На тютюноработничките — безбройните робини на
жълтата царица — туберкулозата

 

 

Над сънния Люлин, прибулен
с воала на здрач тъмносин,
безоблачен залез запали
сред своите тайнствени зали
пожар от злато и рубин.

 

И привечер летна наметна
пак с траурен плащ рамена,
градът приюти се в тъмата
и тънка позлата в стъклата
разля се на плахи петна.

 

 

* * *

 

 

А сред избичката мрачна, мрачна като робска орис
стара ссухрена женица бди над дървений креват;
пак очи с очи се срещат и премрежени от горест,
търсят призрака нечакан - тъй незнаен, тъй познат
А сред избичката мрачна тази вечер е последна,
знаят го душите неми, знаят го и двете те:
призрак властен и злокобен дебне тук с усмивка ледна
и за бледата девица черна мрежа той плете.

 

 

* * *

 

 

И лежи тя все тъй скръбна, бледолика,
тя - дете, познало старостта;
влажният й теменужен поглед блика
горестта на есенни цветя.

 

Восъчно лице потънало сред гъсти,
гъсти черносмолени коси,
а ръката с тънки кехлибарни пръсти
леко през завивката виси.

 

Върху масичката в трепети безсилни
лампата мъждука и дими
и ритмично съска старият будилник,
сякаш ситен зимен дъжд ръми.

 

През прозорчето заглеждат се очите -
вън живота празнично кипи,
през прозорчето ухаят пак липите -
ароматни цъфнали липи.

 

 

* * *

 

 

Ала демон зловещ е записал
смъртен знак по смрачено чело
и гнети безпощадната мисъл
като тежко оловно крило.

 

Тази нощ, тази нощ сребролунна
и осеяна с бледи звезди,
вледенени уста ще целунат
изтерзани до болка гърди.

 

Тъй е тежко, зловещо, печално -
задушават се морни гърди
и навън на кола погребална
сякаш жълтия призрак седи...

 

 

* * *

 

 

А млада, толкоз млада тя е още!
Обича в тоз живот и тя
и нежността сребриста в лунни нощи,
и огнения химн на любовта.

 

Но с дъх отровен фабриката хладна
погуби свежи младини
и ето: вече хищница нещадна
челото в смъртен полъх вледени.

 

Душй я някакъв гигант стоманен
до черна каменна стена...
Навън ти, призрак мрачен и неканен!
Навън!... О, въздух, въздух, Светлина!...

 

 

* * *

 

 

В миг изправя се тя смъртно бледа,
тежко диша морна гръд,
трескаво очи горят
през косите, пръснати в безреда.

 

Вик злокобен и сред полумрака
стихват горестни слова -
в ужас свежда тя глава,
в ужас старата жена проплаква.

 

Върху бледи устни бавно плъзва
кръв на алени петна
и сноп жълта светлина
сред безжизнени очи помръзва...

 

 

* * *

 

 

И все тъй ритмично будилника съска,
в гласа му злорадство звучи
и мътната газена лампичка пръска
студени, печални лъчи.

 

А вън, пред прозорчето, с празничен крясък
минават бездушни тълпи,
а вън, посребрени от лунния блясък,
лъхтят ароматни липи.

 

 

 

„Работнически вестник“, 15 юли 1922 г.

върни се | съдържание | продължи