Дойдоха те - мъже, жени, деца. Мъжете със запретнати ръкави и обгорели лица, жените със стиснати устни, децата, открили възторжени ясни очи.
          В теменужния утринен полумрак пристъпиха с чукове, лопати, лостове и триони...
          - Тука! Тука! Удрете! Това са стените на затвора, черните попукани стени.
          Гора от железни ръце се залюля край грамадната черна сграда. Звъннаха тежки удари и звукът злокобно проехтя в полумрака. Из покрива, из пукнатините на стените блеснаха уплашени светли очи и в миг с крясък изхвръкнаха ято нощни птици.
          - Удрете! Нека не остане камък върху камък - гърмеше тежък старчески бас.
          - От основите, от основите! - заканваше се бледолика висока жена, махайки гневно лопатата.
          - Проклето мрачно здание! На прах, на прах ще те направим ние! - звънливо крещеше малко синеоко момче.
          И ударите следваха непрестанни, безпощадни и смели. Ту единични, ту залпови, те люлееха черната сграда, пълнеха с грохот въздуха и сред облачета жълтеникав прах отронваха камък след камък.
          От всички страни като непрестанен пристъп на морски вълни следваха ударите. От всички страни с бързи крачки притичваха нови зидари. Нови лостове, чукове и търнокопи заиграваха и тяхната желязна песен се преплиташе с тежкото задавено хъркане на черното здание. Пред самия вход, пред тежките сиви колони от мрамор, тъмнокос юноша коленичи.
          - Дайте динамит!
          Блеснаха огнени езици, облак гълъбов дим и една от сивите, обрасли в мъх колони се залюля и с трясък се изтърколиха гранитните й късове.
          - Другата! Другата! Подред!
          А отвред чуковете, кирките и лопатите вършеха своето смъртно дело. Парчета мазилка, камък след камък, тухла подир тухла се отронваха неспирно. Група мъже се покачиха на стените и върху покрива се мярнаха тъмни силуети.
          - Отвред, отвред удрете!
          Загърмяха удари отдолу и отгоре.
          - Пазете се вие там! - крещеше белобрад грамаден старец, вперил очи в покрива. Но думите отидоха нахалост. Горе се залюля някаква греда, рукна дъжд от камъни, керемиди и вар и с вик, разперили ръце, полетяха надоле няколко от работниците. Разкъсаните им трупове, окървавени и непознаваеми, изтеглиха встрани. В съшия миг нагоре полазиха други мъже. И загърмяха нови смели удари.

*  *  *

          Ден и нощ на работа. Ден и нощ все по-дръзко и по-мощно следват ударите върху огромното каменно чудовище.
          - О, то никога няма да падне! - хвърля някой в отчаяние чука.
          - О, то непременно ще падне! Ще рухне! - отговарят другите.
          Ден и нощ гърми страшната песен на рушението. Юноши събориха гранитните колони, старци пробиха една от стените. А минава знойно лято, есента надвисва сива и печална. По планините бродят скитници мъгли, въздухът е напоен с хладна влага и жерави като дълги вериги отлитат далече. Но работата не спира. Есента целува с кървави устни цветята и дърветата и ведно с жълтоалените листа се ронят и камъните на черния затвор.
          - Още малко, другари, още малко!
          В работа минава зимата, в работа минават много зими и пролети... И ето бурна мрачна нощ. Като грамадни черни коне бягат тежки облаци по небето. Над тях мълнията плющи огнени камшици. Грозно стене вятърът през пукнатините на черния затвор.
          - По-смело, другари, по-смело!
          Ведно с бурята гърми железен хор от чукове, лостове, лопати и кирки. Някаква тежка въздишка бликва из стените на старата сграда, понася се из нощта и стихва далече.
          - Адаа! - отеква звънкият глас на синеокото дете.
          В тежки тръпки, залюляна, разкъсана, старата сграда се наклонява, стените се разделят и с гръм и грохот, сред облаци дим и прах, рухва черното каменно чудовище. Многохиляден тържествуващ вик се понася над руините, отеква надалече и сякаш раздира мрачния небесен покрив. Вълни слънчева светлина бликват над земята, пръскат се на розовоянтарен прах и заливат с блясък възторжените лица.
          А из тълпите, с твърди смели крачки, пристъпва широкоплещест мургаволик юноша. Десницата му крепко стиска тежкия стоманен чук, а в лявата ръка сребрее се букет от първите свежи кокичета. Със спокойни светли очи той поглежда небето. Обагрени от слънчев пламък, облаците се носят като подплашени коне със запалени гриви. В миг той свежда поглед на земята... черните руини на рухналата сграда струят облачета прах и дим. Той оглежда развалините, оглежда хилядите си другари, хвърля върху тях снежните кокичета и махва ръка:
          - Другари, да почнем, да почнем новото!

върни се | съдържание | продължи