Белите нощи по Дунава и в Загорието, по Странджа и над Лома, край Марица и по Огоста... белите септемврийски нощи!
пак. Млади, та щури. Луди глави, луди, това си е.
Легнала е сребърна светлина в дълбокия двор на обущарите Капанови, прелива полусрутените дворни огради и открива далеч натурени камъни за преходи от двор в двор! Ех, предателски нощи, съвсем предателски! Мяркат се като самодиви женски фигури по стоборите. Учителките ще да са, разбира се. Няма да патаксат. Толкова човешки жертви, толкова кръв и
— Защо бе, дядо Предо?
— Не е редно жените да гинат.
— Нека гинат. Да гинат, ти казвам. Такъва време дошло. Редно ли е пък да скръстим ръце, когато ни зверовете разкъсват. На какво би замязал животът.
—Е, и аз не думам нещо.
—Ха тъй. Виж, повиках те, че ще трябва да укрием за повечко време човек един, та у тебе ще е, къде другаде?
— И-их, пак ли бела бре, момче.
— Е, бела. Ха побързай, разчисти скривалището.
— Сега.
Старецът се издаде из мрака на Капановия сенник и заслиза по спуснатата към Сакъзлийчина двор стълбичка. Скоро прегърбената му фигура се замярка по полусрутените преходи на дворищата. Поникваха изневидяло дългокоси глави, упътваха стареца и втъваха пак в сенките.
— Иско, харен е дядо Предо: злато човек! Не ни вярва и пак — слуша и върви.
— Стар е, бай Василе.
— Та що?
— Не вярват старите. Никога и в нищо не вярват те но изпълняват. Научени са да бъдат впрягани: шия са хватили душите им.
— Не е така, Иско. Старите вярват. Хем здраво. В смъртта вярват те. Затова са изпълнителни. Ти завари ли Шимето — дядова Петров син?
— Не.
—Пееше хубаво. Като теб. Загниха му гърдите! Е, кучешки живот. Водихме го из планините, да го спасим. Нищо не помогна! А имаше човекът око, Иско: с револвер прострелваше врана, както лети. Хм, нищо не помогна. Дядо Предо плачеше по него като жена. Забравя се и днес, щом срещне някого от нас. Затова е той изпълнителен. Затова.
Пошумоляваше сеното в тъмния сенник на Капанови. Щракаха револвери — проверявани. Но сватбената музика в предния двор на Карабельови заглушаваше всичко.
Белите, белите септемврийски нощи! Глъхнеше сребърна светлина, щом спреше сватбената музика. А забухаше ли пак, две космати ръце се издаваха дълбоко от темелния зид на Капановия сенник. Лъчите на месечината проникваха през овощака в задния двор на Карабельови и лепяха сребърни петна о зида на сенника. Това помагаше двете космати ръце сновяха като лапи на вампир и растеше пробив в стената. Имаше още да се работи, разбира се. Тъй ли ще е лесно да се провре Мичето със своите дебелини тук.
"Впрочем, тя трябва да е поизтъняла, откакто е тръгнала на молитва в околийското управление."
Косматите ръце се дръпнаха в мрака на обора — музиката в предния двор на Карабельови престана да буха.
Глъхне тревожно бялата нощ — и тьжна, и страшна. Хрупка само сеното си мулето на Капанови: то не чувствува проклятието, което е легнало върху хората.
Младият гигант се изпружи до нозете му и сложи рошавата си глава до пробива в стената.
"Добиче, в твоето състояние някога хората ще са били по-щастливи!"
Лунните лъчи озаряваха младежката глава. Сключените вежди осеняваха горящи очи. Но сияние играеше по кораво обтегнатите бузи и откриваше горчиви бразди по ъглите на устата. Шията бе широко разкрита — дълга и женствено бяла. Под нея бяха сключени жилавите ръце и по тях се сипеха в меки кичури косите — дълги като на калугер.
Младият човек замижа. Мислеше. Навярно за Мичето. И слушаше тишината.
"Сама им отишла — да търси милост от хиени..." — "Е, това са те, богатските глезльовци: бъзне ги от охолност да поиграят на идеи..." — "А сега навярно се е сплула като мокра кокошка. Може даже да и се е харесал насилникът — пфу!"
"Мда, кой знае дали ще тръгне Мичето сега със своя Иско!" — "Впрочем, то е тяхна работа."
Сватбената музика забуха в предния двор пак и косматите ръце засноваха. Глухо се къртеше темелният зид на обора у Капанови.
А шумолеше сеното горе, в сенника. И лъщяха, и се губеха в него големите котешки очи.
Предателска нощ, съвсем предателска!
