Далеч в нощта — незнайно далеч и незнайно къде — тракаше картечница.
    — Чия ли е?...
    Стреляха небето огнени стълпове и биеха камбани, ечаха пожарникарски тръби...
    А по изби и скривалища, по плевни и из обори туптяха задавени гьрди — туптяха в ритъма на далечната картечница...
    Да, селата са въстанали — непременно...
    — А, звярове, настъпи и вашият край!
    Ех, ранни възторзи, които понякога разчорлят и побелели бради. Не, хората просто не се отчайват. Особено жените. Впрочем, женски гробища няма...
    Наковица, кметшата, не можеше да разбере — просто не можеше, даже никак не можеше! — ето това: в какви времена живеем ние днес?
    Тя лежеше на тясно канапе, превита надве; слушаше тежките стъпки на часовоя пред вратата; гледаше широкия гръб на съпруга си и хапеше устни.
    — А-а, господи! Но в какви времена живеем ние днес!
    Тя се чувствуваше изхвърлена на улицата и даже сритана... То не можеше наистина да няма арестувания; кой ще отрече това? Но да се арестува кметът, да се арестува кметицата, кметшата на града! Не, наистина в какви времена живеем ние днес, а!
    Бай Нако пухтеше:
    — Дете ставаш, Софке, дете ставаш — пфе! Ум ще търсиш у военен — и човещина — пфе!
    Работата им — на военните — е все със селските момчетии — цял живот; да ги мущруват, да им разбиват зъбите. И винаги са на открито, под слънце... Как да не им се изпържат мозъците? Вари ги, печи ги, все си са това!
    — На офицера, Софке, дай му махмузи, качи го на кон и го пусни да коли: това!
    Бай Нако се задъхваше от обида и гняв. Но Софка не чуваше: слушала му е партизанщините цял живот. Тя се разправяше в душата си с околийския началник, с кривоокия. Да се усъмни той в нея, даже в нея!
    "Луд, съвсем луд!"
    Инак беше обяснимо, то се знае: да му избегне Мичето... Мичето да му откраднат... Мичето Карабельова... след венчилото да му я откраднат...
    "А-а!"
    Не, Софка разбираше какво можеше да става в душата на кривоокия дявол сега. Да му отнемат Ми-че-то! Че то жена като нея се среща само в султанските хареми. За такава жена един мъж, който е мъж, може да запали света от четирите страни!
    Кметшата се унесе. Хм, Сотир, околийският началник, е смятал вече навярно, че е пречупил волята на Мичето... че я е смачкал в ръцете си, както трябва, ха-ха... Пък това... такова едно нещо... не всеки може да го разбере, не... Сотир е извивал врата на Мичето, за да я коли, та така и е разкъсвал дрехите... Не,то е нещо такова, такова... И не всеки може да го разбере... А Наковица разбираше това. Даже и се услаждаше то... И чувствуваше снизхождение към кривоокия.
    Той, Сотир Иванов, стоеше обаче във въображението и страшен — с избелено криво око.
    "У-у, такъв ще да е той, когато коли ония."
    Да. И такъв ще да е бил той, когато е хванал слугиняга Марга, та тя му е изповядала всичко.
    "Мръсна слугиня! Мен да намеси тя, мен!"
    Да намесят нея, кметшата, в убийството на полицейския пристав!
    Побиха я тръпки. У-у! Не, Наковица почваше вече да разбира какво нещо е то да ви грабнат посред нощ, да ви хвърлят в камион и хайде към Марица...
    "У-у, маминке!"
    ... И как е можал да повярва той, кривоокият, на една слугиня, как е можал! Пфу! Мазник, просто мазник! Да му е правила Наковица толкова добрини, да се е излъгала за него, а той... той да я скара с полковник Гнойнишки!
    "С Димо да ме скара, с Димо... господи!"
