Органът на руското министерство на външните работи - Hop [Le Nord - бел. изд.], публикува писмо от Санкт Петербург в отговор на статията на Ролен-Жакмен по българския въпрос, статия, която излезе в Revue de droit inernational et de législation comparée (Читателите на Ревю дьо л`Ориан го познават.) Няма никакво съмнение, че то е дело именно на руското министерство.
         Авторът събира и повтаря всички низости, които се влачиха в органите на руската лаборатория: Новое время, Московския ведомости, Новости и др. По-точно той твъдри, че българите би трябвало да бъдат малко по-признателни на Русия, която направи огромни жертви в хора и пари за създаването на тухната националност, че победите при Сливница се дължат на гения на руските офицери, че Русия е изпълнена с великодушие и т. н., и т. н. И в заключение казва, че българите вместо да показват такава черна неблагодарност към нацията, на която дължат живота си, би трябвало, напротив, да се вслушат в съветите на генерал Каулбарс и да се съобразяват с желанията на руската дипломация.
         Хората от руското министерство на външните работи нямат и най-малко представа за значението на думата „признателност“, жалко! Всеки знае, че до миналата година България действително се управляваше от руските консули. Те назначаваха и уволняваха министрите, те контролираха пресата и т. н. Всеки знае, че в българските църкви се пееха химни в чест на царя и че неговото име се произнасяше преди името на княза. Но от 6/18 септември 1885 г., след обявяването на съединението, когато стана ясно, че Русия е най-големият враг на България, признателността съвсем естествено престана да е толкова силна.
         Да разгледаме сега това, което Русия не направи. Тя призова своите офицери в същото това време, когато нашата страна е изправена пред лицето на най-голямата опасност. Тези офицери открадват от Арсенала в Русчук всички боеприпаси и ги хвърлят в Дунав. Руските агенти разпространяват сред войниците листовки, в които се казва, че царят е много недоволен, и т. н. Но всичко това не е достатъчно. Нашият „покровител“ си затваря очите за сръбско-българската война, при положение че самият той е подбудител за тази братоубийствена война.
         Оставям настрана поведението му на Цариградската конференция, където се показа по-враждебен към българските интереси, отколкото към турските интереси, към свалянето на княз Александър и към авантюрите на генерал Каулбарс.
         Е, добре! Кажете ни сега, можем ли все още да наричаме този цар наш покровител? Какво зло сторихме против този покровител, който се мъчи да ни накаже безмилостно? Не знае ли той, авторът на писмото от Санкт Петербург, че има два вида признателност - признателността на човека и признателността на роба? Не допуска ли, че благодарността също си има граници?
         Александър II, независимо дали беше в негов интерес, или не, ни освободи. Александър III обаче иска да ни отнеме тази свобода и да ни наложи московско робство, наистина православно, но сто пъти по-тежко от османското иго. Ние почитаме първия и презираме втория. Това е логично, естествено е. Всяка година Русия прелива кръв в Азия. И там ли да има православни славяни?
         Не е ли изумително да гледаш как руските дипломатически агенти говорят за техния господар като за съвършен човек и го поставят наравно с Вечния Отец! Ако спасите някого от пожар само за да го хвърлите веднага след това във водата, имате ли право на признателност? Може би в Москва смятат, че така трябва да бъде - но ние, които не сме в Москва, мислим другояче. Нашето мнение е съвършено различно относно смисъла, който подобава да се влага в думата „признателност“.
         Русия е спечелила битката при Сливница! Само в канцелариите на Санкт Петербург могат да се пръкнат подобни глупости. Руските офицери, които дезертираха по време на войната, дори нямат правото да изричат името Сливница. Тази победа се дължи на храбростта на българския народ, на неговия пълководец Александър I и на убеждението на бойците, че правото е на тяхна страна.
         Вие несъмнено ще претендирате, че руските офицери са обучавали българската армия! Съвършено вярно. Но трябва ли да кажем също така, че тези офицери получаваха три четвърти от нашите доходи. Така, министърът на войната получаваше 24 000 франка, батальонните командири - по 18 000 фр. всеки; ротните командири - по 12 000 франка всеки. Повече, отколкото получават нашите министри.
         И това се нарича „протекторат“!
