„Опозиция, опозиция“, вика историята на прогреса и на новото парламентарно учение. „Опозиция, опозиция“ - тя е факторът, който служи за стимулим в сблъскванието на новите идеи и понятия, говорят съвременните агитатори. „Опозиция, опозиция“, казвахме и ние самите, когато ни стягаше ботушът. Ако тя е направила прогреси и чудесии в европейския мир, то естествено е, че няма да бъде вредителна и за България, тая България, която, съгласно своята конституция, трябваше да се хване на хорото на европейската култура.
         Прескачаме няколко години историята на нашето политическо съществувание и спущаме котва в последния период на събитията - 1885-1886 г. Дохождание до страницата на опозицията, образувана после търновското Народно събрание, после последното падание на Д. Цанкова. Ще да изпусним няколко думи за тая опозиция, която тогава в Северна България се наричаше - цанковисти, а в Румелия, или после Южна България - съединисти. Подир знаменития 6-ий септемврий цанковисти и съединисти си подадоха ръка, станаха едно цяло, едно политическо тяло. Тяхната програма за бъдъщи съединени действия да я кажем? С факти и събития няма я мотивираме, защото не история пишем, но вестникарска уводна статия. Беше ли тяхната програма такава, която да отговаря на европейските опозиции, която да стряска правителството и да му показва правия път чрез своите критики? Желаеше ли тая партия доброто на отечеството? Имаше ли тя принципиална борба, нови и друг вид реформи в управлението, което различаваха от ония на тогавашното правителство? Най-после, беше ли тая партия чисто местна и българска?
         За голяма жалост, на тия въпроси ние сме принудени да отговорим отрицателно. За да не се ровим из архиви, за да не се повръщаме в горчиво минало и да изнасилваме паметта си да повтаряме станалото, ние проваждаме читателите си до редакциите на тогавашните вестници: Средец, Светлина и пр. В тях се дигаше знамето не в интересите на България, не за нейната свобода, корона и съществувание, а за капризния кеф на грозния чужденец, за неговата свирепа алчност, за неговото тържество. Това знаме беше беззаконно, бунтовно, предателско и узурпаторско. Слава, величие, национална гордост, свобода, история и бъдъще беше стъпкано и заменено с кефа на чуждия тиранин, с неговата хайдушка воля. Княз, закони, власт бяха за тая опозиция: Боже наказание и престъпление. Тя действуваше и работеше така, щото два пътя имаше. Или да уничтожи съществующата България и нейната форма, или пък, в случай на несполука - да емигрира, да бяга, както това е ставало с всичките бунтовници от 1848 г., с всичките наши комити от [18]68, [18]75 и [18]76. В това стравнение ние мърсим и позорим имената на истинските бунтовници с тия слуги на тиранина, но принудени бяхме да го направим по същество.
         Така и стана. Революциите на тия безчестни синове, приготвени и подкрепени от някои безнравствени консулски писарчета и драгомани, както се очакваше и да бъде, траяха ден и до пладня. Българският народ не бе банкрутирал още, щото да последява адските и коварните планове на писарите от Азиатския департамент: Сахаров, Картамишев, Шатохин, Гарнаулд, Игелстром, Кованджи, Емилиянов и други.
         Паднаха те в собствената си гнусотия, избягаха, защото шпионските им лица бяха опрахнали от храчки. Тяхната беше лесна. Консули и представители - пътят им бе свободен. Но що трябаше да стане с техните подкупени оръдия - нашите братя българи? Къде трябаше те да се денат? Разбираме, ако бяха опозиция законна, само против това или онова министерство, а не и против основите на България и нейната корона, и слава - щяха да си кривят калпаците сербез-сербез. Но сега - няма Игелстрома, Шатохина и Каулбарса, най-после няма щикове от казаци - техния идеал и знаме, - те трябаше да напуснат България, сами виждаха, че в отечеството, което ги е родило, за тях нямаше убежище. Никой не им беше крив: каквото бяха дробили, трябаше да го сърбат.
         И видяхме ние тогава чудеса. От всичките градове на България, повече от Южна България, се дигаха хора да емигрират, които руската полицейска преса наричаше - болгарская аристокрация, т. е. радваше се. Видяхме ние тогава хора като Ст. Бобчева, Гешева, Юрукова и пр., родени и калени да виреят само под колтука на силните - да бягат и да пишат бунтовни прокламации вън от България. Видяхме ние тогава хора, като Димитро Папазов, човек рая и хрисим раб пред всяка власт, да емигрира, да си остави спокойния живот и работата и заедно със стопаницата си да вземе образа и подобието на революционер! Боже мой, боже мой! Колко ние тогава се червехме, червим се и сега, че подобни яваш хора ни взеха занаята! Димитрото и нему подобни, които не бяха казвали през живота си хъш на комшийската кокошка, които са похарчили сума за един сиромашки капитал, зда да поят хората на властта с мастика и да им правят моабети, само и само да бъдат добре с властта, и то иноверната - станаха бунтовници против едно българско правителство!
