В полунощ по стъклата девица незрима
е докоснала с шепот уста -
по стъклата дъхът на безцветната зима
помразен е в сребристи цветя.

 

А след пир, а след звън пак самотен и бледен
приюти ме безмълвна тъма
и под черно крило угнетен и приведен,
препрочитам далечни писма.

 

И възкръсват пак празнични приказки чудни,
незабравена химна звучи
и преплитат над мене лъчи изумрудни
опечалени морни очи.

 

Но в света любовта е усмивката сетна
на поронена златна звезда
и проблеснала, гасне над нас мимолетна
с огнелика предсмъртна следа...

 

И напразно редят се миражите тленни,
призовали назад пролетта -
в полунощ по стъклата блестят помразени
сребросини бездушни цветя.

върни се | съдържание | продължи