    Че между нея и полковника вече е свършено — свършено е: и дума да не става! След всичко това сега тя не ще иска да го види и на смъртния си час. Не, по-скоро ще се помири с кривоокия, отколкото с него. Разбира се, Сотир, началникът, е такъв-онакъв, но все пак ще вземе от дума. Той одеве е бил в умопомрачение, просто в умопомрачение. Да! Хм, да му избегне. Мичето — ха-ха-ха!... Мичето, която той е обливал — голичка — с шампанско, ха-ха-ха!
    Залюляха се месата на охранената яловка. Бай Нако се сепна: хайде сега и истерика, пфе!
    — Софке, засрами се, на теб казвам, стига! Помисли най-после къде сме и какво става с нас, пфе!
    Софка се съвладя: изхлипваше само. Но болният смях играеше още по лицето и. Пред замижалите и очи стоеше Мичето — обливана голичка — с шампанско...
    Какво не са правили и те — Софка и полковникът — из турските къщя — по цели часове, когато — когато Нако ходеше по избори...
    "А-а! И ей го сега, каква я завърши с нас! Господи-и!
    Нако стоеше строго до възглавието и. И се сложи най-после на стол. Може би той трябваше още с някоя думица да затисне истериката на жена си. Но не намери такава думица. При туй и погледът му се беше заковал о върха на чепиците и не можеше даго откъсне оттам. Тц, тц, това да дочака той, това от Димо, от полковник Гнойнишки!
    "Не, Софка ще заболее, непременно ще заболее, само да видиш!
    И погледна съчувствено жена си. Домиля му тя. Той си я обичаше — Нако. Е, то и всяка жена не е за изтърване, разбира се, но собствената е друго: в края на краищата тя си е все пак своя...
    — Не струва, Софке, казвам ти. Хм, и ще плачеш — защо? Това е едно безобразие и нищо повече. Т-е-е ще арестуват нас, т-ее — пфе! Бе да не съм аз тук лукова глава! Още утре ще телеграфирам, където трябва!
    Софка се обърна — на канапето — с дебелините си навън. Тя почваше да схваща — след плача си, — че е оглупяла. Димо да я изостави? Нея да изостави — Димчо, нейният Димчо!
    "О, боже!"
    То тяхното се почна фатално, просто фатално. Да. Избра се Нако депутат и се възгордя: не иска да води и нея в София. Така ли? Добре. Софка престана да яде. Ха де!
    И Нако отстъпи, какви ще ги бърка, ха-ха.
    А после, още с пристигането в София, първият, когото срещнаха по стълбите на хотела, той! Дребничко, стегнато, а сочно, сочно — просто кебапче, същинско кебапче, току-що снето от скарата кебапче — ха-ха!
    Софка се извърна на гръб върху канапето. Димо ли да се откаже от нея?! Да го не вярваш.
    "Ерген ще си умре той, ерген!"
    Сприхав си е — Димо. И опак на служба. Само това, и нищо друго. Надул го е одеве кривоокият дявол и той пр-р-р, като кибритена клечка, ха-ха.
    Пък и другого... Мда... Не е то малко, не е: избиха толкова свят. И как ще излязат наглава, само един бог знае...
    Мда... А инак — ще му мине на Димо.
    И сам ще и дойде той, на крака ще и дойде... Ще отстрани Нака и ще дойде... Друго е жена, друго — любовница... Че то Димо — за нея — се отказа даже от София! "Не ща им Софията — викаше, — искам си Софка — ха-ха!"
    През войните пък — ха-ха! Струпаха му се суматие следствени дела — все за подаръците, които изпращаше от бойното поле — килими, огледала, картини.
    "Мой си е той! И аз му съм всичко, а-аз!"
    Бай Нако се разтревожи. Картечницата, която тракаше далеч някъде, почна да се слуша по-близо.
    "Селяните са, идат!"
    И потри ръце. Пък нямаше защо: дойдат ли селяните, тя се свърши...
    "Капут е и с нас, и с партиите ни!"