         Необяснимо явление, ако го гледаш по форма, но щом се анализира по съдържание, тайната излиза на пазар. В тях времена България се считаше за страна непокорна, с беззаконно съществувание и правителство, поддържано от узурпатори и праховисти; а законно и с право беше петербургското, чуждото, което гореше от желание да глътне страната. Прочее всички по онова време неверни български синове, които напуснаха отечеството си и отидоха да го подкупуват от Цариград, Одеса и Букурещ, фактически признаха, че това е така, че Петербург е господарят, а не някакво си българско Велико н[ародно] събрание и неговото правителство. Освен това тия съмнителни българи, като знаяха от вярно място, от агентите на своите петербургски господари, че тия последните с революция и с кръв ще да се добиват за постиганието на своята хайдушка задача, намериха за добро да се не намерят през тоя период в България. Димитро, Гешев, Бобчев и други кой ги гонеше от България, да си оставят работата, особено първият, който губеше всеки ден от своята търговия по няколко лири?
         Но чуждото не държи задълго топло. Чужденецът с нечиста съвест глади и мажи, плаща и награждава, дордето му си потребен, докато му служиш за оръдие. Тая истина се реализира в разстояние на една година. Повечето от легковерните българи, които подадоха глас за чужденеца, се силно разочароваха. Туриха ги в положение на последни просяци, оскърбляваха ги, а понякога ги наричаха със собствените им имена - ренегати, казваха им в очите, че ако да бяха добри хора, не щяха да си оставят отечеството, нямаше да си изпъдят княза, който им прослави държавата.
         От тях по-невинните, пò с малко инат, по-съвестните, искрено заблудените, че Русия е порковителка на България, скоро се ухапаха за дланта и разбраха измамата. България, нейните закони и права станаха им по-мили и по-скъпи, стъпиха на своята гордост и поискаха прошка от онова правителство, което те довчера, заедно с руските шпиони, не признаваха и наричаха „прахвостническо“. Правителството нямаше защо да затваря пътя на тия заблудени и покаяни синове, то и невинни в същото време по своите действия. За него беше една нравствена победа, че ония, които преди година се считаха за щастливи, че не са в България, но ядат борш от казаните в Одеса, днес дохождат да си съзнаят глупостта.
         Разбира се, че ония оръдия на руската дипломация, като: Д. Попов Централния, Миларев пияницата, Горанов, Кишелски, Енчевич, Пяков, Груев, Бендерев, Пенчо Черковски, Корабарев, майор Ванков, безсъвестния покупател на гранатите, Хр. Иванов, А. Стойков, Арнаудов, Златарски, майор Стоянов, Радко Димитриев, Д. Цанков и много други, които с кръв поискаха да възстановят влиянието на Александра III, тряба да бъдат осъдени по-напред, а тогава вече отпуснати на свобода; но останалите, по глупост, заблуждение и алчност за руски рубли оставили България, няма защо те и да са нанесли рана на това свое отечество.
         Пуснати са вече няколко души от тия последните, като: д-р Хаканов, Д. Стамболов, Димитрото Папазоолу, Гешев и пр. За първите трима, иди-дойди, съществуват някакви си пятна от измяна в техните действия, но при искрено покаяние забравят се безнаказано. Колкото за Ив. Ст. Гешев, той стои на друга степен. Той раздаваше парите от руското консулато, той заедно с Бобчева и Д. Юрукова ходиха в Русия да си опитат за последен път щастието пред руските славянофили, няма ли Русия да окупира скоро България. Тоя мъж, според нашето мнение, трябаше да се тури на стола на подсъдимите. Той не е бил от заблудените, той е вършил това от инат и от злоба, че други управлява България, а не той.
         Както и да е, но новопокаяните тряба да се радват и благодарят на своя господар, Негово Ц[арско] Височество Фердинанд I, и правителството му за тяхното великодушие. Нека го те сравнят с онова на миналогодишния техен господар, Александра II, в ноктите на когото искаха да турят България. Той има 200 000 и повече емигранти и осъдени още отпреди 20 години, но коравото му сърдце не е простило още никого, при всичко че между тях има и такива, на които вината е само тая, че са прочели някоя забранена книжка.
         Ако новодошлите покаяни, както и ония, които ще да дойдат подир тях, станат българи в съвременния смисъл на тая дума, ако те се подчинят на своя господар, то всичко ще да се забрави, ние ще ги похвалим най-напред. Да си мируват; да се не лъжат и още отсега поискат да земат участие в борбите с цел да дават тон и мнение. Не е време. Нека почиракуват малко, дордето се измие съвършено пятното им. А ако пък повторят пак политиката на вестниците: Средец и Съединение, то не се смесваме вече във въпроса.

