— Той да си гледа свещите — клисарят: Капанови не са пияници! Е, пийнали са като хора, какво? Ако и това е грях, нека ги млатят в казармите пак, да ги млатят!
    Пийналите обущари — баща и син — проточиха шии през пангаря. И младият зашипя към сватбарите в черквата:
    —Гро-ба наме-рете, гроба на Сашка Карабельов! От кожата му хората си направиха вече кесии-и.
    Клисарят му запуши устата. Той си пази службата, клисарят. И нека.
    Обущарите отминаха. Младият викаше:
    — Лъжат, та-те-е — лъжат, тях-на-та-а... И когато венчават, и когато кръщават, и когато ни колят, все лъ-ъ-ъжат!
    — Лъжат верицата им — кандилкаше се старият. — Ама когато — когато ни колят, Събчо, не — не лъжат. А-а, там не лъжат, тяхната...
    В черквата гласът на свещеника студено ехтеше, елеят в кандидата пращеше, тихо и мъртво гледаха иконите. Слънцето проникваше през пъстростъклени прозорци и лепеше цветни петна по лицата на сватбарите. Зетят беше в мораво: снажен, мускулест и разноглед. До него се губеше кумът - полковник, дребен, с позеленели брада и еполети. Зелени бяха и очите му. Той ги въртеше към всичи. И всеки се посвиваше.
    Клисарят гледаше навън, по отминалите обущари. Те се разтушват, разбира се — Капановците: много ги млатили в казармите, превърнали ги на пихтия.
    — "Тц, тц, тц, разбърка се светът. Ето, сватба ли е това: кметът, прокопсаната кметша, прокурорът и н'ам кой още, а нито един от Карабельовия род."
    Когато свещеникът изведе новобрачните от черквата, нозете на невестата се преплетоха и зетят я отнесе на ръце във файтона.
    — Съвладей се, Миче.
    Мичето лежеше топла и сочна в ръцете му, но устните и бяха пребелели, тя шепнеше:
    — Казах, вкъщи трябваше да се венчеем, не можем излъга никого.
    Есенното слънце беше празнично, улиците се стелеха безлюдни, движеха се военни патрули, спираха пред слепите улички и секваше глъчката на скрити жени и деца в тях.
    Сватбените файтони се точеха глухо. Младоженецът държеше високо дясното си рамо, на което тежеше главата на Мичето. Тя замижаваше, колчем посрещнеше разногледия му поглед.
    ... Той и е вече мъж. А улиците са същите и къщите — същи, и небето, и слънцето — все същи.
    Не, човек не може да избегне съдбата си.
    Впрочем, то още се не знае. Нищо се не знае. Може всичко да се промени: слънцето ще стане мораво, двори-щата ще се вапцат оранжево и ще потънат в кървавочервено къщята.
    Мичето разкри очи. И и бликнаха сълзи. То — прозорците в черквата бяха морави, златисти и кървавочервени... И гледаше от амвона баща и мъртвешки блед... Защото той умря... Той нали умря — още преди две години...
    "О, ако тате не беше умрял, ако тате не беше умрял!"
    — Какво, Миче?
    Мичето плахо замижа.
    — Господин Иванов.
    — Миче, засрами се, какъв съм ти аз вече господин!
    Мичето разбра. Тя беше разбрала това още в кабинета му, преди седмици, когато дебелата му длан запечати устата и и в ушите и фучеше: "Не врякай, няма вече накъде, ти си моя!"
    Това не можеше да не се разбере!
    Сълзи тънки, безсилни играеха по ресните на Мичето.
    Да, не с всичко може човек да се примири.
    Впрочем, той, околийският началник, можеше да вземе, колкото иска — и наследство, и пари.
    "Нека вземеше всичко — в тапии и в полици, както предлагаше кметшата!"
    Сочното лице на Мичето се сви. — Да беше склонил той, околийският, на пари... да беше склонил! Сашко би бил спасен. А всичко друго...