    То с партиите и без това е капут, разбира се: не щат да се слеят; шефовете са недостойни.
    И ще си разиграват коня офицерята, здраве му кажи.
    "Към провала вървим, катастрофа ни предстои, катастрофа!"
    Не-съм-не-но! Да ти управляват военни държавата, че да цъфнеш. Ей ти Гнойнишки; през ден е на трапезата ти, толкова клюки по Софка, за него, а виж го сега.
    "Ни се водят, ни се карат!"
    И всичкото зло е от тях. Катастрофите — една сле д руга — само от тях! Че какво беше то, когато в края на краищата германците докараха своите вагони банкноти. Хии, невидяло се! Плюха на ръцете си и самите генерали! Бре тренове с тютюни, тренове с афиони, тренове със сол, със захар, със сапун. — Сред бял ден — тю! Разбра ги цял свят!
    "Че тъй ли става то хей, тонковци!"
    Не, това си е: военните ги не бива, просто ги не бива. Току потръгнало е сега тъй. И така ще върви. Пък дано ни господ изкара на добър край.
    Бай Нако заходи със ситни стъпки край стената. И потри ръце. Лошо-добро, а все пак дано смогнат — ония в София — с войската да превият врата на селяните... Само да се успее —е-ех! На бай Нако му стига — в това разбъркано време да — да покметува само годинка още, еднагодинка, не повече. Най-сериозно: една годинка! Цигларницата да си уреди преди всичко. И другото, разбира се — всичко друго.
    ... Някой открехна вратата. И бай Нако пребледня. Но надникна Дечко — помощник-кметът.
    — Тука ли сте, г-н кмете? — Ах, извинете, г-жо.
    Кметшата отскочи от канапето. Бай Нако стоеше все още смутен. Помощник-кметът Дечко не беше между сватбарите тази вечер: човекът не е на чисто с военните: Прочее, какво търсеше той сега тук?
    — Какво има, Дечко, а? — забърза бай Нако навън.
    И схвана: друг вятър е подухнал! Дигнат беше часовият от вратата. Хм, да не е натясно градът?
    — А, Дечко? Е?
    — Нищо, г-н кмете: вика ви г-н полковникът.
    — Полковникът ли? Хм, е? А картечницата — тая натам, дето пере? Тя чия е, а?
    — Тя е нищо. Само за кураж. И да посплаши.
    Помощникът сниши глас: и четата още не била догонена; нямало за всеки случай още сведения.
    Бай Нако разпери ръце значи, и чета?
    Да, излязла е от града чета. Същата навярно, която е отвлякла Мичето. Но тя, Мичето, не била вече с нея, скрили са я навярно по махалите някъде. Един четник се е изтървал от яра из лозята, строшил си и двата крака, та него заловили и той разкрил всичко.
    — Та, значи, Карабелевата не била с тях, а! Хм, чудно!
    Помощникът Дечко се усмихваше неспокойно. Не е чудно, разбира се, че четата не е повела и Карабелевата към Балкана: къде с жена! Укрили са я някъде в града. Лошото е, че кривоокият, околийският началник, пак се е разбеснял; заканвал се открито деца в майки да разплаче.
    Кмет и помощник се спогледаха изпод вежди: изпитват се. После загледаха настрани. Бай Нако протри ръце:
    — Тя ще се разбере до утре. Е, къде е полковникът?
    — Долу, г-н кмете, при нас.
    — Долу?! Защо долу?
    Сватбарите били още горе, полковникът не им разрешавал да се разотидат. И с право, разбира се: нека да не се разнесе още случката из града.
    Потръгнаха. Но кметът се повърна, да успокой жена си.
    — Комедия, Софке, не сме вече арестувани, пфе! Ха, успокой се. Иди, ако щеш, в сватбения салон; сватбарите са още там. Но стой си по-добре тук. Мен Гнойнишки ме викал за нещо долу. Ще видя какво е и ще дойда да ти обадя. — Лежи си, пиле, лежи. И-их, каква си!
