Ако има на тоя свят още правда, ако съществува Европа, справедливост, цивилизация, любов към пострадалия, най-после християнство и хуманност, то всички тия добродетели време е да посетят и нашите врата, вратата на България. Ден ли е, неделя ли е, месец ли е, два ли са, година ли е, откогато България е изложена на проба, на няколко изпитания, откогато мъничка България е изкарана на арената да се бори със страшното чудовище, със стръвницата мечка, на която нокътят само тежи повече от цялото нейно същество! Колко пъти ничтожната България сваля в калта и в праха своя заклет и могуществен враг? Колко пъти той ранен и контузен е ревал под нейните крака? Стига вече! Кръв и нерви не останаха, всичко, каквото се искаше от един народ: хреброст, достойнство, мъдрост, любов към свобода, качества на самоуправление, благоразумие и търпение, са доказани вече и тържествено засвудетелствувани. Тъкмо две години са вече и повече время, откогато България е излязла на арената с подпретнати ръце, откогато Европа и целият мир е бил свидетел що значи тая България, нищо не изпитано не е останало, никакво съмнение няма вече, че българите не са ташкенци, бухарци и мингрелийци, че те не искат да ся продават на казаците, че не желаят да си трампят правата, свободата и съществуванието за волята на Белия цар. Да излезим ли пред Европа с тежките събития и безбройните факти? Тя ги знае от нас по-добре, но нека ги повторим. Държавата, която иска да глътни и която говори, че българите не я слушат и не я желаят да ги управлява, е извършила следующето: за да ни направи несъстоятелни, тя си дига офицерите от нашата войска и омаскари княза ни в качеството му на главнокомандующий. Българите напук и на инат победиха неприятеля само с капитани и поручици. „Князът е злото, тъй тъпчи волята, ако няма него, българите ще счупят врат“, каза похитителят и в една тъмна нощ, в дъжд и кал претендентинът на България сполучи да открадни тоя княз, песни се пеяха вече в палатите му, слугите му управляваха в София, откраднатият княз даваше показания на жандармите му в Рени, волята му тържествуваше, по цяла Европа си хапяха пръстите. България заедно със Сливница преминуваха в архивите, но три деня и три нощи не се минуват, волята на тържествующия вече похитител се равни на нула, в прах и в пепел го разнасят из България, хората му се хвърлят в Дунава, а той си къса парцалите! - Остана България сред пътя, без княз и правителство, проводи й се страшен и безсъвестен слуга, със злато и с фирман бунтовник, подкупува и лъга офизери, священици, държавние мъжие и народ, ходи като бесен из България. Но един прекрасен ден тая България го побягна да побегне позорно и ничтожно. Една година вардихме мира и тишината повече, отколкото тя беше в земята на нашия неприятел. Слугите му и златото му успяваха да откраднат някой град нощно время, но докато съмне, дордето му изпратят телеграма, да се похвалят, че са си извадили хляба, хвърляха ги при рибите в Дунава! Зъби скърцаше той на България, отказа да ни припознае правителството, Събранието и всичко, щото е българско, заповяда ни да си изберем за княз един негов лакей, ние го ритнахме още на мястото и си избрахми такъв държавен глава, какъвто приличаше на славната българска корона. Наближиха изборите, денят им не се знаеше още, а на вагабонтите в Букурещ се даде безброй злато да бият и убиват по тия избори. Българският народ плесна нечистата воля. Той си избра за народни представители такива хора, които ще да защищават неговата свобода, корона и правителството. Какво желаят още от нас просветена Европа и Турция? Да снемеме звездите от небето? Да преплаваме Черното море и излезим в Одеса? Имаме ли още грехове да срещнеме? Кому в земята сме влезли? Цариград и Петербург се сговарят да ни пратят още двама-трима князове, омразния и черния в България Ернрот и някого си Артин ефенди. Каква щедрост! Ние искаме един, пращат ни трима. Ако не питате нас как ще да бъдат приети те в България, то земете мнението на генерал Каулбарса. Той ще улесни тяхната мисия. - Стига вече! Ние издигаме последен път ръце към Европа и към нашата стара господарка и сюзеренката Турция. Тя поне, нейните господари и държавние мъжие обичат бабаитите хора, не се ли е пленила тя още от тоя бабаитлък, който показаха нейните довчерашни раи? Ние апелираме и към народите на Европа, които имат парламенти, свобода на слово и решающи глас на своите правителства. Нека тие народи се притекат на помощ на един слаб народ, нека те не остават да се бори мишката с лева. Позорът ще тежи върху цяла Европа и нейните народи, ако те в края на XIX век оставят да се съсипе един народ само за това, защото си пази земята, защото обича свободата. Нека пятното се лепне само върху челото на френските републиканци, които си дават гърба на Автократа, който владее половин свят земя, а тъпчат слабите, които желаят да си запазят огнището! Стига!

         З. Стоянов

[В. „Свобода“, № 90 от 8 октомври 1887 г., с. 1-2]

върни се | съдържание | продължи