    "И-их, какво би значило то! И какво то значи, ха-ха! Нали Иско не е заклан!"
    Младоженецът я загледа пак.
    — Какво, Миче? Защо се усмихна, сладка?
    Мичето се уплаши. Тя да се е усмихнала?
    И замижа.
    Нищо от това, разбира се: да става, каквото ще. Нали Иско е жив, нали е пуснат на свобода... Неговият глас се носеше вчера от Дрангазовата хумба... Да, той беше... И не се знае сега какво ще бъде... Нищо се не знае, нищо!
    — Сотире!
    — Какво, пиле?
    Мичето избели очи! Уплаши се от гласа си. И забрави какво и беше текнало. В съзнанието и стоеше Иско. Че е жив: не е убит. Но какво можеше да значи и това сега.
    "Уф, и защо ще убиват евреин. — Сашко е заклан, милият, родният!"
    ... Младоженецът се ухили. И забърса сълзите на невестата си.
    — Успокой се, Миче. Стига сълзи, гълъбчето ми. Погледни ме, моето мерджанче. Погледни ме де! Е-е?!
    Мичето го погледна. Думите му тя не чуваше: слушала ги е. Това му е удоволствие на кривоокия: да я нарича просташки. И да я заплашва.
    "Ех, нека."
    Младоженецът я гледаше остро.
    — Какво искаше да кажеш, Миче? Ти искаше да ме питаш за нещо. Отговори де! Е-е?!
    — Искам да видя баба. Ще ми позволиш ли?
    — Не.
    Омръзна това с бабата. Жени! Прегърнат се и — рев: може да ги раздели човек.
    — То се свърши. Това трябва да се разбере. Изкланите— изклани. Свършено.
    Мичето замижа пак.
    Тежката длан на Сотира галеше бузите и—ту едната, ту другата. И когато коравата му китка допираше устните и, тя си ги свиваше.
    Да направи що ще, разбира се: нали те вече не са в кабинета му, на окъсаното кожено канапе.
    А-а! Но той сега ще прави това с нея вкъщи пак — и пак — и винаги!
    "Не, човек не може да се усвои с всичко! Ето това е най-страшното!"
    Бузите на Мичето изстиваха — полъхваше ветрец. Есен е вече, сякаш късна есен — и вали дъжд, и е студено. А беше светло, грееше слънце и небето синееше.
    ... Да нямаше Мичето поне надежда, да нямаше никаква надежда! О, тогава тя би се решила на нещо. Би свършила със себе си например.
    "Аз така и ще постъпя. Навярно."
    И заиграха по ресните и пак сълзи. После потрепера-ха и раменете и. Дойде и може би да се хвърли от файтона. Какво има да чака наистина: защо да не свърши още сега?
    Кривоокият я гледаше вече възторжен! И и се усмихна! Притисна я по-плътно до себе си. Той я обичаше, когато тя плаче, когато трепере, когато пищи.
    И Мичето отпадна пак на рамото му — топла и сочна.
    Файтоните извиха в сляпата уличка на обущарите Капанови.
    В дъното зееха — тьржествено открити — стрехестите Карабельови порти. По стоборите се катереха хлапета и пред вратите гъмжеха махленки.
    Пияните обущари — баща и син — бяха метнали капи на теме и се разправяха със снажната Капанка. Тя да се не меси, то не е женска работа.
    — Вятър е сватбата им! Убиха сина, като яре го заклаха и насила венчават дъщерята, зам да заграбят Карабельовите богатства!
    Капанката натика едно след друго мъжете в дълбокия двор и зарези вратата. Капнали и са ръцете — да ги увива — по цели седмици — в овчи кожи, а те.
    — Да не сте гъкнали, че хаир няма от вас! Сврете се в хашевито и пукайте!
    Не виждат, че едвам си спасиха главите, ами още ровят.