Скритият в сеното не личеше: очертаваше се само главата му — в къдрава, като калпак, коса. Очите му се губеха в големи синини: бузите бяха разранени и висяха по тях кичури от оскубана брада.
Но носът му лъщеше — голям и гърбат.
Прошумоляваше сеното. И тогава можеше да се познае: човекът беше в сива куртка. Тя му стоеше хлабаво — не ще е негова. Но му помагаше да лежи на корем, облакътен в сеното и вторачен в сватбения салон на Карабельови, който светеше зад овощака. Къдрокосата глава на евреина се въртеше, за да наблюдава. И стъклата на бинокъла му блясваха и гаснеха в сеното като котешки очи. Той се уморяваше и захлупваше лице о шепи. Но не плачеше : тялото му беше в синини. Само — привиждаше му се може би образ. И плещите му потръпваха.
Да, на Иско се привиждаше навярно Мичето. Но отдавнашното, много отдавнашното: гимназистката — неоформена още, едвам наляла рамене. Тя навярно му се привиждаше. Защото душата бяга от погазения, от изнасиления, от омърсения образ. Класическата чистота и девственост не са измислени, види се. Нищо не е измислено в света!
…Впрочем, всичко това са глупости. Нека само се реши Мичето сега. И стига да се успее...
…През прозорците на сватбения салон се виждаха стражари: сноват с дълбоки кани — мъкнат вино от Карабельовите изби.
Иско поскръцваше зъби — в сеното. Там, у Карабельови, се радват на живота, блаженствуват... Опиват се още и още пияните от кръв и вино, от победи и страх...
Да, там се веселяха: навремени избухваше смях. Кумът все по извиваше зелени очи. Постисва лакътя на кметшата отдясно и засуква мустаче наляво — към невестата. Но погледът му мери младоженеца. Той вече брои каните вино които сноват стражарите. Пази, боже, сляпо да прогледа.
—Какво се мръщиш, кумец. Карабельовата изба не се пресушава.
Мичето запъпра черни ресни. Полковникът постисна и нейния лакът.
—Я му дръпни пеша, булке: твое вино се точи, не негово.
Кривоокият се изчерви — ръката на кума не се махаше от лакътя на Мичето.
—Псе — кривоокият! Бива си го, не току-тъй е ходили в Македония. Впрочем, това може и да не е вярно. Кумът стискаше лакътя на Мичето.
— Кое и какво му хареса толкова, кумичке: очите ли?
Мичето се засмя. Но и бликнаха сълзи. И младоженецът засука мустак.
— Куме, много ме ядеш тази вечер — насред сватбата ми. Да не съм те нещо докундисал?
Кум и кумец си посрещнаха погледите току над високите гърди на Мичето. И полковникът дигна ръка върху масата. Очите му съвсем позеленяха.
— Не ръмжи. Пред кум се вода не гази. Земай чашата. Хей, чашите! За негово величество, ура!
...То ще се оправи, хе-хе. Всичко ще се оправи. Де можеше да върви тъй: да нямало и слугини! Че какво биха правили тогава господарките?
Кметшата — отляво на кума — разля сребърен глас:
— Не знам за господарките, но какво биха правили господарите без слугинчета.
В тъмния край на трапезата еснафите спускаха ръце под масата, която се люлееше от смях.
Охолно е на някой. Нищо. Но то ще се оправи, всичко ще се оправи. Че да можеше така: пипнат някого в лихварство и хоп — тояги по голо, плакарда на гърдите и хайде на показ из града...
Тц, тц, развратиха народа и това си е.
Пък всеки да притежавал само толкова земя, колкото ще можел да обработва с челядта си... А кой би коренил тогава драките и балканите?
...Смехът спря. Музиката бухаше навън. Адютантът на полковника стоеше чинно. Но очите му се открадваха, загледваше и той Мичето. Какви вечери се прекарваха тук, в тоя салон, само допреди седмица! То и тогава не беше удобно да се идва у Сашка Карабельов, но...
Мичето посрещаше погледите на адютанта и почваще да се отпуща. Тя даже пиеше. Малките и въглени очи присвито лъщяха.
Кметшата — от дясната страна на кума — съвсем беше свила тънките си устни. За харем е Мичето! За под ключ е проклетницата! За нея в Азия бегове биха се разорявали и шейхове биха воювали помежду си. Тц, наляла ония гърди, рамене, шия... зове мъжете, лови ги просто!
Кметът отсреща — бай Нако — четеше мислите на жена си и правеше очички на Мичето.
— Наздраве, Миче.
— Пий, бай Нако.
— Да си ни жива. За булката, господа! Тю-ю, налях се вече, невидяло се. А пък лепи ми се — да опустееше, — лепи се, каквото поема. Като че ли нищо не изхвърлям...
