Христо Смирненски

поезия

Литературен клуб | страницата на автора | публикуване

 

ЖЪЛТАТА ГОСТЕНКА

 

Христо Смирненски

 

 

     

    На тютюноработничките — безбройните робини на
    жълтата царица — туберкулозата

     

     

    Над сънния Люлин, прибулен
    с воала на здрач тъмносин,
    безоблачен залез запали
    сред своите тайнствени зали
    пожар от злато и рубин.

     

    И привечер летна наметна
    пак с траурен плащ рамена,
    градът приюти се в тъмата
    и тънка позлата в стъклата
    разля се на плахи петна.

     

     

    * * *

     

     

    А сред избичката мрачна, мрачна като робска орис
    стара ссухрена женица бди над дървений креват;
    пак очи с очи се срещат и премрежени от горест,
    търсят призрака нечакан - тъй незнаен, тъй познат
    А сред избичката мрачна тази вечер е последна,
    знаят го душите неми, знаят го и двете те:
    призрак властен и злокобен дебне тук с усмивка ледна
    и за бледата девица черна мрежа той плете.

     

     

    * * *

     

     

    И лежи тя все тъй скръбна, бледолика,
    тя - дете, познало старостта;
    влажният й теменужен поглед блика
    горестта на есенни цветя.

     

    Восъчно лице потънало сред гъсти,
    гъсти черносмолени коси,
    а ръката с тънки кехлибарни пръсти
    леко през завивката виси.

     

    Върху масичката в трепети безсилни
    лампата мъждука и дими
    и ритмично съска старият будилник,
    сякаш ситен зимен дъжд ръми.

     

    През прозорчето заглеждат се очите -
    вън живота празнично кипи,
    през прозорчето ухаят пак липите -
    ароматни цъфнали липи.

     

     

    * * *

     

     

    Ала демон зловещ е записал
    смъртен знак по смрачено чело
    и гнети безпощадната мисъл
    като тежко оловно крило.

     

    Тази нощ, тази нощ сребролунна
    и осеяна с бледи звезди,
    вледенени уста ще целунат
    изтерзани до болка гърди.

     

    Тъй е тежко, зловещо, печално -
    задушават се морни гърди
    и навън на кола погребална
    сякаш жълтия призрак седи...

     

     

    * * *

     

     

    А млада, толкоз млада тя е още!
    Обича в тоз живот и тя
    и нежността сребриста в лунни нощи,
    и огнения химн на любовта.

     

    Но с дъх отровен фабриката хладна
    погуби свежи младини
    и ето: вече хищница нещадна
    челото в смъртен полъх вледени.

     

    Душй я някакъв гигант стоманен
    до черна каменна стена...
    Навън ти, призрак мрачен и неканен!
    Навън!... О, въздух, въздух, Светлина!...

     

     

    * * *

     

     

    В миг изправя се тя смъртно бледа,
    тежко диша морна гръд,
    трескаво очи горят
    през косите, пръснати в безреда.

     

    Вик злокобен и сред полумрака
    стихват горестни слова -
    в ужас свежда тя глава,
    в ужас старата жена проплаква.

     

    Върху бледи устни бавно плъзва
    кръв на алени петна
    и сноп жълта светлина
    сред безжизнени очи помръзва...

     

     

    * * *

     

     

    И все тъй ритмично будилника съска,
    в гласа му злорадство звучи
    и мътната газена лампичка пръска
    студени, печални лъчи.

     

    А вън, пред прозорчето, с празничен крясък
    минават бездушни тълпи,
    а вън, посребрени от лунния блясък,
    лъхтят ароматни липи.

     

     

     

    „Работнически вестник“, 15 юли 1922 г.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

Публикация в кн. „Избрани творби“, Христо Смирненски, том 1, Изд. „Български писател“, С., 1968 г.
©1998-2021 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]