         * * *

         Бяхме написали вече горнето, когато прочетохме в Пловдив, гдето нашият събрат се сърди, че правителството е позволило на тримата бежанци: Хаканова, Гешева и Стамболова, да се завърнат в своето отечество, това отечество, което те преди година заплюваха. Разбираме негодуванието на нашите пловдивски приятели по тоя повод, негодувание, което нека ни бъде позволено да го наречем искрено, по чувство. Известните „симпатични“, които с идеята за съединението почнаха, а свършиха с махзари, щото В[исоката] порта да окупира България, естествено е, че няма да се помирят така скоро с водителите на тая гешефтарска партия. И ние разделяме техните чувства. Вазов, тоя без чувства поет, Величков и Маджаров, Д. Попов и пр., според техните уж радикални убеждения, а после слуги и гавази на руските консули, никога не трябва да им се прощава от страна на българската интелигенция.
         В същото положение са и новодошлите: Гешев, Хаканов и отчасти Стамболов. Но правителството, както не можаше да ги изгони вън от държавата, така не може и да им затвори пътя, щом те изявят желание, че се покоряват на това правителство и искат да живеят в България. Малко ли има като тях, които не бягаха, и днес са чиновници, даже и депутати, като: Шивачева, С. Михайловски, Бурмов, Стоманяков и пр., не по-малко виновни от първите?
         Друг е въпросът за тяхното давание под съд. За махзара до Вел[икия] везир, да окупира България, ако те навярно са го подписали - за Гешева знаеме, че е подписал, - то непременно трябва да се дадат под съд за измяна на отечеството. Пущанието им е друг въпрос, а даванието им под съд е друг. Както на на тях, така и на Величкова, Вазова, Сливкова, по Тилева и други, ако поискат да се върнат, правителството не може да им откаже. То ги пуща, като е уверено, че те са разбрали що значи да бъдеш враг на своето отечество и чуждо беслеме. А ако те са се върнали със скрити цели, което и ние не вярваме засега, да раздухват огъня на мястото, то е длъжност и на правителството, и на приятелите да следят техните действия. Във всеки случай трябат се резерви по тия въпроси.
         Както и да е, целта на правителството да ги пусне е била ръководима от чувства на великодушие. Мисляло е правителството, че техните нееднократни молби и задължения може най-после да са ги докарали до покаяние. Така е мисляло правителството, а как ще гледат на тях пловдивските приятели и ние - това е съвършено друг въпрос. От тях ние, във всеки случай, ще искаме факти за българщината им. Ако тия ги дадат - ние ще им подадем първи ръка.
         В. Пловдив загатва за друг един въпрос, че Павлитов, другар на Гешева, бил назначен за секретар при г. Вълковича, нашия извънреден пратеник в Цариград. Ако това е истина, то нека ни бъде позволено да поклатим глава. Павлитов, който най-яростно тичаше миналата година по посолствата в Цариград и по министерските капии да клевети и черни България, тоя Павлитов, днес секретар в българското агентство, в средата на най-големите тайни! Това е скандал! Тогава защо и ние не вземем Д. Ризова за редактор на Свобода, когото от Павлитова считаме за по-добросъвестен? Прошка и милост разбираме, но власт и длъжност - тогав го не разбираме.

         З. Стоянов

[В. „Свобода“, № 120 от 27 януари 1888 г., с. 1-3]

върни се | съдържание | продължи