Кметшата се отпусна съвсем върху полковника: седи срещу мъжа си и тресе гърди.
Усмивка цъфна по устните даже на Мичето. Но бай Нако и засука подстригано мустаче. И тя залута поглед.
Не, какво става с Мичето, къде се тя намира и какво търси сред тези хора тук!
Тя си беше, разбира се, у тях си, в нейния си салон — с уголемените фотографии на покойните и родители, с виенското консолно огледало, с полилея за предстоящето в града електрическо осветление, с концертния роял и...
Устните на Мичето потрепераха, погледът и спря на братовата и фотография върху рояла.
—Заклан! Господи, няма да повярвам никога, никога!
…Масата се люлееше от смях. Полковникът викаше:
—Май с бай Нако, тю-ю! Хем че нищо не изхвърля.
Кметшата пак се повали на рамото му. Кметът зафюфюка. Къс, шишкав, без шия, с лице овално и на петна, с мазни кълба около очите, той гледаше накриво.
Забърка се светът, това е.
Забъркахме се-е. Забърка се целият свят, казвам ви аз. А щом е така, както е, еж и пий. Еж и пий — и не знам какво още. И едно и половина отгоре —пф.
Кметът поизбели очи към дясната ръка на полковника, която се криеше под масата. И той я дигна. Кметшата загриза с поглед мъжа си. Смехът заглъхна. Но Ячо, прокурорът, се закикоти. Мълчеше досега, а изведнъж пипна очилата си и прихна. Висок, дългообраз, жълт-зелен, с големи уста и с големи уши, той заподскача на стола си.
Пр-ки-ки-ки! Бързай, бай Нако, тичай край Марица, девета разкладка е тамока — пр-ки-ки-ки! Еж и пий и не знам какво още, пр-ки-ки-ки!
Масата онемя. Полковникът засука мустак.
—Намери го... Де у бай Нако сърце, да слезе сега край Марица, макар мястото му да е там...
Прокурорът заподскача още по-весело.
—Пр-ки-ки-ки! Свои ти бяха, управител им беше, тичай сега, пр-ки-ки-ки! Тичай, помана е тамока — и няма кой да ми списва вестник, — пр-ки-ки-ки!
Полковникът позеленя и стана. Очите му стреляха бай Нака.
"Вестник им списваше — мях с мях! "
Изправи се до прозореца. Стегнатите му в парадния мундир плещи потръпваха. Мазник — бай Нако! Управител им беше. Партизанин. Това са те — всички. Исти, исти, глисти! Шарлатани, балагани, шарлагани — всички! Плюли са си в устата — хиляда души, не повече в цялата страна — въобщем не повече и няма кой да им се съпостави. Но ще видят те впоследствие...
Трапезата немееше. Г-н Ешуа вече не галеше Мичето с очи над очилата си. Хе, карат се — полковникът и кметът! Нищо. "Жена на кмет бърка. А хубав жена — пц! Хубав-ав."
Г-н Ешуа загледа с ъглеца на очите си кметшата. Облегнала се е тя на масата и примижала. Презира и обича. Всички презира и всички обича. "Хе-хе, хубав жена, пц..."
"Карат се — кмет и г-н полковник: е, що-о? Преди, кога кмет бил управител...и Ньой изпъдил г-н полковник... и кмет назначил г-н полковник на жилищна комис... хи-хи, г-н полковник — хоп с два нога на капан: рушвет, пъц! Е, що-о? Полковник целунал ръка накмет и — фертик!"
Г-н Ешуа разбираше това: цял живот ще се карат — полковникът и кметът — и пак ще са заедно: — жената ги държи. "А хубав жена — пц!"
"Сега — добро. И гешефт, и всичко добро."
Нека само Ехова даде и плодородие...
Но г-н Ешуа трепна. Изправеният до прозореца полковник се разтревожи и повика с пръст младоженеца. Те се вторачиха навън, в нощта. Полковникът натърти:
— На, там, кумец, в оня сенник, зад овощака. Не блещи ли? Какво, а? Котешки очи ли са или бинокъл?
Бинокъл? Жените около трапезата се протегнаха към прозореца. Но началникът, вторачен в нощта, поклати отрицателно глава.
— Няма куме такова нещо.
— Ти ще видиш! Не друг, а ти. Остави. Чий е тоя сенник, а?
— На Капанови — обущари едни.
— Да се срине.
Скривалища са те — всички сенници, обори, сайванти и так д а л ш е. Да се сринат!
— Добре де. Но как ще се препитават хората, куме?
— Да пукат — хората.
— Ха-ха. А данъци кой ще плаща.
Данъци! Той ще мисли за това — кривоокият!
— До утре — тоя сенник — да се събори! Преследвай противника до окончателното му изтребление!