той трябваше да се самообеси? Животът беше почнал да му се усмихва. На хоризонта изгряваше чиновническият щат и лъчите му, подобно на манна небесна, щяха да се излеят върху главите на деветчленното му семейство. А хазайката му, великомилостивата мадам Тодорка, беше му отпуснала почти без пари хигиенично жилище в зимника си. Но той, бай Тричко, беше глупав човек, затова й отплати с черна неблагодарност, като се самообеси на презрамките си, които го удържаха.
          Два дни преди трагичната си кончина бай Тричко намери в едно тефтерче осем лева, купи с тях половин кило фасул; та си устрои вегетарианско пиршество. Освен това той заложи последната бакърена тенджера и си подслади богоугодното ядене дори с репично масло, а знаете, че беднякът прави грях, когато яде блажно... Но миналото не е печално, защото е минало, а настоящето е винаги по-скръбно.
          Опечалени близки, наскърбено събрание, макар и да сме 11 души с двамата гробари, ний всички гръмогласно ще заявим, че покойникът извърши голяма несправедливост спрямо хазайката си, като се самообеси тъкмо когато Буби - нейното любимо кученце - беше болно и имаше висока температура. Вий знаете, че Буби страдаше от неврастения и въпреки грижите на двамата лекари положението му беше критическо. Също тъй известно ви е, че мадам Тодорка много обичаше своето кученце, което жестоко страдаше в малкото си креватче, изтегнато на пухената си възглавка и покрито с копринено одеялце. Тя го обичаше, но и Буби заслужаваше нейната обич, понеже беше интелигентно кученце и не ядеше неварено месо. Също тъй много добре различаваше валериановите капки от шоколада и млякото.
          И тъкмо Буби имаше неврастенична криза, бай Тричко взе, та се обеси! Може ли по-голяма неблагодарност спрямо мадам Тодорка? Нима бай Тричко не държеше сметка, че плачовете на семейството му ще разтревожат Буби? Нима не си спомни, че той дължи нещо на Буби, а именно неговото старо юрганче, което мадам Тодорка подари на новороденото Тричково момиченце?
          Температурата на Буби се покачи от тревога и то даже отказа да си изпие последната порция мляко.
          Разбира се, мадам Тодорка изпъди из зимника семейството на бай Тричко. Но Бог е над нас и вижда, че всяка друга на нейно място така би направила. Печално е без квартира посред зима, но не е ли триж по-печално, че температурата на Буби се покачи и то отказа да изпие последната си порция мляко? Нима бай Тричко не знаеше, че беднякът не може да умира, когато иска?

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

Публикация в кн. „Избрани творби“, Христо Смирненски, том 2, Изд. „Български писател“, С., 1968 г.
©1998-2021 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]