    Търсеше да я целуне.
    — Дай де! Сърдиш ли ми се?
    Софка не се сърдеше, разбира се. Защо ще се сърди. То щом Димо вика Нака долу, минало му е, значи, и ще дойде. Веднага ще дойде.
    Навън бай Нако срещна кривоокия — проточил шия като пиян. Младоженец и той — ха-ха!
    "Панта с панта! На му сега булка!"
    Сотир се захлупи върху кревата на Мичето. Никой да не е видял, никой да не е чул, никой да не е усетил!
    "Мръсен свят, мръсен!"
    И да няма кой да му помогне сега.
    Сотир би крака целувал: нека му само намерят Мичето! Т.е. нека му помогнат да си я намери! Защо му е инак тя вече.. След тоя срам и сама да му дойде Мичето, той я не ще... Не, стига му...
    "Позор! Позор!"
    Сотир натискаше лице о пуховите възглавници на Мичето. И би проплакал навярно. Но нещо подсече мъката му. То беше странно. Нещо такова се случва с човека само когато се дави. Сотир се е давил, та знаеше. Газеха Струма, водите го обърнаха и ето тогава се случи то с него: почувствува, че е разкървавил майчината си гърда...
    Глупости, разбира се. Де ще помни човек какво е вършил като кърмаче... После ще са разправяли това на Сотира. Навярно. Да, после, разбира се.
    "Кучешки живот, кучешки!"
    Всъщност, майка му не ще е имала мляко, как инак?
    Малко ли гладуваха и после. Едно дете, което има какво да суче, не разкървавява гърдата на майка си... Да не се е пък родил Сотир изверг?
    "Изверг, а? Е, нека! Какво?"
    Кривого му око се избели. И ноктите му се впиха в дланите. Нека! Какво? Той и сега би изхапал момиченцето на перачката.
    "Кучешка намяра, кучешка!"
    Перачката прибираше стражари през нощите... Цялата уличка се дигна срещу нея...
    Това е... Това беше...
    — Децата правят, каквото виждат от възрастните! Да! Нека се знае това! — Сотир се дигна.
    "А-а! Децата правят, Миче, каквото виждат от възрастните! И не са те родени изверги, не са-а-а!"
    Не са, разбира се. — Сотир се излегна по гръб. — Може най-после и изверг да се е родил той. Нима се знае кой какъв се ражда. Нима може да се разбере кой запали Доксат? Палеха, грабеха, убиваха всички. Нали затова никого после не разстреляха. А то не беше право. Трябваше да разстрелват. И пръв трябваше да разстрелят него. Сотира. Да.
    "Тря-ба-ше-е!"
    Така! Нека го разстрелят и сега! Да го разстрелят! Той не ще се защити. Няма и зъб да обели, хе! В Сари Шабан остави Сотир цял чифлик с триста купи сено.
    "Върнете ми чифлика! Върнете ми сеното! И аз ще ви плюя на всичко тук! Ха!"
    ... Празно и пусто беше в брачната стая: нямаше кой да върне на Сотир Иванов чифлика и сеното.
    И гледаше го студено през прозорците бялата нощ.
    Кучешки живот!
    Сотир втикна ръце в джобовете на панталоните си. Ще забегне и от тоя град, какво?
    И изтръпна, кривото му око се заискри: дясната ръка зашари в джоба, звъннаха пендарите, той ги изтегли бавно, погледа ги и ги запрати до пода.
    "Така!"
    Защо му са те? Защо му е всичко друго сега!
    "Мамо ма-а!"
    Снажният човек се сви — сниши се като сираче. И прегърна кревата на Мичето. А след малко зарида. Да, плачеше задавен, с прехрипнал глас, като отчаяно дете. И плачеше за Мичето, разбира се. Нали човек си не знае сърцето. Не, никой не познава своето сърце!