С неопровержими фактове е доказано в последно време, че журналистиката, тоя священ пряпорец на гласността и на свободното слово, комуто предстои да повика един ден поробените народи към свободен живот, е най-главното условие за изражение на общественото мнение във всякой един народ, малко-много образован. „Земете ни всичко, но само свободното слово ни оставете“, казал един от английските мислители. „Журналистиката е най-доброто средство против произвола на администрацията“, говорил често славний Тиер пред Наполеона III, когато Наполеон го викал да се съветва с него за някои общи работи. Мнозина ретрогради, които мерят човеческото щастие и напредък от точка зрение на своя самурен кожух, не престават да клеветят журналистиката, че тя уж била главната причина да бърка умовете на така наречените лековерни, че тя разпаляла заспалите страсти с едничка цел да произвежда смущение в страната. Тия отзиви на известната неподвижна рутина са недобросъвестни; прочее, недейте ги верова, защото журналистиката не учи людиете що да чинят, но духът на времето и общото стремление на народа, или на партията, която представлява един вестник, чъртаят програмата на вестника. Представете си например, че преди 25 или 30 години Цариградский вестник разправя на читателите си, че народът ни няма да цъфне, защото се появили либерали и консерватори, че между учениците се вмъкнало разврат, защото тия, наместо да се занимават с Иона многострадалний, заловили се с политиката и пр., и пр. Като какво впечатление биха произвели тия новини измежду читателите на поменатий вестник? Разбира се, че никой не би обърнал внимание на тях, и всякой щеше да каже, че редакторът говори глупости. Това същото заключение щяха да направят и днешните читатели на българските вестници, ако вестниците вместеха в колоните си, че бъдъщето на българский народ се състои в славата на Отоманската империя и в изучванието на гръцкий язик.
         И така, журналистиката е огледало, в което ясно и нагледно се отражава народното желание и стремление. Нищо не може да се укрие от нейното наблюдателно око, стига тя да е истински изразител на народа, когото представлява. Човек, който живее далеч от своята родина и се интересува за вървежа на общите работи, не му требова да види всичко с очите си. Доста е само да разтърне кой да е вестник, и всичко ще узрее начаса още, ще си въобрази положението на работите, като че ги гледа с очите си.
         Доколко образованите народи са привикнали да вероват на своята журналистика, служи и тоя поразителен факт, че в 1876 г., след ужасното клание в Батак, в Перущица и другаде, никой друг освен вестниците бяха главната причина, които развълнуваха публичното мнение със своите статии за клането и предизвикаха в Англия около 300 митинга против виновника на тия ужасии. Нашата журналистика, при всичко че не е достигнала още оная височина, но всякой помни, че тя имà смелостта в навечерието на нашите движения, в 1876 г., да представи онова вълнение и приготовление, което се готвеше измежду народа. От всякой град току-речи и от много затънтени села се публикува дописка в тогавашните цариградски вестници: Напредък, Век и Източно време, които свършваха със следните отчаяни и заплашителни фрази: „Всякой се е вече отчаял, всякой се пита какво да прави, няма правда, няма живот за българина.“ И ако турското правителство беше малко по-свястно, то навярно би угадило, че му се не крои нещо добро.
         Това влияние на съвременната журналистика се е разбрало напълно и от лагера на нейните неприятеле, от ония, които обичат тъмнината и които не желаят да им излязат делата на видело. Тиранинът, който е обиколен от хиляди щикове, от страшни топове и от всякакъв вид шпиони и доносчици, трепери в леглото си от свободно изказаното слово, от слабий глас на един вестник, който не е нито обсадна артилерия, нито страшна кавалерия, но един къс от книга, от която не се бои и най-слабий добросъвестен гражданин. Ето защо ний виждаме в много държави, че най-безобразните и стеснителните закони, като оставанието депозито известно количество пари от страна на издателя на един вестник, цензурата и хиляди други спънки, каквито е в състояние да измисли само едно тиранско правителство, се присбособяват на печата, целта на която не е друго нищо, освен поробванието и убиванието на едничкото народно оръжие - журналистиката. Ако държавната глава в някоя страна се готви да ограничи печата, умните людие вадят от това факт, че тоя държавен глава е намислил да стъпи на всичко, що е свето и мило за един народ; неговите съучастници ще уверяват света, че това се прави от единствена цел за спасението на отечеството, но това е прах в очите на лековерните людие. Щом един човек не иска да говори светът за делата му, това е белег, че тия негови дела не са за пред людиете, никой не требова да ги знае, освен той и няколко избрани.
         Но ний се отвлякохме от предмета си „нашата журналистика“ твърде много. Та и другояче не може и да бъде: предметът е един от най-важните и жизнените, за които би се написали цели томове. Прочее, в какво положение се намира днешната наша журналистика? Е, драгий читателю, мъчно е да се отговори на тоя въпрос без зачервявание на лицето, чувствуваме своето положение и срама пред честните и непродадени людие.
         В петстотингодишното си робство многострадалний българин е видял и претеглил много неща. Само той, никой друг от поробените народи на старопланинский полуостров не са изпитали така чувствително турский ятаган, фенерската патерица, гръцкото православие, чорбаджийското застъпничество и пр. Той е бил още свидетел на кърджалийский бабаитлък, на деребашийските разходки, на башибозушкото умиротворявание, на клание, бесение, затваряние, биение, Диарбекир и много още милости. Но едно само той не е изпитал, то е: свободното слово не е било подкупено в тия тежки времена; то му се е предавало чисто и непорочно, както си е било. Тогавашните издавеами вестници на българский язик, колкото и да са били на ниско положение, доколкото знайме, никой от тях не е бил подкупен от неизвестни недоброжелателе на народний успех. От това правило се изключават обаче няколко български вестници в Букурещ, които са служили на известни идоли, с кална и подла цел.
         Сега, в новий политически живот на българский народ, когато журналистиката требоваше да се покачи на онова място, предназначено ней от века и от съвременний успех, ний виждаме да става съвсем противно и в двете Българии: Южна и Северна. Издават се много вестници, печатани чисто, в разни формати и цени, с гръмогласни заглавия, редактирани от по няколко души, говорят за всичко, за генерали, за бляскави обяди, за тънки мустачки, но нищо за народа, в името на когото се издават. С голямо прискърбие го изповядаме, че у нас се заведе така наречената полицейска литература, която е давила и подкупвала народната воля в други държави дълго време. Кой е причината да се завъди и у нас тая полицейска литература или журналистика, ний предоставяме на читателите си да се усетят сами; така също няма да споменаваме и имената на ония вестници и на техните продадени редактори, които са унизили своето човешко достойнство, да лъжят народа си и да го водят към ямата, от която никой паднал не може да излезе, само и само за свой личен поминък и за всякакви дребни разчети. Погледнете на днешната наша журналистика и кажете представител ли е тя на народа, в името на когото говори?

[Без подпис
В. „Народний глас“, № 358-359, 12 януари 1883]

върни се | съдържание | продължи