    Сватбата се източи, големите Карабельови порти се затвориха, забуха военната музика на двора и съседските хлапета се накатериха по черниците!
    — Празник е, сватба-а! Къде си, баба Карабелице, къде си, чорбаджийке, да поведеш хорото ? Махленките запляскаха бедрата:
    — Мълчете бре, хари, жената умира, ха-ха-ха!
    Старарата тютюнджийка, Карабелица, лежеше с избелени очи в покоите си. Наяве тя слушаше сватбената музика от двора, но отпуснеше ли клепачи, виждаше мъртвец и редеше, като блъскаше празен сахан о пода:
    —Внука си искам да видя, снажен, та хубав, господи! Учен и умен, най-учен и най-умен! Дайте ми го-о, доведете, ми го-о: няма да умра, докато не го видя!
    Марга, слугинята, се разсърди:
    —Ще го видиш — чакай! Иди го търси в дъното на Марица.
    Боже господи, какво и било писано, у край време, на страта чорбаджийка! Мъчи се вече така цяла седмица, ху-ху-ху.
    Марга заплака. Тя плачеше, разбира се, за младия си господар; за Сашка Карабельов: на ръце го беше отгледала, бог да го прости.
    Музиката на двора заглъхна. И на сватбената трапеза в големия салон екна гласът на кума полковник: почнаха наздравиците.
    Домът онемя. И при долнята трапеза, до кухнята, се дигна Миндиля — приставът.
    —На нозе! Пие се наздравица за негово величество царя. Да живее, ура!
    Пи и дядо Рад, панагюрецът. Пи, какво ще му е. А после отпусна очила по гърбатия си нос и зафъфла:
    —Много свят се е кърдиса-ал. Клали и хлапета, декаде още на школо ходят — тц, тц! То пък защо е, а?
    Миндиля, приставът, се сепна. Как защо?
    —За ум. За памет. За да си окачи всеки обичка на ухото
    И засука мустак. После сне поглед на ордена си за заслуга.Той ли не знае кое за какво е !
    Но дядо Рад — или е досущ изкуфял панагюрецът, или го е вече виното хванало — изтъни гьрло:
    —То утре ще му се чуе гласът.
    Жените зинаха със залъци в уста. И Миндиля изви ръка на хълбок, готово вече. Но дядо Рад клатеше глава, като да синасаме:
    —Ние си сватбу-уваме тука, а нему псета ръфат леша край Марица. Леша на кръщелника ми, казвам, на Сашка Карабельов.
    Устата на Миндиля се изкривиха на усмивка:
    Хей, щурак, на четмо си ме учил, току стискай си зъбите, да ги не събираш по земята!
    — Ха, и таз хубава! Сашко Карабельов тютюни купува по Кърджали: вчера се получи телеграма от него. Ако се е случило с човека нещо, чева полковникът и околийският ще дигат днес сватба.
    — Я не давайте на това старо куфало да пие: ей че не знае вече що брътви!
    Дядо Рад дигна изтрития си калпак на теме и изпъшка:
    —Знам а-аз, тачат ме на пазаря, та узнавам. То си е веке като на длан. Фанали са и него. Сашка Карабельов, заедно с другите. Фанали го и хоп — в клопката. А през денеси го спастрили. Това си е: спастрили ги! Пофали ми се сам тоя, декато ги е клал. Бръкна хе тъй е в джоба си и извади... Чудя се, какво ли ще е? Пък то кожата! Кожата от лицето му... на кръщелника ми, на Сашка Карабельов... Кожата бе, същинската, с мустачките и веждите... Одрал го е като яре, тю-ю! То пък защо е, а? То за-що-о е-е?!
    Дядо Рад се разрида. Пиян! Но нали трябва човек да си свива езика. Защо са предни зъби, ако не за времена, като сегашните.
    И Миндиля се размаха — еднъж, че дваж и триж — все по дългия врат на панагюреца. А после го изхвърли на пруста.