Христо Смирненски

проза

Литературен клуб | страницата на автора | публикуване

 

 

ЗАДГРОБЕН ФЕЙЛЕТОН

 

Христо Смирненски

 

 

 

          Той беше кротък пехотински редник, никак не обичаше въздухоплаването, а гранатата го вдигна на въздуха. Да протестира, че го местят в друг род оръжие. Карл нема̀ време. Едва успя да въздъхне за младостта сит и архангелът плесна бледосините си криле и арестува душата му. Пред божия съд не се яви: имаше големи грехове, т. е. беше много беден, и направо влезна в ада, дето цели 6 месеца не можа да усети топлината на адските пламъци - той бе свикнал на огъня на фугасите, картечниците и огнехвъргачките. В ада не беше много скучно. Всеки ден пристигаха тълпи от бойните полета и Сатаната едвам успяваше да ги настани на квартира. Те бяха одрипени, немощни хора, с дълбоко хлътнали мътни очи. Всички презрително поглеждаха из ада. Почти 5 години прекара Карл в ада и в началото на шестата му домъчня. Една привечер той тихичко, без паспорт, се измъкна от парадния вход на ада. Видяха го двама дяволи, но не му попречиха. Само се изпискаха подире му, когато като малка дъждовна капка полетя към земята.

 

 

          * * *

 

 

          Душата на Карл падна на земята върху парче вестник. От него узна, че войната отдавна е свършена и даже току-що е приключена Хагската конференция. Ползувайки се с безплатния транспорт за духовете, Карл най-първо се намери из улиците на Виена. И имаше защо. След 6 години той ще я види. Беше му странно весело.
          „Но пред Мици, макар и дух, аз не мога да се явя в тази си изпокъсана униформа!“ - помисли си той.
          А витрините бяха пълни с нови елегантни костюми. По традиция Карл избра най-бедния, влезна смирено и попита:
          - Мога ли да си премеря ей този костюм?
          Сивият костюм му прилегна добре. Особено в талията. Карл помнеше, че 4 дни, преди да го убият, получи от дома 300 крони и че те останаха непокътнати.
          - Колко се следва да платя? - спокойно попита той.
          Продавачът извади часовника си:
          - Сега е 9 и 20. Дайте 1 милион и 400 хиляди крони!
          Карл ококори очи:
          - Как казахте, моля?
          - В 9 и 20 този костюм струва само 1 400 000 крони. Но в 9 и 30 минути вие ще трябва да платите 1 мил. и 600 хил.
          „Тези хора са пияни“ - помисли си Карл учуден, но все пак весело добави:
          - Аз не искам да купя целия магазин, господине. Ето ви 100 крони, прихванете за костюма, а за остатъка дайте ми чорапи.
          Продавачите се спогледаха:
          - Ненормален е!
          Карл беше дух, но съвсем не можеше да се премери с бързината на продавачите. Той не усети даже как смъкнаха костюма, как го облякоха в по-скъсаните дрехи и изхвърлиха на улицата, чак на срещния тротоар.
          Карл може би щеше да се оплаче на полицията, но в това време се случи нещо чудно за някогашната Виена. Откъм площада с викове, крясъци, хвърляйки камъни, се втурна огромна тълпа. Запращяха витрините, звъннаха стъклата и общ вой изпълни улицата.
          - В този град всички са пияни — прошепна Карл удивен.
          Някой нервно го удари по лицето:
          - Няма пияни, приятелю! Хляб! Работа! Децата ни мрат гладни!
          Престана да е весело на Карла. Нещо страшно има вече по света. Повлечен с тълпата, той се озова пред парламента.
          Въздебеличък господин, цял потънал в пот, изплашено се молеше:
          - Мирно, братя! Мирно! Този ужас не е само във Виена. Погледнете Англия - милиони са безработните и там, погледнете Америка, Италия, погледнете, където обичате. Нещастието е общо по всички! Но с търпение...
          - Доле! - зарева тълпата.
          „Странно - помисли си Карл. - Значи, не само у Виена било тъй. А войната уж отдавна е свършена.“
          - Хляб! Работа! - викаше по-силно тълпата. Но в този момент се втурна полицията. В общия хаос той получи няколко удара със сабля. С малка групичка одрипани хора дълго бега и спря в една мрачна, нечиста уличка. Застана пред едно прозорче и се замисли: „Твърде зле било на земята, дявол да го вземе! Уж войната се е свършила!...“.
          Дълго стоя Карл в размишления. Смрачаваше се, когато до него спря едно малко одрипано дете. Карл бръкна в джобовете си, подаде му всичките си пари. Детето огледа банкнотите и хвърли му ги обратно:
          - 300 крони! Какво ще си купя с тях!

 

 

          * * *

 

 

           Цяла вечер скита из улиците Карл. Надничаше в прозорчетата и виждаше децата да се бият за парче хляб. Полуголи, изтощени мъже лежаха като мъртъвци. В един бордей старец плачеше като дете. Някаква жена на един ъгъл стоеше с две деца. Едното стоеше в ръцете й, а другото настойчиво питаше: „Няма ли да си легнем някъде?“. Към полунощ при него се прилепи сух приведен мъж: „Имате ли часовник или пари?“. Претършува джобовете му и си отмина. От една напречна улица се чуваше дрезгав женски смях. Три-четири жени подтичваха по някакъв господин. Той махаше с ръка. Една се хвана за дрехата му. Господинът махна с бастуна и я удари. Карл се вгледа в лицето й.
          - Ако не се лъжа, вие бяхте модистка едно време? Може би си спомняте за един Карл?...
          - Марш, дрипльо. От тебе даже един хляб не може да излезе!
          Свиха те по другата улица, сви и Карл. Нощта преваляше вече. Първата утринна бледина затрептя над сградите.
          - „Не, на този свят е твърде зле вече!“ - мислеше си Карл, издигайки се с утринната пара към небето. Той не искаше вече да гледа към земята, но не можеше да не слуша воплите и стоновете, носещи се на грамадни вълни из въздуха. Отвред, от цялата земя, идеха те. А заедно с тях мирис на пожар и топла кръв.

 

 

          * * *

 

 

          С предпазливи крачки, на пръсти, Карл спря пред вратите на ада. Поизтъркан от времето, стоеше баналният надпис: „О, вий, които прекрачите този праг, оставете всяка надежда!“. Карл погледна надписа, погледна към земята и се усмихна. После тихичко, внимателно се вмъкна вътре, настани се в един голям казан и се сниши на дъното, за да не го видят и изпъдят.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

Публикация в кн. „Избрани творби“, Христо Смирненски, том 2, Изд. „Български писател“, С., 1968 г.
©1998-2021 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]