- Това е скандал! Нечуван скандал! Вие се гаврите с храброто българско войнство. Вие сте лишени от капка доблест, от капка гражданска доблест! Срам и позор!
          - Вие какво се ядосвате толкова много, господине! Кучето си е мое!
          - Ще се ядосвам, разбира се! Аз съм запасен генерал-лейтенант от пехотата. Аз, който съм виждал геройските гърди на българските юнаци окичени достойно със златни и сребърни ордени, как мога да се стърпя при вида на подобна скандална подигравка! Подигравка с народното чувство, с военните светини!
          - Какво има, господа! Що сте се сабрале? - авторитетно се намиса току-що пристигналият пазител на реда, законите и електрическите стълбове.
          - На, вижте вий! Вижте каква гавра! - пухти запасният генерал и цялото му благовидно тлъстомехие се люлее от възмущение и гняв.
          - Божичко, що има? - любопитствува суха, превита почти под прав ъгъл бабичка и провира през тълпата острия си нос, окичен с черни очила.
          - Това куче - видиш ли го, бабо, - то запалило арсенала - хили се оръфано вестникарче.
          - Мълчи, поразнико. Главата да ти се запали.
          Стражарят изглежда с един внушителен поглед всички, прошепна едно ужасно: „Ссст, молим, тишина!“ - и се навежда към кученцето.
          - Е, що има, куче като куче - отсъжда тържествено той.
          - Какво куче като куче! - ръмжи генералът. - Кажи какво има на шията. Виж каква гавра с величието на България!... Този нехранимайко, който е вероятно комунист или анархист, най-нагло е окичил шията на кучето си с две светини - с два ордена за храброст - IV и III степен!... Вижте каква гавра... И туй е било българин!
          Действително шията на кучето е украсена с два сребърни ордена, бляскави, нови още и окичени на небесносини лентички.
          - Що значи това? - мистично и тайнствено пита стражарят. - Защо сте окачили тия джунджурии? За да се събира народът ли?
          - Джунджурии ли? Как смееш пък и ти да ги наричаш така? - ядосва се още повече генералът! - Безобразие! Пфу! И туй било старши стражар.
          Старшият стражар смутява се малко и бърза да се коригира:
          - Вие, обвиняемият, защо сте окачили тия ордени? А? Позволено ли е от закона - кучетата да носят такива инструменти?
          - Защо да не е позволено: кучето си е мое, ордените, и те са си мои... Какво чудно има в това! Нищо престъпно!
          - Как нищо престъпно! Това е една явна провокация спрямо националното чувство! - намиса се един прилично облечен господин с бомбе, бастун и с една пълна нисичка дама.
          - На кучето ордени! Божичко! - чудят се две ученички с по две бели шнурчета на баретките си.
          - Хе, хе! Какъв ли подвиг е извършило!?
          - Подвиг!? - възмущава се генералът и сипе барабанен огън из кръвясалите си очи! - Подвиг! Това е, че нямаме гражданска доблест, малко национална доблест да пречупим ръката на тоя нехранимайко...
          - Тя е счупена, господине... още от войната, където вместо нея ми дадоха два ордена.
          - Толкоз по-зле за вас, щом сте инвалид!
          - Защо по-зле!?
          - Защото, щом сте окичили ордените на кучето, вие му окачвате собствената си ръка... Собствената си човешка ръка.
          Инвалидът го погледва иронично и се усмихва:
          - Тогава вий, г-н генерал, който имате сигурно 30-40 ордена, носите 30-40 човешки ръце на шията и гърдите си!
          - Безобразник! Душевно болен - ръмжи смутено генералът...
          - Не е там въпросът, приятелю - обажда се господинът с нисичката кръгла дама. - Достойно ли е да окичваш ордените си на кучето?
          - Защо да не е достойно, когато то ги е заслужило?
          - Как така ги е заслужило?
          - Много просто: първо - то показва голяма храброст. Снощи се запалил юрганът ми и то, без да се уплаши, остана до мене и почна да лае. Второ... второ - то ми направи с това неоценима услуга, като ме накара да се събудя, та по този начин спасих и себе си, и единствения си юрган.
          - И за всичко туй трябвало да му окачиш ордени! - мръщи се генералът.
          - Та нали и вий точно за туй ни ги окачвахте!
          - А ти приемаш ли кучето да бъде смятано наравно с тебе... кучето да бъде човек?
          - Защо не? Когато през войната, па и сега вие обърнахте хората на кучета, чудно ли ви е, че днес кучетата стават хора?

върни се | съдържание | продължи