         При такива заплати, мислим ние, бихме могли да повикаме самия Молтке!
         Следователно руските офицери се държаха недостойно спрямо България - като вземаха парите й през мирно време и като я изоставиха по време на войната.
         Авторът на писмото казва още, че българският народ не е друго, а стадо, маса, без класа и без аристокрация и че турците са си служили с него като с добитък за различни трудови работи. Изненадани сме, че руското министерство си позволява подобна несдържаност.
         Но в целия свят трудно ще се намери друга страна, където народът да живее толкова щастливо, където земята и богатството да са толкова добре разпределени, където селянинът да е сам на себе си господар, както в България. Един сравнителен поглед върху България и върху Русия веднага ще ни покаже разликата, която съществува между двете страни.
         В България всеки селянин има своя къща, свои ниви свои лозя, свои розови градини, своя гора, свои ливади и свои домашни животни. Напротив, руският мужик е в такова окаяно положение от всякаква гледна точка, че дори няма никаква представа за човешкото достойнство.
         И пак Русия е причината за това, че наскоро турците отново започнаха да притесняват българите. С неразумните си войни през 1804, 1807, 1828 и 1852 г. тя опожари страната, погуби населението и в крайна сметка го остави на волята на окупаторите. Трябва да отбележим, че по време на тези войни мотивите никога не са били вдъхновени от България, чието име дори не е изричано. Не разруши ли самата Русия градовете Свищов, Русчук, Силистра, Сливен, Стара Загора, Разград, Варна и др.?
         Какво сравнение можем да направим между нас, българите, и нашите спасители - мужиците? Човек е ужасèн, когато препрочита руската история, и остава убеден, че тези, които се нуждаят да бъдат „освободени“, сме не ние, българите, а именно руснаците. Аз съм българин и познавам историята на моята страна. Пет века под османско иго, но няма да намерите през цялото това време примери за тирания, които да могат да се сравнят с проявите на ужасната жестокост, на които сме свидетели в Русия.
         Чувал ли е някога авторът на писмото да се говори за някой си граф Аракчеев - този жесток тиранин, който биел с камшик всички жени, които не раждали мъжко дете? Нищо ли не е чел за онзи Страшински, едър земевладелец, който изнасилил осемдесет и шест момичета от своите крепостни? А за някой си Ядовски, който насилвал всяка булка да споделя леглото му през първата си брачна нощ? А за сводницата г-жа Салтачева, която режела гърдите на младите момичета, които карала да проституират? Не знае ли името на тиранина Херват, който изгорил цяло село, понеже някой убил ловното му куче? Ние си мислим, че авторът на писмото, който е учен човек, знае всички тези нещо, които са в състояние да трогнат сърцето на най-безмилостния турчин в България.
         Авторът добавя още, че княз Александър е станал оръдие на англичаните и на австрийците и именно поради тази причина, твърди той, е предизвикал революцията от 18 септември - акт, насочен против освободителите. Тази низост е присъща за цялата руска преса. Аз самият бях председател на тайния комитет, който свали губернатора Кръстевич паша, и прекрасно зная, че княз Александър не знаеше нищо за тази революция до 1/13 септември. Едва на тази дата имах честта да го информирам, че след пет дни ще обявим съединението, и го помолих да ни подкрепи. Как би могъл той да започне преговори по този въпрос с Австро-Унгария и с Англия?
         Руските консули във Филипопол постоянно ни уверяваха, че тяхното правителство е благоприятно настроено към съединението и че Австро-Унгария и Англия се противопоставят; следователно ние трябваше, предварително, да получим тяхното съгласие, което би направило работата съвършено лесна.
         Странно е, че всеки път, когато българите проявят характер и свободна инициатива в своите решения, московските самодръжци винаги виждат в това указание за английски интриги или за австро-унгарска изтънченост. Но ние, българите, които пазим нашата родина като очите си, никога не забелязваме нищо от тези интриги, нито от тази изтънченост. Виждаме само черни очертания и само това: Каулбарс и неговите рубли, свалянето на княз Александър, смутовете в Бургас, шпионства и др. под. И всичко това ни кара да си мислим за Сибир, за Сахалин и за бича.

         Захарий Стоянов

[В. „Ревю дьо л`Ориан“, № 2 от от 28 декември 1886 г. / 9 януари 1887 г., с. 2]

върни се | съдържание | продължи